Страница 11 из 38
Бяха изминали две години от момента, в който Сергей Суриков с обида и недоумение осъзна, че 84-годишната старица разбира и знае за живота много повече, отколкото той. Ако имаше къде да отиде и къде да живее, той просто щеше да си тръгне оттук заедно със своето недоумение и с утешението, че така му се е сторило и че това просто е невъзможно. Но той нямаше къде да се дене и остана при София Иларионовна Бахметиева, като всеки ден и всеки час усещаше собствената си непълноценност. Отначало това го ядосваше и дразнеше. Едва успяваше да преодолее постоянно пораждащото се у него желание да я сложи на мястото й и грубо да я прекъсне с някоя просташка фраза от типа на: „Я не ми се прави на много умна!“ Думите дори вече бяха на езика му и той всеки момент щеше да ги изговори, но се възпираше навреме, защото след такова нещо тя можеше и да го изгони. Тогава какво щеше да стане с обещания му апартамент? Би било жалко да пропусне такава възможност.
А София сякаш не забелязваше злобата и яда му и продължаваше да разговаря с него като с равен. Жената много обичаше да поразсъждава за това, че човечеството вече е изчерпало интелектуалния си потенциал.
— Човекът — казваше тя — сега може само да открива онова, което преди не е познавал. Например във физиката или в химията, или в астрономията. Но в хуманитарните науки вече нищо не може да бъде измислено. В момента само ни се струва, че са измислили нещо ново, а всъщност всичко вече отдавна е измислено и описано.
Серьожа продължаваше да не разбира всичко, което тя му казваше, но за всеки случай я молеше да му даде пример, надявайки се, че благодарение на този пример той ще осмисли нещата по-лесно.
— Например — отговаряше му тя, криейки в ъгълчетата на беззъбата си уста ироничната си усмивка, която Сергей за щастие не забелязваше, — според известното течение в психологията, което се нарича гещалтпсихология1, човек помни най-добре недовършената си работа. А работата, която вече е свършил, бързо се изтрива от паметта му. Това са го написали в средата на XX век. И смятат, че са открили някаква закономерност. А още в началото на XIX век Александър Сергеевич Грибоедов е написал: „Сложи му подпис — и пада от плещите ти.“ Правилно е написал. Какво има да й мислиш на свършената работа? Тя вече е свършена и край на въпроса. А недовършената непрекъснато изплува в паметта, човърка човека, не му дава мира, кара го да се съмнява. Ами ето ти един съвсем прост пример. Човек присъства на някакъв официален обяд, на който поднасят 15 различни блюда. Той изяжда всичките, а едно — не успява. Едва го е опитал, хапнал е само една лъжица, но в този момент сменят чиниите. Попитай този човек след един месец какво са сервирали на въпросния обяд и той няма да си спомни за половината блюда, а за онова, което не е успял да изяде, непременно ще си спомни. Ще си го спомни и след една година, и след две години, макар че дори вече ще е забравил за онзи обяд. Всичко ти се струва простичко като таблицата за умножение, нали така? Ето, аз ти го разказвам и ти всичко разбираш, защото в живота всичко това е толкова естествено и като че ли не може да бъде другояче. А те му викат гещалтпсихология! Било нова наука! А на тази наука целият й смисъл е в това, че са измислили нова дума, за да нарекат с нея старата истина. Затова казвам, че интелектуалният потенциал вече се е изчерпал.
Суриков си спомняше нещо за Грибоедов от училищната програма, но не беше много наясно какво точно. При него май имаше някакъв Чацки или нещо такова… Всичко, което учеха по това време в училище, му се струваше скучно и ненужно, както впрочем и нещата, които човек върши по задължение. И ето ти, оказва се, че в тези книжки са били написани толкова умни неща! Само че учителите не им ги разказваха така, както ги разказваше София Иларионовна. Може би ако те бяха такива, каквато беше старицата Бахметиева, Серьожа щеше да се учи по-добре и с повече интерес.
Друг път, след като изгледа поредното предаване по телевизията, София започна да мърмори:
— И тия се пишат първооткриватели, били измислили музикалната терапия. А тук цялата работа е в науката за звуците и честотите. Композиторите използват тази наука от памтивека, а сега излиза, че тези току-що са я открили.
Сергей разбираше от музика. Той спокойно можеше да разпитва старицата за това, без да се чувства невежа. Дори беше убеден, че на тази тема може да затапи хазяйката си по всички точки. Всъщност какво би могла да разбира тя от музика? А той беше много навътре и в твърдия рок, и в хевиметъла, и в рапа, и във всичко останало. Е, да видим, София Иларионовна, кой — кого? Сергей се хвърли смело в разговора, предвкусвайки триумфа си. Дори за секунда не си помисли, че се опитва да подхване състезание със София, като по този начин я признава за равна на себе си съперница.
Ала само след минути разбра, че отново е изпаднал в неловко положение.
— Ти например замислял ли си се някога защо от една музика ти иде да затанцуваш, а от друга те обзема тъга? — попита Бахметиева.
— Ами ясно е защо — заяви бодро Сергей, — защото едната е весела, а другата — тъжна.
— Я колко просто стоят нещата при теб! — подсмихна се старицата. — А защо една музика е тъжна, а друга весела?
— Ами… — понечи да обясни той, но засече. Защо наистина? Суриков никога не се бе замислял над този въпрос. Просто възприемаше това като нещо естествено. Една музика е весела, а друга — тъжна и толкоз.
— Тъй де, какво ами… — подигра му се София. — Цялата работа е в честотите, които се възприемат чрез ухото и въздействат на мозъка. Мозъкът също има свои честоти и освен това те са различни в различните му сектори. Тези сектори се активизират от музиката.
Тя още дълго му обяснява за голямото и малко тризвучие, за херцовете, мегахерцовите и кратността, но Сергей не разбра абсолютно нищо от това, защото в училище изобщо не си бе учил уроците нито по физика, нито по биология. По тези предмети получаваше само двойки.
— Боже мой, София Иларионовна — не издържа той, — откъде знаете всичко това? Направо сте като ходеща енциклопедия.
Старицата се разсмя от все сърце, свали смешните си очилца и избърса със сбръчканата си ръка избилите в очите й сълзи.
— Нали те предупредих, Серьожа, да не смяташ възрастните хора за глупави. Продължаваш да си мислиш, че щом човек е стар, значи е като малко дете. А пък малкото дете наистина не знае нищо, защото просто няма откъде да го знае. А старците са друго нещо. Ние сме изживели живота си, завършили сме университети. И то какви университети! Днешните нищо не струват пред тях.
— Ама да не би вие да сте завършили университет? — невярващо попита Суриков.
— А ти да не би да си мислиш, че щом съм на 84 години, значи задължително съм неграмотна и необразована? Още си глупавичък, Серьожа. Вие, съвременните хора, сте тези, които остават необразовани дори и след като сте завършили университети, тъй като всичко е в упадък и няма кой да ви преподава добре. А знаеш ли какви професори имахме ние! Със световна слава. Най-големите учени в своята област. Те изискваха от нас много повече, отколкото се изисква сега. Пък и от деца бяхме научени на интерес към книгите и към изкуството. Моят баща, светла му памет, беше голям специалист по машиностроене, знаменит изобретател. След революцията реши да не емигрира, повярва в съветската власт и остана тук. Завеждаше катедра в един институт. И аз тръгнах по неговите стъпки, влязох в университета, занимавах се с физика. Представи си — исках да стана втора София Ковалевская. Баща ми си мечтаеше за същото и неслучайно ме бе кръстил София, тоест носех нейното име. Ние сме стар род, дворянски, преди революцията аз имах гувернантка, която беше германка, и тя ме учеше на музика, на живопис и дори да пиша стихове. Е, и затова когато обявиха мъжа ми за враг на народа, си спомниха и за моя дворянски произход. И ако това нещастие не ни бе сполетяло тогава, през 35-а година, сега може би щях да съм академик или професор. Бях способен човек, Серьожа, много способен. Много надежди възлагаха на мен. Само че нищо не излезе…
1
Идеалистическо направление в западноевропейската психология, възникнало в Германия в началото на XX век. — Б.р.