Страница 12 из 38
Сергей я гледаше с облещени очи. Тази съсипана бабичка и… дворянски произход, музика, живопис, гувернантка, университет, физика? Възможно ли беше? Какво пък, в такъв случай бе напълно обяснимо, че знае толкова много неща. Виж я ти невзрачната бабичка!
С течение на времето ядът и злобата му се уталожиха и отстъпиха място на уважението и непринуденото възхищение.
Глава 3
Всички бяха свикнали с това, че в Москва времето обикновено е по-меко и по-топло, отколкото в Санкт Петербург. И наистина почти винаги беше така, а тази година също не правеше изключение. Разбира се, ако не се броеше фактът, че тази година декември в Петербург бе топъл, както и в Москва. В смисъл че температурата в Москва беше с един-два градуса по-висока, отколкото в северната столица, но и там, и тук тя бе над нулата, което бе крайно необичайно за средата на декември.
Докато следователят Татяна Образцова стисна зъби и се захвана да разплита отдавна изоставените и станали вече почти безнадеждни наказателни дела, за да се сдобие с желаната свобода, нейният мъж — бившият подполковник от милицията Владислав Стасов, обикаляше, окрилен, Москва и щастливо обявяваше на всичките си приятели, че е успял да убеди Таня да се премести да живее при него и че събитието е въпрос на седмица, ако не и на дни.
Настя Каменская беше първата, с която Стас сподели новината. По този случай той отиде с колата си късно вечерта на „Петровка“, за да откара Настя до вкъщи. Настя прие предложението му с благодарност, защото панически се боеше да пътува и особено да ходи пеша в тъмни доби. Стасов имаше хубава кола, седалките й бяха удобни и меки, купето — широко и топло и веднага щом влезе вътре, Настя примижа от наслада:
— Ох, Владик, толкова е хубаво! Поне веднъж на шест месеца ще си отида вкъщи като бял човек.
— Впрочем ти защо седиш до толкова късно на работа, бели човеко? Пак ли имате нечий височайши труп?
— А! — махна с ръка Настя, извади цигара и я запали. — Ние непрекъснато имаме трупове, едната половина са височайши, а другата половина — също някакви особени. Един го взривили, друг го гръмнали. Понякога има и такива, че ти се ще да зарежеш всичко и да се занимаваш само с тях. Но не дават.
— Гадове! — кимна в знак на съгласие Стасов. — Не дават на белия човек да се занимава с онова, което му е интересно.
— Разбира се, че са гадове — засмя се Настя. — Ето например на мен вече цял месец ми виси на главата едно убийство, в което е истинско удоволствие да се ровиш. Обаче не може, делото не се наблюдава, там няма никакви известни трупове, тъй че се налага тайно да крада време, за да се занимавам с него.
— За какво убийство става дума? Разкажи ми, пътят до вас е дълъг.
— Владик, ти през коя година започна да работиш в органите?
— През 75-а.
— Значи също не помниш тази история. Имало навремето в Ленинград един едър валутен спекулант и цар на търговията с хайвер и риба на име Сергей Бахметиев. През 73-а го арестували, осъдили го и след една година го разстреляли. Бахметиев имал жена и малко двегодишно момченце. Много скоро след това, буквално веднага след разстрела му, жена му отново се омъжила, сменила фамилията си и тази на сина си, преместила се при новия си мъж в Москва и 20 години, че и малко отгоре, те живели щастливо. И изведнъж като гръм от ясно небе само преди един месец намерили вдовицата му и мъжа й, убити в собствения им апартамент.
— И какво интересно намираш в това? — изсумтя с недоумение Стасов. — Убийство като убийство. Или има още нещо?
— За убийството това е горе-долу всичко. Там няма много подробности. Съпрузите Шкарбул водели доста спокоен живот заедно със сина на Елена Шкарбул от първия й брак. Синът им вече е голям, роден е през 72-а година, което означава, че сега е на двадесет и четири. По време на убийството не си е бил вкъщи, защото чествали с приятелката му някакъв интимен празник — или годишнина от запознанството им, или годишнина от първата им среща — нещо от този род. Той се прибрал вкъщи на другия ден и заварил „прекрасна“ картина: два трупа в локви кръв. В същото време съседите им в един глас твърдят, че са видели някакъв младеж с напрегнато и дори изплашено лице, който влязъл във входа, качил се на етажа, на който живеели Шкарбул, и след минути си отишъл. Походката му не била много уравновесена. А сега да ти кажа за потърпевшите. Въпросната Елена, която, общо взето, била млада жена, само на четиридесет и пет години, не работела никъде през последните осем години, правела се на любезна домакиня, а преди това била секретарка и машинописка в някакво държавно учреждение. Нали разбираш, навремето тя се омъжила за милионера Бахметиев съвсем млада, на деветнадесет години, и затова не могла да завърши никакво образование. А и защо й е било образование, щом мъжът й имал толкова пари? После се родило детето и вече не й било до учене. Общо взето, тя била тиха и кротка жена и не е засичана да върши никакви нередни неща. Мъжът й — Юрий Шкарбул, също нямал отношение към бизнеса, бил лекар-стоматолог. Разбира се, частната практика съществувала и тогава, когато това беше забранено, но такива неща никога не стигаха до прокуратурата. Доктор Шкарбул умеел да печели умерено и не прекрачвал границата на приличието. Ала през тези двадесет години съпрузите изобщо не живели бедно. Не си позволявали чак такъв лукс, че това да се набива в очите на околните и да предизвиква злоба и непреодолимо желание да пошушнеш нещо на ченгетата, но и не се лишавали от нищо. Естествено — в разумни граници.
— Аха — подхвана Стас. — Искаш да ме попиташ с какви пари са живели толкова добре цели двадесет години?
— Не, Владик, не искам да те попитам, а искам да чуя твоя отговор и да го сравня с отговора, който се роди в моята глава.
— Пак ли си правиш експерименти? Не разбрах, чия глупост искаш да премериш — собствената си или моята?
— Собствената си, разбира се. Ти си умен и знаещ човек и това е известно на всички.
— Стига де, не се подмазвай! Мисля, че са живели с парите на разстреляното мъжле на Бахметиева. Явно по време на следствието са иззели само малка част от имането му, а останалото е било скътано някъде и е наследено от вдовицата му.
— И аз мисля така. Значи не съм по-глупава от теб, Владик, и това искрено ме радва. Сега разбираш ли защо ми е интересно да се занимавам с убийството на съпрузите Шкарбул? Те никога не са имали собствен бизнес, което означава, че тяхното убийство не е разчистване на сметки, които са се появили днес или дори вчера. Проверих вече мотива за ревност, но там няма и помен от такава възможност. Бракът им е бил изумително здрав. Между другото на вид двойката е била много хубава — и Елена, и мъжът й. Останаха ми само две версии: грабеж и разплащане по стари сметки.
— И коя ти се струва по-интересна?
— Ох, Владик, и двете версии са много интересни. Ние с теб сме наясно, че скъпоценностите, които е скрил и спасил от конфискация Сергей Бахметиев, сигурно не са му принадлежали. Или поне не всичките. Ти би трябвало по-добре от мен да познаваш тази мафиотска кухня. Там винаги има някакви сложни сметки между всички, общи каси и прочее такива неща. Казано накратко, явно за онези пари и за останалите скъпоценности, които Елена Бахметиева-Шкарбул с чиста съвест е взела за себе си, са се намерили и други претенденти, които с точно толкова чиста съвест смятат, че имат право на тях. Друг е въпросът защо са чакали толкова дълго, за да предявят правата си.
— Е, ясно е защо — отвърна Стасов. — Тогава, имам предвид няколкото години след разстрела на Бахметиев, не са можели да шават много-много. Очевидно в онзи момент са хванали само няколко души от голяма групировка, а останалите са се снишили, за да не привличат вниманието към себе си. Бурята минала над главите им и — слава богу! — траяла кратко и отнесла само шапките им. Още повече че и вдовицата на Бахметиев навярно също не е започнала веднага да харчи тези пари и ако е била разумна жена, би трябвало и тя да изчака известно време. Защото милицията веднага би забелязала, ако жената на разстреляния валутен спекулант започнеше да пръска наляво и надясно банкноти, и би се досетила, че не са й отнели всичко и има още доста за конфискуване. След това минало време, вдовичката се посъвзела, събрала смелост, протегнала ръчичка към парите, но първо плахо и предпазливо, тъй че нищо да не се набие на очи пред претендентите. Защото тях всичките биха могли дори да ги вкарат в затвора, нали? Тъй че моментът на мечтаната подялба се отлагал по естествен начин.