Страница 10 из 38
Но естествено Суриков не разказа всичко това на следователя Татяна Григориевна Образцова. На въпроса й: „И какво стана по-нататък?“ той отговори кратко и сухо:
— Бях много болен, София Иларионовна ме приюти, излекува ме, а след това аз останах да живея при нея като квартирант. Помагах й, с каквото мога.
— И дълго ли продължи това?
— Две години. Ама защо ме разпитвате? Вече сто пъти са ме питали за това и то е записано във всички протоколи.
— Сергей Леонидович, а бихте ли ми казали защо София Иларионовна реши да замени апартамента си и да се премести на края на града?
— Не зная — сви рамене той. — Тя сама си го реши.
— И вие ли се канехте да се преместите заедно с нея?
— Ами да. Иначе къде щях да се дяна, аз нямам друго жилище.
— Ходихте ли до Купчино да видите апартамента?
Последва пауза. Татяна усети, че въпросът го засегна с нещо. Просто не му се хареса. Суриков започна да шари с очи по стените на кабинета, сякаш търсеше опорна точка, за която да се хване и да измисли правилния отговор.
— Н-не — процеди най-сетне той.
— Ами Бахметиева? Тя видя ли онзи апартамент?
— Май че да… Не съм сигурен. Какво значение има?
В този момент Суриков започна толкова силно да нервничи, че това не можеше да остане скрито от ничий поглед. Татяна си помисли, че той веднага ще се хване за сърцето и ще настоява да прекратят разпита. Този номер беше изпитан. Очевидно разговорът бе стигнал до някаква опасна точка.
— Вие казахте, че София Иларионовна е била стара и слаба. Наистина ли беше така?
— Да, разбира се. Та тя беше на толкова много години! Едва стигаше до хлебарницата на съседната улица.
— Ясно. Значи не би могла да отиде до Купчино сама, без ваша помощ?
Последва нова пауза. Очите на Суриков отново придобиха леден блясък, но този път Татяна не съзря в тях протест, а ужас.
— Би ли могла или не би могла? — повтори настойчиво тя.
— Там биха могли да я заведат тези, които искаха да заменят жилищата — процеди най-сетне Суриков. — Те биха могли да я качат в колата си и да я закарат да види апартамента. А в това време аз може да съм бил на работа.
— Биха могли — съгласи се с лекота Татяна. — Но не разбирам как е възможно вие да не сте знаели за това. Да не искате да кажете, че тя е отишла дотам, видяла е апартамента, в който сте се канели да живеете заедно, и не ви е казала нито дума за това? Извинете, но не ми се вярва да е станало така.
— Тя беше потайна — измърмори Суриков, загледан някъде в пода. — Не ми разказваше всичко.
Татяна разбра, че младежът започна да я лъже и реши да не го обърква повече. Поне вече й беше ясно кои факти трябва да провери на първо време. А иначе винаги можеше да го уличи в лъжа.
Татяна много се вълнуваше от въпроса за Зоя Николаевна Голдич. Коя бе тя и защо Бахметиева й бе дала генерално пълномощно? Нейна роднина ли беше? Или добра позната, на която можеше да се довери? Следователят, който бе водил делото преди нея, кой знае защо, не си бе задавал този въпрос или поне в протокола от разпита на Голдич нямаше нищо по този повод. Ала още първият опит Зоя Николаевна да бъде повикана на разпит се провали безславно. Гражданката Голдич сякаш бе потънала в земята. В протокола и в приложеното към делото генерално пълномощно бяха записани паспортните й данни, които след проверка се оказаха фалшиви. Тя никога не бе живяла на посочения от нея адрес.
Това озадачи Татяна. Как така? Значи дамата се бе разхождала с фалшив паспорт? И нито нотариусът, който бе изповядал сделката, нито следователят бяха забелязали това. Всъщност как биха могли да го забележат? Добрият фалшификат не се забелязваше с просто око, а на тях и през ум не им беше минало да направят запитване. Но нали следователят бе успял да я разпита и протоколът беше приложен към делото, значи беше успял все някак да я издири. Вероятно това не му бе коствало кой знае какви усилия, иначе щеше да постъпи точно както постъпи Татяна — да направи запитване до съответната служба и да установи, че данните й са фалшиви.
Ала следователят Валентин Чудаев не оправда тези нейни надежди. Оказа се, че на него дори не му се бе наложило да издирва Зоя Николаевна.
— Тя сама дойде — каза той на Татяна. — Научила, че са убили Бахметиева и дойде при мен. Заяви, че е готова да отговори на всички въпроси, тъй като била позната на покойната. Макар да не били близки, но току-виж, че можела да е полезна с нещо на следствието. Още повече че квартирантът на Бахметиева бил доста подозрителен човек. Непрекъснато ни препоръчваше да се заемем сериозно с него.
Това вече беше съвсем странно. Татяна Образцова за пръв път в практиката си попадаше на случай, при който свидетел, до когото милицията още не се е добрала, се явява доброволно сам и дава показания.
— А ти разбра ли каква се пада тя на Бахметиева? Защо старицата й е дала генерално пълномощно?
— Каза, че била просто нейна позната, която имала опит в решаването на имотни проблеми. Таня, не си на верен път — намръщи се следователят. — Убиецът е Суриков и по този въпрос две мнения няма. Трябва да го притиснеш, а не да се ровиш покрай замяната на апартаментите.
— А ти защо не го притисна, след като всичко е ясно?
— Не ми остана време. Такива дела ми висят, че направо полудявам. Убиват банкери, депутати, меценати и още дявол знае кого, началството ме натиска, пресата, вие, от кметската администрация се обаждат всеки ден и искат отчет. Ама какво да ти разправям — сама знаеш как е. А старицата е дребна работа. Че коя е тя? Никоя. Никой няма да ти смъкне кожата заради нея. Мотах се с този Суриков няколко дни, пораздрусах го, за да открия дали няма връзка с онази престъпна групировка, но когато разбрах, че той е просто един глупак, който действа сам, се заех с другите си дела, които са ми по-важни. Защо ме гледаш така?
— Няма нищо — въздъхна Татяна. — Всичко е ясно.
Наистина всичко беше ясно. За съжаление реалният живот, в който трябваше да работят служителите на милицията, изобщо не бе онази идеална картина, при която има смисъл да се говори за морал и нравственост. Следователите и оперативните работници не можеха да се разкъсат на няколко части, както не можеха и да разтегнат денонощието до седмица. Работата беше много, те не успяваха да свършат всичко както трябва и им се налагаше да правят такъв избор, при който можеха поне да опазят собствената си кожа. Естествено те можеха да бъдат порицавани за това, но нямаше как да не се вземе предвид подобно натоварване. За да накараш един следовател да доведе докрай едно такова безперспективно дело, каквото беше убийството на Бахметиева, той наистина трябваше да бъде заставен да го стори. И Татяна беше поставена точно в такова положение. Тя много добре знаеше, че арестуваните често лежаха в ареста по година и половина, докато делото им с триста зора стигнеше до съда. Или докато го прекратяха и пуснеха арестанта. А той трябваше да им е благодарен, че изобщо са го пуснали.
— Слушай — попита най-неочаквано тя, — а защо въпросът за генералното пълномощно изплува чак при теб? Да не би следователят, който е поел пръв делото, да не се е занимавал с това?
— Не зная — махна с ръка Чудаев, — не съм се впускал в подробности. Не ми беше до това.
Татяна се прибра в кабинета си и отново отвори папката с материалите по следствието. Да, ако се съдеше по протоколите, по време на първите разпити въпросът за генералното пълномощно изобщо не беше повдиган. Защо ли? Нима следователят е бил съвсем неопитен? Или пък разсеян?… Тя прочете фамилията му и се подсмихна. В момента въпросният първи следовател си бе взел поредния отпуск. Явно бе поел делото преди заминаването си, през последните си работни дни, и бе вършил всичко през пръсти. Добре де, той ще се върне от отпуск и тя ще го попита. Може би колегата бе задавал този въпрос на следствения, но му се е сторило, че отговорът не заслужава внимание и затова просто не го е вписал в протокола.