Жертвата неизвестна

— А тя защо не се премести по-рано? Нали те, доколкото си спомням, са женени вече повече от година.

— Тя не искаше. А Стасов непрекъснато я убеждаваше и най-сетне я е убедил. Какво ти става, Льоша? От какво си недоволен? Какво не ти харесва?

— Не ми харесва този ентусиазъм. Татяна цял живот е живяла и работила в Петербург, там са баща й, роднините й, приятелите й, колегите й. Напълно обяснимо е защо не е искала да се премести тук. От къде на къде ще зарязва всичко това заради Стасов? Да не би да е решила коренно да промени стила си на живот и заниманията си?

— Май че не е. Стасов каза, че ще се премести в следствената служба на същата длъжност.

— Значи доброволно е решила да сложи кръст на кариерата си. Татяна не може веднага да стане добър следовател в Москва. Тук всичко й е чуждо, хората наоколо са й чужди, чужди са й и интригите, в които тя непрекъснато ще се забърква и сетне ще хаби време и нерви, за да се измъкне от тях. В професионално отношение веднага ще слезе няколко стъпала по-ниско и изобщо не се знае след колко години ще успее да навакса. В името на какво? Заради Стасов, така ли? Настя, имам много добро отношение към него, но не харесвам мъжете, които се опитват да натрапят на жените си собствените си представи за това как трябва да живеят и да подредят бита си. Затова, въпреки цялата си любов към нашия приятел Стасов, смятам, че той постъпва неправилно, като кара Татяна да се мести тук. Да не би на нея да й е зле в Петербург? Нима ще й бъде по-добре тук, където не познава никого? Щом той страда чак толкова много по нея и иска да я вижда всеки ден, нека да си събере багажа и да замине на брега на Нева. Щом не може да живее без нея, нека сам изпита дискомфорта на отдалечаването от дъщеря си, от майка си, от приятелите си, от жилището, с което е свикнал, и от интересната си работа. Той, а не тя, нали разбираш? Човек не бива да решава собствените си проблеми за чужда сметка.

Настя угнетено мълчеше. Льоша хем беше прав, хем не беше. Интересно дали на нея щеше да й хареса, ако той се бе опитал да я накара да се премести при него, в район „Жуковски“, и оттам всеки ден да ходи до улица „Петровка“. Или пък ако той започнеше да й прави сцени заради това, че нямат деца и че тя не се занимава с домакинството? Не, това категорично нямаше да й се хареса, но и Льоша никога не би го направил. Той, както и тя, беше привърженик на ясно формулирания принцип, че не бива да се опитваш да променяш хората и да ги правиш такива, каквито биха се харесали на теб. Защото или трябва да ги приемаш и обичаш такива, каквито са, или изобщо да не ги обичаш, понеже никой не те кара да го правиш. Дали да обичаш, или да не обичаш някого си е твой проблем и твой избор. Човек не бива да се старае да прави този избор по-лесен за сметка на другия.

Настя беше напълно съгласна с тази постановка на въпроса. В същото време това правило, което важеше за мъжа й и за самата нея, изобщо не бе задължително за Стасов и Татяна. Те бяха други хора и имаха други вътрешни правила и принципи. Стасов смяташе, че е възможно да настоява пред Татяна да се премести при него. Льоша никога не би направил това, но той беше Чистяков. А Стасов си беше Стасов. От него не можеше да се иска постъпките му да отговарят на нечии чужди стандарти.

— Не се ядосвай, Льоша — опита се да го успокои Настя. — Ти може и да осъждаш Владик, но той толкова искрено се радва, че човек просто не може да не се радва заедно с него. И облечи нещо, моля те, ще настинеш.

Само че Алексей изобщо не се ядосваше.

По всички признаци убийството на Елена Шкарбул и нейния мъж можеше да бъде определено като користно и извършено с цел грабеж. Следствената група, която пристигна на местопрестъплението, завари пълен хаос в апартамента. Всички вещи бяха разхвърляни и се търкаляха по пода, вратичките на шкафовете бяха разтворени, вграденият в стената гардероб също зееше. Но проблемът беше в това, че никой не можеше да каже какви скъпоценности са откраднати.

Основният източник на информация, разбира се, беше синът на Елена Шкарбул — Виталий.

— Не зная какво е имало в сейфа — каза той. — Баща ми не ми позволяваше да го пипам. Всъщност сейфът беше в спалнята на родителите ми.

— Добре де, дори да не знаете със сигурност какво е имало в него, може би поне предполагате? Какво държаха там? Пари? Скъпоценности? Бижута?

Следователят Гмиря бе търпелив човек и не бързаше. За разлика от много свои колеги, той не обичаше неговите следствени да лежат по цели месеци в арестите и в такива случаи обикновено се опитваше бързо да приключи делото. Но щом никой не бе арестуван и дори нямаше истински заподозрени, значи можеше да не пришпорва ситуацията.

— Честна дума, не зная. Но не мисля, че е имало пари. Майка ми и баща ми винаги много се страхуваха от пожар или от обир и доколкото си спомням, държаха парите си в банка.

Това май беше истина. При обиска бяха открити няколко спестовни книжки за различен вид влогове, чиято обща сума бе доста прилична.

— А имаха ли скъпоценни бижута? Възможно ли е да са ги държали в сейфа?

— Не зная. Какви бижута? Мама носеше всичко, което имаше. Много обичаше да си слага златни украшения. И нямаше никакви други бижута.

Онова, което мама носеше, според Виталий трябваше да се намира в специална красива кутийка върху тоалетката в спалнята. Всичко, което бе изчезнало — по думите на Виталий, беше изброено в протокола. Освен това бяха разпитани познатите семейства, посещавали дома на Шкарбул, и в описа на откраднатите украшения на Елена бяха направени уточнения и допълнения. Естествено трудно можеше да се очаква, че един 24-годишен младеж ще си спомни с точност колко листенца е имало цветчето от колието, с колко камъни е бил пръстенът и каква марка е бил дебелият синджир, който Елена е носела на врата си — „Картие“ или „Шанел“.

В самото начало „най-лесният“ заподозрян, разбира се, беше Виталий Шкарбул. Да речем, че му е омръзнало да живее под родителски надзор, затова е решил да ги убие, да живее сам — или с когото си иска! — в големия четиристаен апартамент и да харчи парите на мама и татко. Имаше такива случаи в практиката им, но те не бяха чести. Ала почти веднага се наложи да подложат на съмнение тази версия. Първо, Виталий и без това не бе лишаван от нищо, а Елена и Юрий му бяха давали толкова пари, колкото поискаше. Второ, разпитите на приятелите на самия Виталий потвърдиха, че дори когато е искал пари от родителите си, сумите не са били големи, пък и не го е правел всяка седмица. Бил е доста преуспяващ младеж, завършил Академията по икономика и финанси и е работел в една от московските банки. Не е бил нещо изключително в работата си, но бил дисциплиниран и с добри перспективи в кариерата, в случай че непрекъснато повишавал квалификацията си. Виталий нямал маниерите, характерни за някои новобогаташи, и въобще не се стремял да носи ризи, които задължително струват над 100 долара и са с марка „Диор“. Естествено, както всички млади хора, той също искал да кара „Ферари“, но засега се задоволявал с „Жигули“ и бил напълно доволен, отлагайки покупката на „Ферари“ за в бъдеще — като един вид мечта, към която следвало да се стреми. Когато трябвало да се обади на някого, докато се движел из града с колата си, той паркирал и звънял от автомат, като при това дори не бил споменавал пред баща си, че иска мобилен телефон.

Никой не се съмняваше в това, че Виталий е обичал родителите си и никой не дръзна да твърди, че му е било в тежест да живее с тях. Били са добро и сговорно семейство, а в апартамента им имало предостатъчно място, за да не си пречат взаимно. Освен това приятелите на семейството твърдяха, че съпрузите Шкарбул много пъти предлагали на сина си да направят замяна и да му осигурят отделно жилище, но младежът твърдо отказвал и твърдял, че се чувства много добре с родителите си и че няма никаква необходимост да се отделя от тях. Когато се стигнело до сватба, тогава можел и да помисли за това… Ала Виталий Шкарбул проявявал завидно здрав разум и по въпроса за женитбата си, като изобщо не се опитвал да прехвърли евентуалните проблеми, да речем, на безработната си съпруга и малкото си дете върху гърба на майка си и баща си. Той смятал, че първо трябва да си стъпи на краката и да има възможност самостоятелно да издържа семейство, и затова не възнамерявал да се ожени, преди да навърши 30 години. Обявявал това на всички свои познати момичета, за да не им дава напразни надежди, в случай че те не са готови да чакат толкова дълго.