Страница 6 из 38
В делото нямаше протокол от разпита на лекаря-невропатолог, вероятно защото от гледна точка на издирването на тайнствената група той не представляваше никакъв интерес за следователя, който се занимаваше с това дело.
Цялото дело беше някак неясно и объркано. Срещу Суриков нямаше преки улики. Но и малко факти говореха в негова полза. Самият Сергей не можеше да обясни къде е бил в момента на убийството на неговата хазяйка Бахметиева, но и съседите им не го бяха видели по това време в блока. С користните мотиви не всичко беше ясно, тъй като Суриков нямаше генерално пълномощно за правото да се разпорежда с имуществото на София Иларионовна. Нещо повече — такова пълномощно беше подписано на името на съвсем друг човек, който очевидно нямаше и не можеше да има нищо общо с убийството на старицата. В такъв случай каква полза би имал Суриков да я убива? Но, от друга страна, кой друг, освен самия той, би могъл да я убие така, че съседите да не чуят нито викове, нито шум от борба, нито идването на външни лица? Единствено Суриков. Затова трябваше да бъде притискан, докато не си признае и по този начин не им подскаже къде и какви доказателства за неговата вина трябваше да търсят. Например някоя окървавена дреха. Нали трябваше да има такава, ако си убил човек чрез удар с брадва в тила? Трябваше. Е, можеше да не е пропита с кръв, но някакви дребни пръски задължително са се разлетели на различни страни и са попаднали върху дрехата на престъпника. Върху дрехите, с които Суриков беше задържан, нямало такива следи. Но ако убиецът беше той, значи тази дреха бе скрита някъде и очакваше часа, в който ще излезе на бял свят. Затова Сергей трябваше да каже къде се намира тя.
Татяна замислено прелистваше протоколите, справките, запитванията и си мислеше, че това дело наистина е някакво… не би казала глупаво, а по-скоро нелепо. Генералното пълномощно беше подписано преди половин година на името на Зоя Николаевна Голдич. Преди два месеца бяха получени заповедите за замяната, тъй като се оказа, че Бахметиева е искала да се премести от този апартамент в друг, но нямала нито сили, нито юридически познания, за да се занимава сама със замяната. По тази причина цял месец преди смъртта си София Иларионовна вече не била собственичка на двустайния апартамент на улица „Салтиков-Шчедрин“, който се намирал в блока точно до спирката на метрото „Чернишевска“. Този апартамент вече бил собственост на съвсем други хора, а София Бахметиева притежавала едно съвсем миниатюрно апартаментче в панелен блок, който бил някъде на майната си, до Волковското гробище в Купчино. Дотам метрото не стигаше и едва ли щеше да стигне в близките двадесет години. Оттам можеш да се добереш до центъра само с трамвай, който пък минава веднъж на четиридесет минути и в който практически човек не може да се качи, тъй като е страшно претъпкан. Както твърдяха и Голдич, и Суриков, и новите собственици на апартамента, всички документи били готови, но по взаимно съгласие те решили да изчакат с размяната до пролетта. В убийството на Бахметиева нямаше никакъв смисъл. Междувременно Суриков бе влязъл в ареста, а освен него, не бяха набелязани никакви други заподозрени.
Татяна погледна часовника си. Всеки момент щяха да й доведат следствения. Тя бързо стана иззад бюрото си, отиде до шкафа и отвори вратичката му, за да се погледне в огледалото, което беше поставено от вътрешната й страна. Всичко беше наред. Имаше вид на не много злобна, но и не много добра жена-следовател, която не бе чак толкова възрастна, но вече не бе и момиче. Образът й не беше на жената-вамп, но нямаше и вид на мухла. Просто така — нещо средно. Точно такъв вид й бе необходим за първия разпит.
Глава 2
— Как сте? — започна Татяна със задължителния ритуал, който трябваше да се спазва при разпитите. Имаше случаи, в които сетне следствените започваха да се оплакват, че са ги разпитвали в момент, когато са били едва ли не на смъртно легло и не били адекватни, тъй като се чувствали много зле. Показанията, дадени по време на такъв разпит, съответно не струваха и пукната пара. — Нещо боли ли ви, притеснява ли ви?
— Не, благодаря — отвърна любезно Суриков. — Добре съм.
— Тогава да започваме. Казвам се Татяна Григориевна Образцова и съм следователят, който оттук нататък ще се занимава с вашето дело.
— Пак ли? — подсмихна се Суриков. — Не ви ли омръзна?
— Какво би трябвало да ни омръзне? — погледна го изпитателно Татяна.
— Цялото това разтакаване. Един следовател, после втори, трети… Защо ме подритвате един на друг? Не знаете какво да правите с мен, така ли? Ами тогава пуснете ме да вървя, където ми видят очите и се отървете от проблемите си.
Пред Татяна седеше среден на ръст млад мъж на около 22–23 години, с нагла усмивка на лицето, която разкриваше грозните му зъби. Той не показваше никакви признаци, че месецът, прекаран в тясната килия с около петнадесетина диви мъже, е превърнал Суриков в сговорчив или поне в потиснат човек. Очевидно мъжът напълно се бе адаптирал към средата.
— Впрочем — каза тя невъзмутимо — въпросът, който зададохте, наистина е интересен. Защо делото още не е приключило, как мислите? Двама други следователи са се занимавали с него преди мен. Какво стана, не можахте ли да намерите общ език с тях?
— Защо да не съм могъл? — сви рамене Суриков. — Много добре си говорихме с тях, бяхме любезни помежду си и аз чистосърдечно и искрено отговорих на всичките им въпроси. Не зная какво не им хареса. Вие просто трябва да намерите извършител, за да му лепнете делото, а аз съм най-подходящ за това. По тази причина не ме оставяте на мира и непрекъснато ровите, за да ме вкарате колкото може по-ловко в затвора. Защото мене — ей ме на, стоя пред вас и дори вече сте ме прибрали в килията, тъй че нямате никакви грижи, а ако престъпникът е някой друг, тепърва ще трябва да го търсите. Хайде, започвайте направо с разпита, няма защо да търсите заобиколни пътища.
Тъй, помисли си Татяна, тактиката му е ясна. Аз, граждани следователи, нямам нищо общо с това, но щом като вие не ми вярвате, това си е ваш дълбоко личен проблем и аз нямам намерение да ви помагам за неговото решаване. Все едно, рано или късно ще ме пуснете, пък и да не ме пуснете, тук, в ареста, срокът на присъдата си тече, което означава, че ще лежа по-малко в затвора. Защото на всички — дори и на начинаещите престъпници — е известно, че в затвора е много по-лошо, отколкото в предварителния арест. Съдейки по отговорите на всевъзможните й въпроси, този отъркал се в престъпния свят юноша никога не бе лежал в затвора и дори не е бил арестуван. Явно се бе случвало да го задържат, но само за три дни заедно с бандата и после са го пускали. Многократно бе попадал в ръцете на милицията, когато тя е прочиствала поредния вертеп, но винаги са пускали на свобода Сергей Суриков. Той нито веднъж не е влизал в полезрението на органите на реда по време на хайки — не бе хващан в състояние на наркотично опиянение, у него нито веднъж не бяха откривали и грам дрога, някаква таблетка, нито хашиш. Да не би пък да е чак толкова хитър? И предвидлив? Или…
Татяна чак потръпна, тъй като идеята, която внезапно я споходи, й се стори страшно интересна. Че защо пък да не я провери?
— По име и бащино име ли да се обръщам към вас или може само по име? — осведоми се тя.
— Може само по име — разреши й великодушно Суриков, — не сте чак толкова по-голяма от мен.
Аха, хитрец е, хитрец и мръсник, решил е да ми прави комплименти! Татяна беше по-голяма от него с цели тринадесет години и като се имаше предвид телосложението й и служебното й положение, никой не би рискувал да й каже, че изглежда по-млада.
— Грешите, Сергей Леонидович, аз съм много по-голяма от вас, затова няма да си играем на фамилиарничене. Кажете: вашият покровител знае ли, че вече цял месец сте при нас? От него май няма ни вест, ни кост. В такива случаи обикновено пускаме хората след ден-два, а за вас никой не се застъпва. Или вие сте този, който го е зарязал?