Страница 13 из 38
— Съгласна съм — кимна Настя. — Вярно, всички, които са вкарани в затвора в края на 70-те и началото на 80-те години, отдавна вече са на свобода. Възниква въпросът: защо са го направили сега, а не по-рано, веднага след като са ги пуснали? Мисля, че тук има някакво допълнително обстоятелство. Нали знаеш, Владик, че съществуват дълготрайни чувства и чувства — еднодневки. Когато ти отнемат дела, който честно или не толкова честно си заслужил, става ти обидно до сълзи и искаш да си го възвърнеш. Веднага. На всяка цена! Но след половин година вече не ти се иска да се биеш за него, а след пет години окончателно го забравяш. За пет години ти вече си спечелил и получил много други дялове и не би се съсипвал от мъка заради някакъв си един-единствен дял, който навремето не са ти дали. Така ли е?
— Общо взето, горе-долу — да.
— Но ако ти не си спечелил нови дялове и си попаднал в ситуация, в която имаш страшна нужда от пари, които са ти жизненонеобходими, тогава ще си спомняш за този отнет дял по двадесет и пет часа в денонощие. Ако имах тези пари… Ако тогава не ме бяха измамили… Ако ми бяха платили… Нямаше да съм затънал толкова дълбоко, колкото съм сега… И така нататък. В зависимост от конкретната ситуация и от характера на конкретния човек ние ще се сдобием с труп или с труповете на онези, които този човек смята за виновни за несправедливата подялба. И ако има какво да се вземе от въпросните виновни, престъпникът решава финансовите си проблеми чрез убийството и съпътстващия го грабеж. А ако няма какво да им вземе, убиецът поне ще уталожи омразата и озлоблението си, като убие онези, които смята за виновни за всички сполетели го нещастия. Разбира се, ако съседите от блока са видели именно убиеца, а не някакъв случайно попаднал там нервен младеж, може да се говори за наемане на неопитен килър, тъй като хората, които имат лично отношение към богатството на Бахметиева, са хора на възраст. Много ми е любопитно да се поровя в биографиите на всички онези, които по един или друг начин са имали нещо общо с бизнеса на Бахметиев, да проследя биографиите им и да видя дали в този момент някой от тях не се е озовал в трудна ситуация. Ще е още по-добре, ако намеря такива, които преди месец и половина са били в трудно финансово положение, а днес всичко вече им е наред. Но нима някой ще ми позволи да се занимавам с археология? Не мога и да мечтая за това.
— Точно така е — потвърди Стас, — не бива да си мечтаеш за такива неща. Версията ти е интересна, с такова нещо аз също бих се заел с удоволствие. Е, приятелко, пристигнахме. Да те изпратя ли до асансьора?
Настя отвори вратата на автомобила и боязливо погледна навън. Край съседния вход се бяха скупчили някакви бабаити и ако се съдеше по гласовете им, бяха доста пияни и твърде агресивни. Точно такива пияни малоумници можеха да бъдат видени не само на улицата, но и по стълбището, където обикновено окупираха площадките между етажите.
— По-добре ме изпрати до апартамента ми — помоли го тя. — Ако това не те затруднява.
Влязоха във входа и се качиха в асансьора. Настя още не бе успяла да вкара ключа в бравата, когато вратата на апартамента се отвори. На прага стоеше съпругът й — Алексей Чистяков — в смокинг, с белоснежна риза и палаво потрепваща папийонка.
— Я виж ти!… — възкликна слисано Стасов. — Какво става, професоре? Къде отиваш?
— Току-що се връщам.
Чистяков направи крачка назад и пусна Настя и Стас да минат.
— Влизайте. Винаги ужасно се ядосвам на Настя, че не идва с мен по банкети и прочее обществени места. Но днес разбрах защо го прави.
— Така ли, тежко ли беше? — засвидетелства съчувствие Настя.
— Меко казано. Никога не съм се измъчвал така, както днес. Обикновено се чувствам добре в официален костюм, ям и пия с удоволствие, танцувам и флиртувам с момичетата. Но смокингът се оказа убийствена дреха за мен. Ала нямах друг избор, тъй като в поканата беше написано: „black tie“ — нямаше начин да отида с нещо друго. Просто е неприлично да се появиш без смокинг.
— Ами да не беше ходил! — изпръхтя Настя. — Вземи пример от мен. Никъде не ходя и се чувствам отлично. Льоша, включи чайника, моля те!
— Ама наистина, Льоша, не трябваше да ходиш — подкрепи я Стасов. — Защо трябва да се измъчваш така?
— Да не ходя ли? Лесно ви е да го кажете — вие сте независими хора. — Чистяков отиде в кухнята да включи чайника и повиши тон, за да не прекъсва тирадата си: — Днес родната наука се развива предимно благодарение на разни субсидиращи и спонсорски програми. Затова трябва задължително да се ходи на сборища като днешното, за да се запознаеш с богати и влиятелни хора, да им се харесаш и да им внушиш, че руската технокрация се намира в бедствено положение, от което може да се измъкне само благодарение на щедри пожертвования. За руската математика аз, приятели, съм се превърнал в нещо като сватовник. Дават й пари заради мен и затова ме карат да посещавам всевъзможни приеми и политически сбирки.
Да, заради професор Чистяков, който бе член на няколко чуждестранни академии, оглавяваше собствена научна школа и беше много популярен на Запад, щяха да дадат пари. Настя осъзнаваше това. По тази причина го бе помолила само за едно: Льоша да не я кара да ходи заедно с него на тези мероприятия. Шумът, тълпата, задухът, в комбинация с тесните обувки и официалните рокли, правеха тези развлечения непоносими за нея. Освен това — там й беше изнервящо скучно.
— Е, професоре, предавам ти твоята съпруга по опис — две ръце, два крака, три глави и една голяма чанта. Тръгвам — заяви Стасов, стисна ръката на Алексей, млясна Настя по носа и хукна.
Настя се настани в кухнята и търпеливо зачака водата в чайника да заври. Алексей събличаше в стаята официалните си дрехи. Тя си помисли, че след като той е ходил на прием, значи сигурно нямат нищо за вечеря и напразно си бе мечтала за топла храна. Трябваше да се задоволи с нещо студено и приготвено набързо. Започна да се чуди с какво да си направи сандвич и не можа да се сети дали са им останали кашкавал и салам, или вчера ги изядоха. Разбира се, и през ум не й минаваше да стане от стола, да отиде до хладилника и да погледне вътре.
— Льоша — подвикна тя, — какво мога да си сложа върху филията?
— Защо питаш?
— Много съм гладна. Ще си направя един сандвич с чая.
Льоша надникна в кухнята и погледна загрижено жена си:
— Защо, не искаш ли бифтек с цветно зеле? Нали ги обичаш?
— А има ли?
Чистяков отиде мълчаливо до хладилника, извади тенджерата и тигана и с трясък ги сложи на печката.
— Мързелът ти минава всякакви граници! — каза сърдито той. — Добре, мързи те да готвиш и да притопляш храната, но поне можеш да надникнеш в хладилника, нали?
— Извинявай, слънчице — измърмори засрамено Настя, — бях сигурна, че заради банкета не си сготвил нищо, мислех си, че не си имал време.
— Сигурно ако се беше прибрала преди мен вкъщи, тъй и щеше да си седиш на стола и да си мечтаеш за разни вкуснотии, докато си спомняш дали имаме нещо, от което можеш да си направиш най-обикновен сандвич. Настя, просто не разбирам как търпя всичко това толкова години!
— Добре де, нали ти се извиних. А Стасов го е споходила голяма житейска радост. — Тя се опита да отклони разговора от темата за своите недостатъци.
— Каква? — поинтересува се живо Льоша. Стоеше до печката по потник и гащета и слагаше бифтеците и цветното зеле в тигана. Видът му бе много смешен — какъвто си беше висок, слаб, попрегърбен, с разрошени рижи коси, в този момент Чистяков страшно приличаше на популярен герой от анимационно филмче, но Настя не можеше да си спомни от кое.
— Татяна се е съгласила да се премести в Москва.
— Така ли? — Льоша откъсна поглед от тигана и погледна жена си с недоумение. — И какво чак толкова радостно има в това?
— Какво говориш, Льоша! — възмути се Настя. — Нали Таня е неговата любима съпруга! Как така какво чак толкова радостно има в това? Радостното е, че тя ще се премести в Москва и те ще живеят заедно.