Страница 35 из 38
— Кой ви убеди да се включите в тази афера с фалшивото пълномощно?
— Не зная нищо за никакво пълномощно — отвърна моментално Суриков.
— За абсолютно никакво, така ли? — уточни иронично Татяна. — Ами Голдич?
— А, това ли било… ами нали вече ме питахте за нея. Мислех, че ми говорите за някакво друго пълномощно.
— Не, Суриков, точно за това пълномощно ви говоря. Защото другото е било съвсем истинско. Хайде да ми кажете още веднъж коя е Зоя Николаевна Голдич и при какви обстоятелства се запознахте с нея.
— Не съм се запознавал с нея. София Иларионовна я познаваше. Беше някаква нейна позната и затова хазяйката ми й повери решаването на въпроса с размяната на апартаментите.
— Значи вие изобщо не сте познавали Зоя Николаевна, така ли?
— Да!
— Дори очите й не сте виждали?
— Не съм.
— Интересно. Защото преди време ми разказахте как изглежда. Описахте фигурата й, прическата й — също. Не си ли спомняте?
— А, това ли имате предвид… ами… София веднъж ми я показа. Прибирах се вкъщи от работа и се сблъсках с нея на стълбището. София ми каза, че това е била тази… как беше… абе Зоя. И че току-що си е тръгнала от къщи, а пък дошла да й донесе някакви документи за подпис.
— И само толкова? Никога повече ли не сте я виждали?
— Не.
— И не сте разговаряли с нея, така ли?
— Нали ви казах — не съм.
— Ами гласът й? Нали ми описахте и гласа й?
Суриков мълчеше. Най-много от всичко Татяна мразеше точно тези ситуации, когато се налагаше да си има работа с хора, които се бяха забъркали в някаква каша по чужда воля и които нямаха достатъчно интелект, за да се измъкнат от нея. Суриков не беше чак толкова умен и кой знае колко съобразителен, пък и имаше слаба памет и от това се бяха опитали да се възползват и Бахметиева, и нейният внук, и „приватизаторите“ на жилища. Отново й дожаля за Сергей. Но нямаше никакъв избор — трябваше да го накара да си признае.
— Ясно, Сергей Леонидович. Тъй като с вас вече се разбрахме, че няма да си губим времето с очевидни неща, ще си стиснем ръцете на това, че вие никога не сте виждали Зоя Николаевна Голдич, никога не сте чували нищо за нея и не знаете коя е тя. Точка по този въпрос. Да продължим нататък.
Татяна умишлено се стараеше да поддържа бързото темпо на разпита, тъй като разбираше, че глуповатият Суриков трудно би могъл да следва логиката на разговора и щеше да се смути и да започне да говори глупости. А така щеше да й е по-лесно да го завре в ъгъла.
— Кога Бахметиева подписа документите на ваше име?
— В началото на ноември.
— Тоест точно преди да заминете за Москва.
— Да.
— Къде се намираше пълномощното?
— В какъв смисъл? Не разбрах.
— Къде го държахте? В апартамента на Бахметиева ли?
— Ами да. Да не искате да го мъкна със себе си! Че да вземат да ми го свият на улицата.
— Това е разумно решение — съгласи се Татяна. — Намерили са пълномощното при огледа на апартамента, когато са открили убитата Бахметиева. Приложили са го към наказателното дело. Къде е изчезнало то?
— Че аз откъде да зная? Не съм чел делото.
— Сергей Леонидович, вие много добре знаете всичко. Докато делото се е водило от следователя Панкратов, пълномощното на ваше име е било у него. Когато са го прехвърлили на Чудаев, то е изчезнало от материалите. Но за сметка на това се е появило пълномощно на името на Голдич. Какво ви обещаха срещу тази авантюра?
— Не разбирам за какво говорите — отвърна инатливо Суриков. — Не е имало никаква авантюра. София първо даде пълномощно на онази… Зоя, а после — на мен. За всеки случай. Защото на мен ми имаше по-голямо доверие.
— Естествено. Виждала е как се отнасяте към нея и е знаела със сигурност, че никога в живота си няма да й причините зло. Заблуждавала ви е, Сергей Леонидович, тя ви е опитомила и дресирала като бездомно кученце, което е намерила на боклука. Не ви е приятно да чувате такива неща, нали? И на мен не ми е приятно да ги говоря. Не е имало никаква Голдич и никакво пълномощно на нейно име. Веднъж по време на разпит следователят Чудаев е бил извикан спешно при ръководството и е помолил някой от служителите на милицията да остане с вас в кабинета, докато него го няма. Този служител ви е обяснил достъпно, че докато в делото има пълномощно на ваше име, ще се опитват да ви обвинят, че сте извършили убийството на Бахметиева от користни подбуди. Че сте го направили заради апартамента, казано с две думи. И тъй като следствието не разполага с никакви други заподозрени, вие просто няма да можете да се измъкнете. Така ли беше?
… — Мога да ти помогна. Разбери, че дори и да те пуснат оттук, пак ще видиш апартамента на старицата на кукуво лято. Бил си следствен, лежал си в ареста. Ще анулират пълномощното ти, още повече че собственичката на апартамента не е умряла от естествена смърт, а е била убита. В такива случаи никакви пълномощни не са валидни. Законът е такъв.
Мъжът с милиционерски пагони говореше уверено и Суриков му повярва. И наистина нямаше нищо по-просто от версията, че той бе спечелил доверието на бабичката, че бе изкопчил от нея нотариално за правото да се разпорежда с цялото й имущество, а сетне бе очистил старицата и си бе развял байрака на бял кон. Със сигурност щяха да го осъдят. Нямаше начин да се измъкне.
— И какво да правя сега? — попита притеснено Суриков и погледна с надежда мъжа, който се оказа първият човек в милицията, отнесъл се към него със съчувствие.
— Има изход. В делото няма да има пълномощно на твое име. Ще има друго — на името на съвсем друг човек. То ще бъде подписано много по-рано. Има хора, които бързо ще направят документа със задна дата, според който твоята хазяйка уж е искала да се премести в друг апартамент и е подхванала замяна на жилищата. Разбра ли?
— Не — призна си честно Сергей.
Наистина не разбираше нищо, тъй като беше пълен невежа в тези документно-юридически неща. Мъжът с пагоните започна бързо да му обяснява нещо за договора за замяната, за оценъчната стойност, за нотариално завереното пълномощно, за ордера, за извлечението… Думите му бяха непознати и Суриков изобщо не можеше да улови смисъла им, но се срамуваше да си признае, че е толкова тъп и необразован. Затова само кимаше безмълвно с умен вид.
— Разбрах — каза той. — Какво трябва да правя?
— Да потвърждаваш. Трябва да кажеш на следователя, че твоята хазяйка не е дала нотариалното на теб, а на Зоя Николаевна Голдич. Запомни ли? Че тя е искала да направи замяна на жилището си, но тъй като вече е била много стара и немощна, издала нотариално на Голдич, за да може тя да свърши тази работа. Направила е това още през септември или през октомври. Ти дори можеш да не си спомниш точно кога е станало това, защото не си имал никакво отношение към него. Този апартамент не е твой, нали така?
— Така е — съгласи се Суриков. Тази част от разговора му беше ясна. — Но как така сме извършвали замяна, след като си живеехме на стария адрес?
— Ще кажеш, че договорът вече е бил сключен и че всички документи са били подписани, но по взаимно съгласие преместването е било отложено до пролетта. Или до Нова година. За това би могло да има най-различни причини. Така е решила твоята хазяйка. А пък ти не си влизал в спорове с нея. Хайде, момче, мисли по-бързо, защото ей сега ще се върне твоят следовател и ще започне да ти скърпва делото. Давам ти много добър съвет. Не стига, че свалям такъв глупак като теб от примката, ами на това отгоре се чудиш какво да правиш. За да не се съмняваш в мен, ще ти кажа, че аз също имам изгода от тази работа. Сега няма безкористни благодетели и трябва да го знаеш. Ще направим всички документи за замяната със задна дата, а в апартамента на твоята хазяйка ще се нанесат едни хора, защото той е хубав и се намира в центъра на града. А пък техния апартамент ще продадем. И ние ще имаме изгода от това, а ти ще се отървеш от делото. Щом не си убил старицата, основният им коз срещу теб ще отпадне, ще се почешат тук-там и ще те пуснат. Ако все пак си я убил, поне няма да ти лепнат користен мотив. За убийство с користни подбуди бесилката не ти мърда, това е член 102, алинея „а“. А когато няма користен мотив, членът е друг — 103, и там законът изобщо не предвижда бесилка. Поне ще останеш жив. Разбра ли?