Страница 7 из 38
Небрежната усмивка веднага изчезна от лицето на следствения и в този миг към Татяна гледаха не две очи, а две ледени метални топчета.
— Не съм го зарязал аз, той ме заряза — процеди Суриков. — Захвърли ме на произвола на съдбата като улично псе и останах съвсем без нищо — без жилище, без пари. Отначало си мислех, че е умрял, защото просто не бях в състояние да повярвам, че можеш да използваш човек така, както се използва курва, а сетне да го изхвърлиш, защото нямаш повече нужда от него.
— А той не е умрял, така ли?
— Да бе, ще умре той, как ли пък не! — изпръхтя Суриков. — Има да чакаш. Такива хора не умират, те надживяват всички. Когато го видях жив и здрав, веднага отидох при него като при близък човек и го помолих да ме вземе под крилото си. А пък той… — Суриков махна с ръка. — Татяна Григориевна, ще ме почерпите ли една цигара?
— Вземете си. — Тя дръпна чекмеджето на бюрото и извади оттам пакет цигари и кутия кибрит. — И какво направи той, когато вие го помолихте за помощ? Каза, че не ви познава, така ли?
— Ами да! Как се сетихте?
В момента върху лицето на Суриков беше изписано неподправено любопитство. Как се бе досетила ли? Че имаше ли нещо по-просто от това! Онзи служител на милицията, при когото се водеше на отчет членът на младежката полупрестъпна групировка Серьожа Суриков, беше зарязал нископлатената си държавна длъжност и вече нямаше нужда от Серьожа. Нещо повече — в новия си бизнес той изобщо нямаше нужда около него да се навърта тип като Серьожа, който още от дете се бе забърквал с наркотици, кражби на коли и прочее пубертетски щуротии. Суриков не беше много умен, беше хитър, зле образован и не съвсем здрав, а на това отгоре много добре знаеше, че половината, а понякога и по-голямата част от наркотиците, които биваха откривани по време на хайките, същият този милиционер слагаше в собствения си джоб. И за какъв дявол му беше тогава този Серьожа? Когато прословутият милиционер провеждаше линията за борба с наркотиците, той си имаше Серьожа, когото винаги своевременно предупреждаваха за подготвящата се хайка, затова в такива дни той не вземаше наркотици и дори не ги носеше в джоба си, за да няма за какво да го хванат. Самият Серьожа не беше заклет наркоман, той нямаше зависимост от наркотиците и Татяна виждаше това с невъоръжено око. Човек, който цял месец е бил лишен от обичайните си дози, не се държи така и изглежда по съвсем друг начин.
— Не е трудно да се досети човек — усмихна се леко тя. — За съжаление това често се случва. Искам да кажа, през последните години хората започнаха да напускат милицията, за да се занимават с бизнес. В такива случаи те повече нямат нужда от такива като вас и затова безмилостно ви захвърлят. Отдавна ли стана това?
— Преди две години. Може би малко повече. Мога ли да си взема още една цигара?
— Разбира се. Може би не бива да ги пушите една след друга? Все пак имате слабо сърце. Или документите не са верни?
— Не, верни са, точно така е. Но много ми се пуши.
— Е, както искате. А вие подписахте ли му декларация?
— За неразгласяване ли? Подписах му, че как иначе! Аз и преди си имах работа с него, още когато бях на 14 години, той ми даваше по някой кинт срещу информацията ми. А след като навърших 18, веднага ме накара да подпиша декларация.
— И въпреки това сега спокойно ми разказвате тези неща? Ами декларацията?
— Виж ти! Че какво „декларацията“? Декларацията е за обикновените хора, за гражданите от улицата. На тях аз никога и нищо не съм разказвал, защото на мен, Татяна Григориевна, още ми се живее. А нали разбирам какво ще ми се случи, дори и ако само един жив човек научи, че съм доносничил. А вие знаете всичко и без да ви го казвам, навярно и самата вие разполагате най-малко с двадесетина такива декларатори. Как ги наричате на научен език? Агенти-резиденти, така ли?
— Има и доверени лица — добави Татяна. — Но тук сгрешихте, Сергей Леонидович, аз не съм оперативен работник, а следовател. Само оперативните работници имат агентура. Докато аз се занимавам единствено с разни книжа. Хайде да се върнем към онова време, когато вашият покровител ви е вербувал. С какво се занимавахте тогава?
— С нищо.
— Абсолютно с нищо, така ли?
— Абсолютно с нищо. Прехранвах се, с каквото намеря.
— А къде живеехте?
— Никъде.
— Как така — никъде?
— Ей така. Никъде. Баща ми умря като алкохолик, майка ми продаде на бърза ръка апартамента и се премести при новото си гадже и двамата сигурно до ден-днешен пропиват тези пари. Сетне зарязах и училището още в девети клас. Нямаше къде да живея, нямаше къде да спя, влачех се по мазетата и по случайни познати. Най-добре беше естествено да се закача за някой бардак, защото така поне имаш постоянен покрив над главата, докато ченгетата не го разтурят, разбира се. И точно в този момент ме срещна чичо Петя.
Значи той се казва чичо Петя. И това беше нещо. Ако станеше нужда, можеше да бъде открит. Служител, който се занимава с борбата с наркотиците на име Пьотър и е напуснал органите на реда през 94-а година. Звучеше съвсем реално.
— И какво стана по-нататък?
— Ами нищо. Когато направиха последната хайка и изловиха всички, които им трябваха, а мен ме пуснаха след два дни, аз започнах да чакам кога чичо Петя ще ми даде знак. Обикновено ми даваше съвети къде мога да отида да поживея временно или да пренощувам за няколко дни. Понякога ме настаняваше в някое общежитие и така нататък. И изведнъж настана тишина. Една седмица, втора седмица, добре поне, че беше лято и можех да спя или на някоя пейка, или направо на земята. А него все го нямаше и нямаше. Но при мен, сама разбирате, проблемите се трупаха, понеже живеех като всички останали, не печелех пари, а ги вземах назаем и после ги връщах във вид на наркотици. Наркотиците ми даваше чичо Петя след всяка хайка, тъй че обикновено оправях дълговете си. В онзи момент имах дълг от 700 долара, понеже два месеца ядох, пих и се веселих на вересия за сметка на едно аверче и бях сигурен, че после ще си върна дълга. Но насреща — нищо. Аверчето започна да ме притиска, да ме заплашва и така нататък. Пък аз се разболях заради това, че спях по улиците, защото, както знаете, въздухът при нас е влажен. Простудих бъбреците си, краката започнаха да ме болят — явно ревматизъм, хванах бронхит, но нямах пари за лекарства. Казано накратко — не беше живот, а страховито удоволствие… Сърцето започна да ме присвива по два пъти на ден. Веднъж някаква милозлива лелка ме съжали и ми даде цял флакон валидол. Просто ми го подари. Добави и опаковка нитроглицерин. Само благодарение на това не пукнах под някой храст. Тъй си и живеех, докато не срещнах София Иларионовна.
— А как се срещнахте със София Иларионовна?
— Най-нормално. Търкалях се на една пейка с пристъп. При мен дойде някаква бабичка с приличен вид и захвана да ме съжалява. Тъкмо бях започнал да се съвземам, защото бях изсмукал таблетка валидол, и изведнъж почувствах страшна слабост — направо ужас. Разплаках се на гърдите на тази бабичка. Нямам къде да живея, викам й, разяжда ме неизлечима болест и изобщо никой на този свят не се интересува от мен. А тя ме слуша, слуша и каза: „Постой малко тук, синко, а пък аз ще се върна след десетина минути.“ Отиде си, а после се върна и ме заведе при София. „Ето — вика, — синко, твоя шанс и може би е единственият в живота ти. Ти си много болен и не бива да оставаш на улицата в това състояние. София Иларионовна ще те излекува, а после ще решите какво да правите.“
— Само че в онзи момент аз не вярвах, че тя ще може да ме излекува.
— И защо не вярваше?
С всяка изминала секунда на Татяна й ставаше все по-интересно. Нима Суриков бе разказал същото и на другите следователи? Какво беше това — красива, романтична и сантиментална приказка, каквато биха могли да съчинят всички престъпници, или истинска история? Ако се вярваше на показанията на работещите в универсалния магазин „Балтийски“, всичко това можеше да се окаже истина. Непрекъснатите му обаждания вкъщи, за да разбере как се чувства Бахметиева, търсенето на най-добрия лекар за нея… Но, от друга страна, тази трогателна приказчица не се връзваше с образа на полуграмотния глуповат младеж с идиотска усмивка на лицето.