Страница 33 из 38
За него София Иларионовна беше всичко. Бог да й даде здраве и дълги години живот.
Някъде около лятото на 96-а година Сергей Суриков „узря“. Щом София, която му беше най-близкият човек на този свят, очакваше да се намери някой, който да възстанови поруганата справедливост, то кой друг би могъл да извърши това, ако не той! Неслучайно нейният син също се бе казвал Сергей — това беше знак на съдбата. Бяха разстреляли сина й и сега Суриков беше най-близкият й човек. Нима един син не би се застъпил за майка си? Идеята му хрумна толкова лесно и естествено, че Сергей дълго се чуди защо не се бе родила в главата му много по-рано, още тогава — през февруари, когато двамата проведоха онзи разговор за справедливото възмездие.
Само че не знаеше как да си поговори за това с Бахметиева. Дали пък да не го направи по най-лесния начин? Просто да каже: „София Иларионовна дайте ми адреса и аз ще отида и ще се оправя с хората, които са ви обидили.“
Ще отида и ще се оправя. Колко прости му се виждаха нещата! Билетът до Москва струваше сто хиляди двеста и петдесет рубли и за обратно — още толкова. Откъде щеше да намери половин милион излишни пари? Та те двамата със София живееха съвсем скромно, пестяха, брояха всяка копейка. Освен това какво означаваше „ще се оправя“? Да не би да се канеше да набие снахата на Бахметиева? Глупости! Само това липсваше — да се бие с жена. Не беше много разумно да налита на бой и с нейния мъж. В момента той вероятно е на около 50 години, в разцвета на силите си, и ще го направи на пихтия, преди той да е успял да го удари. Самият Сергей не беше кой знае колко силен, макар да работеше като хамалин. От гледна точка на натоварването за сърцето беше едно да пренасяш внимателно тежести и съвсем друго да влизаш в активен ръкопашен бой.
Добре де, щеше да си помисли още малко. Работата не беше чак толкова спешна. Но не биваше и да протака. София вече бе много стара и всеки момент можеше да се разболее. А не дай си боже — дори и да умре. А щом Сергей Суриков се бе натоварил с мисията да възстанови справедливостта, значи от това щеше да има смисъл само ако го извършеше, докато тя е още жива. Иначе старицата щеше да си умре с обида в душата, че никой не се е застъпил за нея и никой не е отмъстил заради нея. Това нямаше да се случи. Трябваше да стане така, че Бахметиева да си отиде от този свят спокойна и доволна.
— Защо отидохте при Елена Шкарбул и нейния мъж? — повтори Образцова.
— Ами… такова… на гости.
— Те очакваха ли ви?
— Ами да.
— Отишли сте на гости при непознати хора?! По какъв повод?
— София Иларионовна ме помоли.
— Разкажете за това по-подробно, моля ви. За какво по-точно ви помоли София Иларионовна?
— Ами да видя как живеят, как е внукът й. Отдавна не беше виждала внука си и искаше да разбере как се чувства и с какво се занимава. И изпрати мен. Какво лошо има в това?
Опитваше се да й се озъби и се стараеше да се ядоса, за да се почувства по-уверен, но нищо не се получаваше. С всеки следващ въпрос, който Образцова му задаваше, с всяка следваща крачка земята се изплъзваше изпод краката му и увереността му все повече и повече намаляваше. Боже мой, той не ги беше убил! Не ги беше убил! Как да й го докаже? Как да я убеди?
— В това няма нищо лошо — отвърна му спокойно Образцова. — Влезли сте в апартамента и сте видели, че собствениците му са убити. Защо не се обадихте в милицията? Защо не извикахте съседите? Защо просто се обърнахте и си тръгнахте?
— Страхувах се — процеди той. — Първо щяха да арестуват мен. Да не би да мислите, че нямаше да стане така? — Суриков внезапно изпита прилив на злоба и отчаяние. — Точно така стана и с Бахметиева! — разкрещя се той, загубил всякакъв контрол над себе си. — Някой я е убил, а арестуваха мен и ме хвърлиха в пандиза! Първо обвиниха мен! А с какво съм по-лош от другите? Защо обвиниха първо мен? Защото съм неграмотен, защото съм хамалин, нали така? Вие винаги си го изкарвате на такива като мен, винаги арестувате по-слабите, а онези, с дипломите, винаги се измъкват от ръцете ви! Ами хайде тогава, обвинете ме за всяко зло на света! Висят ли ви още някакви неразкрити убийства? Няма какво да се мотаете, припишете ги на мен, аз всичко ще понеса, тъй като и без това няма да се отърва от хрътки като вас!
Суриков сякаш чуваше гласа си отстрани, като че ли не крещеше самият той, а някой друг. Изведнъж погледът му попадна върху очите на Образцова и Сергей замлъкна. Тя го гледаше с любопитство, сякаш той беше някаква музейна рядкост, и в погледа й нямаше нито злоба, нито обида, нито раздразнение.
— Всичко, което казвате, е вярно, Суриков — каза тя все така спокойно и малко хладно. — Първо са обвинили вас. Точно такъв е бил замисълът. Накиснали са ви. Наистина ли досега не сте разбрали това?
— Кой ме е накиснал? — тъпо попита той. — Кой ме е накиснал? Защо го е направил?
— Ами помислете си защо…
— Не разбирам…
— Кой ви изпрати в Москва?
— Никой, сам тръгнах.
— Не е истина.
— Истина е. Виждах, че София се измъчва, че тъгува за внука си и реших да отида там и да си поговоря с него. Да му обясня, че на баба му й е мъчно за него и че е истинска свинщина от негова страна това, че дори не й пише писма.
Успя да се съсредоточи и да се овладее. В този момент на Суриков му се струваше, че версията му звучи логично и убедително.
— И какво стана? Успяхте ли да си поговорите?
— Не.
— Защо не успяхте?
— Нали вече ви казах: отидох там, а те…
— Това го чух. Те. Елена и Юрий Шкарбул са лежали в локва кръв. А къде беше Виталий? Той също ли лежеше, убит, на пода?
— Не… не зная. Те лежаха в стаята, която беше първа след антрето. По-нататък не съм ходил. Той може също да е лежал… Не съм видял. Ама какво — и той ли е убит?
— Значи вие не сте се опитали да го намерите? — продължи Образцова, без да отговори на въпроса му.
— Не. Изплаших се и тръгнах към гарата. Билетът ми беше в джоба.
— Добре. Какво стана по-нататък?
— Нищо. Пристигнах тук и се канех да се прибера вкъщи при София. Но когато слязох от влака, ме арестуваха. Това е всичко.
— София Иларионовна откога не бе виждала внука си?
— Ами… такова… не зная точно откога. Може би от пет години.
— Получаваше ли писма от него?
— Не зная. Докато аз бях при нея, нито веднъж не е получавала. Точно затова й беше мъчно…
— Това вече го чух. И дори не му се обаждаше по телефона, така ли?
— Не.
— А той обаждаше ли й се?
— И той не й се обаждаше.
— И защо така? Да не би да са се скарали?
— Откъде да зная? — започна отново да кипва той, защото не разполагаше с готови отговори на този въпрос.
— За сметка на това аз зная, Суриков. — В гласа на Образцова се долавяше умора. — Вие лъжете за всичко. Лъжете като последния глупак и ужасно си вредите с това. Ето справките от градските телефонни централи на Петербург и Москва. Само за един месец — през октомври — има седем обаждания от телефона на Бахметиева до дома на Шкарбул, а от дома на Шкарбул до дома на Бахметиева са звънили цели дванадесет пъти. Можете ли да ми обясните това?
— Нищо не зная! — отсече той. — По цял ден бях на работа. София не се е обаждала на никого пред мен. И никой не й се е обаждал от Москва.
— Точно така — въздъхна, кой знае защо, Образцова. — Този факт наистина ли не ви направи впечатление? Значи София Иларионовна е водила много интензивни разговори с роднините си в Москва, а вие нямате никаква представа за това. Как така Сергей Леонидович?
— Ама аз нищо не зная! — разкрещя се отново той. — Какво сте се лепнали за мен?! Не зная!
— Разбира се, че не знаете. Не е трябвало да знаете. Вие е трябвало да заминете и да си изяснявате отношенията със снахата на вашата хазяйка. Фактически е трябвало да бъдете арестуван веднага. Още там, в Москва. Тогава всички скъпоценности, които Елена и Юрий Шкарбул още не са успели да изразходят, щяха да отидат при София Иларионовна и нейния внук. Наистина са цял куп скъпоценности. Използвали са ги много пестеливо, а количеството им е било огромно. Бахметиев е успял да натрупа злато, платина и скъпоценни камъни за стотици хиляди, ако не и за милиони долари, и цялото това богатство е преминало в ръцете на неговата вдовица, а сетне — и в ръцете на нейния мъж. Колкото и да са харчили, останало им е страшно много, което е щяло да стигне и за вас. Нали точно така се разбрахте със София Иларионовна?