Жертвата неизвестна

— Разбрах.

Че какво толкова имаше за разбиране? Той не беше убил София и ако онова идиотско нотариално не бе в делото му, те щяха да го пуснат. Мъжът беше прав.

— Съгласен ли си?

— Да — кимна Суриков. — Съгласен съм. Само че какво да кажа на следователя? Нали той знае, че нотариалното е в делото, вече ме пита за него.

— Това не е твоя грижа. Когато се върне тук, ти му кажи, че не ти е добре, че уж те боли сърцето и че не можеш да продължиш повече разпита. Той ще те пусне да си идеш в килията. Болните не могат да бъдат разпитвани, законът го забранява. Когато те извикат следващия път, всичко ще бъде тип-топ. Схвана ли? Да не объркаш нещо?

— Няма.

— Внимавай, Суриков. Не върши глупости. Не си отваряй устата и не дрънкай излишни неща. Защото много добре знаеш какво ще ти се случи…

Той реши да не се предава. Нали онзи мъж го предупреди да не дрънка излишни неща? Иначе щяха да го убият и окото им нямаше да трепне.

— Нищо такова не е имало — отвърна той на Образцова, като се стараеше да изглежда колкото може по-откровен. — Какви сте си ги наизмислили? Това са пълни глупости, честна дума.

— Сергей Леонидович, времето ни е съвсем малко, затова нека да не го пропиляваме толкова глупаво.

— Че защо? — Той сви рамене. — Аз заникъде не бързам. Ще си поговоря още малко с вас и ще си ида вкъщи. Нали вие сама ми казахте, че ще ме пуснат?

— Къде е това вкъщи? Къде е вашият дом? Никой няма да ви пусне в апартамента на Бахметиева. Докато вие се инатите и лъжете и докато продължавате да твърдите, че е била извършена замяна, този апартамент е чужд. И след приключването на делото за убийството на вашата хазяйка там ще живеят съвсем други хора. Нали вашата адресна регистрация не е там. При майка си ли ще отидете? Тя отдавна вече не ви очаква, няма никаква нужда от вас и вие много добре го знаете. Пак ли ще се озовете на улицата? Не ви ли омръзна вече?

Да, той просто не се бе замислял по този въпрос. Толкова много искаше да излезе на свобода, че изобщо бе забравил да помисли къде ще се възползва от тази свобода. Сергей Суриков не умееше да мисли за онова, което му предстои. Не беше научен. Винаги бе живял ден за ден.

— Сега ще ви обясня ситуацията — продължи Образцова. — Днес съм на работа за последен ден, утре вече няма да бъда тук. Ако ние с вас не свършим днес, утре друг следовател ще поеме делото ви. И всичко ще започне отначало. Искате ли това да се случи?

Той завъртя отрицателно глава. Какви ги приказваше тази жена? Защо делото нямаше да приключи днес? Нали самата тя каза, че вече не е обвиняем за смъртта на София и че го пускат на свобода?

— Щом не искате, тогава да се хващаме за работа. Времето тече. Наистина заминавам тази вечер и повече няма да се върна тук. Трябва да се разберем с вас.

— За какво?

— За една сделка. Вие се боите да издадете хората, които се занимават с аферите с жилищата. Разбирам ви. На ваше място аз също бих се страхувала. А сега вижте какво се получава. Вие продължавате да държите на своето, да не признавате аферата и да не издавате благодетеля си. Аз написвам постановление да ви освободят от ареста срещу подписка. И едновременно с това ви привличам под отговорност за подготовката на убийството на съпрузите Шкарбул. Това означава, че вие ще трябва непрекъснато да бъдете в Петербург и да се явявате на призовките на следствието и съда. Казано по-просто, няма да можете да заминете никъде. Постоянно ще бодете очите на онези „приватизатори“. Да речем, че ви пуснат навън. Те ще дойдат при вас и ще ви попитат: „Каза ли на някого?“ Вие ще им отговорите: „Не, на никого не съм казал.“ И знаете ли какво ще стане по-нататък?

— Не. Какво?

— Ами това, че те няма да ви повярват. Освен това вие сте свидетел на техните далавери и по тази причина сте опасен за тях. И ще изчезнете. Ще се появите след известно време във вид на студен труп. Никой няма да си мръдне пръста заради вас. Нямате собствен дом и водите такъв начин на живот, при който насилствената смърт е нещо съвсем обичайно. Имате болно сърце. Тъй че за тях изобщо не е рисковано да ви убият. Трябва да заминете оттук, Сергей Леонидович. Колкото може по-бързо и колкото може по-далеч. Това може да стане само по един начин.

— По какъв?

Той отново усети, че губи нишката на разговора. Всичко беше толкова сложно… Може би тя също иска да го измами? Е, от нея няма защо да се страхува, понеже жената си е жена. Обаче ония бяха по-опасни. Не, трябва да си мълчи.

— Аз ще забравя за това, че Бахметиева е искала да убие чрез вас вдовицата на сина си. Ще забравя за това, разбирате ли? И ще помня само, че старицата е тъгувала по внука си и по тази причина вие сте решили да заминете за Москва и да си поговорите с него. Никой не е виновен, че сте отишли в апартамента няколко минути след убийството. Да, вие сте се изплашили и сте избягали, без да кажете нищо на никого. Това е простимо. В Наказателния кодекс няма член, според който да е наказуемо. Аз ще ви измъкна от тази история. Няма да ви привлека под отговорност за подготовката на убийството и ще ви пусна оттук без каквато и да била подписка. Още днес ще можете да се качите на влака и да заминете, накъдето ви видят очите. Но срещу това вие ще ми кажете кой е служителят, който ви убеди да се включите в аферата. Повтарям още веднъж: или вие ще мълчите и ще останете в града, като по този начин рискувате всеки момент да бъдете убит, или ще ми разкажете всичко и ще се сдобиете с възможността да заминете. Избирайте, Сергей Леонидович.

Суриков мълчеше. Ужасно се страхуваше. Ако София беше до него, тя можеше да го посъветва как да постъпи. Беше умна и бързо щеше да се ориентира за какво става дума. А той не можеше да го направи. Не му стигаше умът.

— Е, добре — въздъхна следователката, — тогава ще ми се наложи да ви кажа още едно нещо. След като не разбирате от дума, налага се да вкарам в действие фактите. Спомняте ли си вашия следовател Роман Сергеевич Панкратов?

— Спомням си го.

— Тогава прочетете това.

Подаде му един вестник и посочи с пръст голяма снимка, обточена с траурна рамка. „Тежка загуба… Трагична гибел… Приятели и колеги…“ Господи, какво е това?

— Панкратов още от самото начало е знаел какви материали е имало в делото и какви показания сте дали вие. Това се е оказало достатъчно да го блъсне кола и да го убие. А вие, Суриков, знаете много повече от него. Вие знаете кой от нашите служители е свързан с това. Или ще ми кажете кой е той, или и вас ви очаква същата участ. Е, как ще постъпите? Ще ми кажете ли?

Край. Той повече не можеше да се съпротивлява на нейния натиск. Ако кажеше, можеха да го убият. Ако не кажеше, пак можеха да го убият. Нямаше между какво да избира. Но ако Образцова наистина му дадеше възможност да изчезне от Петербург, значи все пак имаше някакъв шанс да се спаси.

— Не зная как се казва.

— Опишете ми външността му колкото може по-подробно. Ръст, фигура, коса, маниери на поведение и говор, начина, по който сяда. Всичко, което си спомняте.

Татяна бързо разбра за кого ставаше дума. Въпреки интелектуалната си недоразвитост, Суриков имаше остър и наблюдателен поглед. Описанието му беше точно и красноречиво. Ама че гадна работа си бе избрала! Лъжи, постоянни лъжи, мошеничества и притискане в ъгъла на объркани и изплашени хора. Кой е казал, че работата на следователя е благородна? Ама че глупост! Това можеше да го каже само човек, който никога в живота си не бе работил в следствието.

Имаше ли право да върши това, което правеше в момента? Тя се канеше да скрие от следствието някои факти и обстоятелства, които свидетелстваха за това, че Сергей Суриков е имал намерение да извърши убийство. Впрочем за такава постъпка от нейна страна в Наказателния кодекс имаше член в главата „Длъжностни престъпления“. Но какво можеше да направи, след като нямаше закон за защита на свидетеля? Да остави Суриков в лапите на тази банда, така ли? Оперативната им разработка едва сега започваше, а докато ги изловят всичките, докато съберат фактите и доказателствата, можеха да минат няколко месеца. Работата беше твърде продължителна. През цялото това време Суриков щеше да бъде достъпен за тях. Дали тя имаше право да принесе това нещастно момче в жертва на интересите на правосъдието?