Страница 34 из 38
Той се затвори в себе си. Тя знаеше всичко. Какво можеше да й каже оттук нататък? Беше безсмислено да се инати, защото тя бе научила всичко отнякъде. Но той за нищо на света нямаше да издаде София. За нищо на света. Щеше да поеме цялата вина. За него София беше свят човек.
— Защо мълчите, Суриков? Права ли съм? Вие сте заминали за Москва, за да извършите убийство, нали така?
Той кимна мълчаливо.
— Бахметиева знаеше ли това?
— Не. Нищо не знаеше. Направих го сам.
— Какво направихте сам? Сам научихте адреса, така ли? Сам си измислихте скъпоценностите? Не баламосвайте, Сергей Леонидович. Бахметиева ви е изпратила там. И предварително се е уговорила за всичко с внука си. Те двамата след ден-два щяха да ви предадат на милицията — не е никак трудно. Щяха да го разиграят като по ноти.
— Не!!! Млъкнете!!! Да не сте посмели!!! Не споменавайте София!
Но Образцова сякаш не чуваше истеричните му крясъци и нито един мускул по лицето й не трепна.
— София Иларионовна от дълго време е имала връзка с Виталий. Той много добре е знаел кой е родният му баща, знаел е и за баба си. Това не ви е известно, нали? Бахметиева ви е казала, че след като Елена е заминала за Москва, тя нито веднъж не е виждала внука си, нали така? Само че не е истина. Излъгала ви е. Превърнала ви е в послушно оръдие в ръцете си. Да не мислите, че сам сте решили да възстановите справедливостта и да отмъстите заради нея? Не, Суриков, било е нейно решение и тя много умело ви го е втълпила в главата. Искала е да го извърши с вашите ръце, а сетне да се отърве от вас и да ви вкара в затвора, за да не й се мотаете в краката. Почти е успяла. Както виждате, вие сте арестуван. Вярно — заради друго убийство, но това не променя същността на нещата.
— Какви ги говорите? Да не сте посмели… София не би могла… Тя ме обичаше.
— Сергей Леонидович, много повече е обичала собствения си внук. Но проблемът е в това, че за разлика от вас, нейният внук изобщо не я е обичал. Точно по тази причина той е пристигнал в Петербург преди вас, вероятно е стигнал дотук със самолета и я е убил. Искал е по този начин окончателно да елиминира хората, с които трябва да дели богатството. Много точно е пресметнал всичко. Знаел е, че за едното от убийствата най-вероятно ще арестуват вас, а след това ще ви лепнат и другото убийство. А ако не успеят да ви го лепнат, то тъй и ще си остане неразкрито. Впрочем вие как се канехте да извършите убийството? С голи ръце ли?
— Имах пистолет.
— Така ли? Откъде се снабдихте с него?
— Взех го от София. Беше пистолетът на сина й. Когато го арестували, тя успяла да го скрие.
— И ви го даде, за да извършите с него убийството в Москва, така ли?
— Не! Сам го взех. Откраднах го. Тя не знаеше.
— И къде го дянахте?
— Изхвърлих го.
— Къде?
— Докато пътувах с влака през нощта. Отидох в тоалетната и го пуснах през прозореца. Направих всичко сам, сам го направих, София няма нищо общо с това.
— Суриков, оценявам вашето благородство и разбирам, че се опитвате да запазите честта на старата жена, към която сте били привързан и която ви е била скъпа. Трудно ви е да се примирите с истината, но въпреки това ще ви се наложи да я погледнете в очите. Просто няма друг начин.
— Не разбирам… Ама какво, значи излиза, че там, в Москва… да не би пак той да го е извършил?
— Най-сетне — усмихна се Образцова. — Започнахте да се досещате. Това е добър признак. Вие, Сергей Леонидович, сте слаб човек. Не го казвам като упрек, а просто констатирам факта. Имате крехко здраве, болно сърце, пък и като цяло сте доста незлобливо същество. Имали сте много силна мотивация да извършите убийството, но никой не би могъл да се закълне, че ще доведете нещата докрай. Можете да ми повярвате, че не е чак толкова лесно да убиеш човек. Можехте просто да изгубите самообладание. Бахметиева и нейният внук са се страхували, че няма да успеете. Бихте могли да се изплашите, да размислите, бихте могли да получите сърдечен пристъп. Казано с две думи, те трябвало да се презастраховат. А как точно са планирали да го направят, ще ни разкаже Виталий Шкарбул, тъй като вие нито знаете, нито е имало начин да го научите. Виталий е извършил всичко по своя воля. Убил е майка си и втория си баща много преди вие да се появите там. Понеже Бахметиева ви е инструктирала точно в колко часа да отидете при роднините й, нали? Казала ви е да подредите нещата така, че след като извършите убийството, веднага да отидете на гарата и да се качите във влака. Да не се задържате в Москва нито една излишна минута. Нали точно така ви каза тя?
Боже мой, какво е това? Откъде тази жена знае всичко? Какво става? Нима София наистина?… Не, не можеше да бъде, не можеше да бъде, не можеше, не можеше! София не би могла да постъпи така с него! Та тя го обичаше. И той я обичаше. Боготвореше я. Цели две години бяха заедно, един до друг.
— Виталий е знаел кога ще пристигнете там, неговата баба му е казала. Застрелял е родителите си и веднага е хукнал към летището. Знаел е, че вие всеки момент ще пристигнете, ще влезете в апартамента и ще оставите там следите си, понеже сте съвсем неопитен и няма начин да не оставите следи. От обувките си, от пръстите си, от миризмата си. Точно така и станало. Докато вие сте пътували обратно към Петербург, той вече е бил при баба си, а когато са ви арестували като заподозрян в убийството на хазяйката ви Бахметиева, той вече отново е бил при приятелката си, която добросъвестно му осигурила алибито. Но той също не е кой знае колко опитен в извършването на престъпления и затова също е оставил следи в апартамента на Бахметиева.
Следователката замлъкна, подпря брадичката си с длан и се загледа някъде в ъгъла на стаята. Точно по същия начин седеше на масата баба София. Този спомен му причини болка, толкова силна болка, сякаш му режеха живо месо. А той толкова много я обичаше!
Образцова погледна часовника си.
— Общо взето, ето какво, Сергей Леонидович. Аз ще напиша становище за вашето освобождаване от ареста. Вие ще бъдете привлечен под наказателна отговорност за подготовката на убийството на съпрузите Шкарбул, но мога да ви обещая, че няма да влезете в затвора. И още днес ще си отидете оттук. А сега да се заемем с една друга работа, която не е по-маловажна от тази. Кой ви убеди да се включите в тази афера с фалшивия нотариален акт?
Татяна погледна часовника си. До този момент се движеше по график. Беше планирала да изгуби не повече от два часа за първата част на разговора. Това време трябваше да й стигне, за да разкрие кой е извършил убийствата. А сега трябваше да се заеме с най-сложната част. Естествено Суриков не беше титан на мисълта и майстор на логическите конструкции, но нормалното чувство на страх не му бе по-малко присъщо, отколкото на всички останали. Щеше да се изплаши да издаде онези, които го бяха убедили да извърши фалшификацията, и да даде лъжливи показания. Те бяха много и работеха в милицията. Как би могъл да им се противопостави?
Жалко за момчето! Въпреки че се бе канило да извърши убийство, на нея все пак й беше жал за него. Сергей толкова безрезервно бе вярвал на своята хазяйка, а тя… За нея той беше нищо, празно място. Щеше да го тикне в затвора, без да й мигне окото.
Суриков щеше да се изплаши да даде показания срещу онези, които бяха подхванали играта с апартамента. И беше разбираемо. Та нали самата тя се боеше да се докосне до това дело, боеше се и още как! Но тя щеше да замине оттук, ако й провървеше, щеше да си тръгне още днес, а в Москва щеше да има защитата на мъжа си, който бе страхотен професионалист. Ала какво щеше да стане с нещастния Суриков? В някои държави имаше закон за защита на свидетелите. Щом убедяха някой човек да даде показания срещу силна организирана престъпна групировка, после подменяха документите му, организираха преместването му в друг град и дори можеха да му направят пластична операция за сметка на държавата. А пък у нас какво правеха? Правосъдието си свършваше работата и потриваше доволно и щастливо ръце, а свидетелят се оказваше захвърлен на произвола на съдбата. Вече не беше нужен на никого и никой нямаше да го защити. Осъзнаваше, че може би му остава да живее още съвсем малко. Какво пък, нашата държава винаги се е славила с това, че поставя собствените си интереси над всичко останало и че изобщо не й пука за отделния човек.