Страница 32 из 38
— Здравейте, Суриков! — отвърна сухо тя. — Седнете. Не разполагаме с много време, затова се налага да го пестим. Хайде да започнем отначало, но бързичко, без да засядаме там, където и без това всичко вече е ясно. Разбрахме ли се?
— Какво да започнем отначало? — взе да се прави, че не разбира Сергей. — Отдавна вече трябваше да стигнем до края и най-сетне да ме пуснете на свобода, а вие искате пак да започваме отначало. Не ви ли омръзна?
— Нали се разбрахме — смръщи се недоволно Образцова, — че няма да си губим времето напразно. Да започваме. Как стигнахте до Москва — с влак или със самолет?
Стори му се, че внезапно оглуша. Кръвта нахлу в главата му, а ушите му забучаха. Каква Москва? Как беше разбрала?
— Повтарям въпроса. Как стигнахте до Москва? Сергей Леонидович, разбрахме се, че взаимно ще си пестим времето, затова ви известявам, че са ви видели в блока, където е било извършено убийство, че са ви описали доста подробно и че след това са ви разпознали по снимка. Били сте там и това е установено. Оставили сте на местопрестъплението отпечатъци от пръстите и обувките си. Да ви задам ли въпроса си за трети път или вече ще отговорите?
— С влак — рече почти шепнешком той и дори сам се изненада колко тихо прозвуча гласът му. Понеже му се стори, че го произнесе достатъчно високо.
— Как влязохте в апартамента на Шкарбул?
— Вратата не беше заключена. Аз…
— Така ли?
— Не съм ги убил. Те вече бяха… когато отидох там… Изплаших се.
— И какво направихте?
— Отидох си.
— Дълго ли останахте в апартамента?
— Не… Не зная… Изплаших се. Останах за малко. Сигурно за пет минути.
— Какво стана после?
— Отидох на гарата. Качих се във влака.
— Купихте ли си билет, преди да се качите във влака?
— Не, вече имах билет. Оттук си бях взел билет за отиване и връщане. Не съм ги убил, честна дума! Не съм ги убил! Когато отидох там, те вече бяха мъртви! Лежаха в локва кръв! Ама защо не ми вярвате?
— Познавахте ли преди това някого от семейство Шкарбул?
— Не.
— А защо отидохте у тях?
Той мълчеше. Какво можеше да каже? Че е отишъл да ги убие ли?
… Освен телевизионните програми, посветени на криминалните хроники и друга информация от този сорт, старицата Бахметиева обожаваше кримките. Както да ги гледа, така и да ги чете.
— Злото трябва да бъде наказано — заявяваше тя на Сергей.
Когато гледаше някакъв филм, в който престъпникът успяваше лесно да надхитри милиционерите, старицата мърмореше недоволно:
— Лош филм, не показва нещата правилно. Престъпленията не бива да остават ненаказани. За причиненото зло трябва да има възмездие. Светът е създаден по този закон и никой няма право да го нарушава.
Суриков само се подхилваше наум на изостаналата от съвременната действителност старица. Но веднъж реши да я предизвика:
— Щом вие сте твърдо убедена, че всяко зло трябва да бъде наказано, тогава защо сте простили всичко на снаха си? Нали казахте, че тя смъртно ви е обидила и унижила? Така и не сте видели нищо от парите на родния си син, понеже тя им е сложила ръка. Значи излиза, че за филмите имате едни закони, а за собствения си живот — други, така ли?
Реакцията на Бахметиева бе неочаквана. Тя бавно вдигна глава и погледна съсредоточено Сергей, сетне хлътналите й устни се разтеглиха в усмивка. Никога преди това Суриков не бе виждал София да се усмихва по този начин, макар че вече от година и половина живееха заедно.
— А кой ти е казал, Серьожа, че съм й простила всичко това? Не, не съм й го простила. Очаквам деня, в който тя ще бъде наказана.
— Много интересно кой ще я накаже! — продължи да я иронизира той. Сергей изобщо нямаше намерение да обиди хазяйката си, защото беше много привързан към нея и се отнасяше към старата жена с цялата топлота и нежност, на които беше способен. Ала беше твърде млад, за да долови точно онази граница, до която свършваше шегата и започваше сериозният разговор. — Бог ли? Че вие не вярвате в бога, София Иларионовна. Дори на църква не ходите. Не, май при вас нещата нещо се разминават.
— Е, какво пък, ще чакам, докато се намери някой, който да ги събере на едно място — подхвърли загадъчна фраза Бахметиева. — Аз самата вече не съм в състояние да го сторя. Но законът неотклонно си действа. Друг е въпросът дали на човек му стигат търпението и силите да дочака резултата. Обаче аз, Серьожа, нямам нужда да се уча на търпение. Щом съм успяла да прекарам 20 години по лагерите и принудителните заселвания, щом в продължение на 20 години не съм виждала любимия си син и не съм полудяла от това и щом съм преживяла смъртта му, значи ще смогна да дочакам и тази справедливост.
Суриков само изсумтя в знак на съмнение и отново заби поглед в телевизора, където тъкмо започваше някакъв екшън с Чък Норис. София не обичаше да гледа екшъни и затова веднага се изниза към кухнята и започна да трака с тенджерите и да приготвя обяда за утре. Петнадесетина минути след като филмът бе започнал, Сергей изведнъж си спомни разговора им. Какво пък? Старицата наистина бе права — злото трябва да бъде наказано. Всички екшъни бяха посветени точно на това. В криминалните филми идеята за справедливото възмездие не беше чак толкова очевидна, защото там цялото внимание бе съсредоточено върху разкриването на загадката, на тайната кой е престъпникът и как ще бъде заловен. Докато в екшъните почти никога нямаше тайни, а имаше нападнати и нападатели и през целия филм нападнатите или техните защитници постоянно отмъщаваха на нападателите или ги преследваха.
Да, страшно умна беше тази старица! И отново се оказа права.
Той дори не бе забелязал как старата жена се бе просмукала в него, в плътта му, в кръвта му, как бе свила гнездо в душата му и бе започнала да живее в тялото на Сергей Суриков. Просто беше силно привързан към нея и не виждаше нищо лошо или някаква опасност за себе си в това.
След половин година Серьожа вече не можеше да прекара и ден без нея. След като свършеше работното му време в магазина, тичаше като побъркан към къщи. Тъгуваше без София Иларионовна, без нейните разкази за онези толкова интересни неща, за които Сергей никога преди това дори не бе чувал, без нейния остър хумор, без мъдрите й и дълбокомислени разсъждения. Тя също имаше нужда от него, от помощта и от грижите му, очакваше го всеки ден да се прибере от работа с готов топъл обяд, наричаше го нежно сине и Серьожа, а най-важното бе, че умееше да постъпва така, че всеки проблем, на пръв поглед неразрешим, изведнъж ставаше ясен и толкова прозрачен и лесен, че просто нямаше начин човек да не се справи с него.
Бяха си нужни един на друг и когато бяха заедно усещаха прилив на топлота и уют. Сергей не изпитваше никаква потребност от собствен апартамент, а само се надяваше София да живее колкото може по-дълго и той да бъде до нея. Вероятно след година-две мнението му щеше да се промени, а желанията и стремежите му щяха да станат други, но тогава — през зимата на 96-а година — Суриков мислеше точно така и искаше точно това: хазяйката му София Иларионовна Бахметиева да бъде жива и здрава колкото може по-дълго. София беше неговата топла, здрава и сигурна стена, която можеше да го защити от всички несгоди и на която можеше да се опре, за да не се сблъсква с житейски неприятности и усложнения. София беше лекарят, който можеше да излекува всяка негова болежка, без да го изпраща в болница. София беше неговата учителка, която го караше да слуша разказите й и го учеше да мисли и запомня, да съпоставя и да прави изводи. Беше го научила и да чете, макар и по малко, но постоянно, всеки ден, преди да заспи. Самият той долавяше, че вече бе започнал да схваща нещата по-бързо и по-добре. Благодарение на София на работното му място в универсалния магазин го смятаха едва ли не за интелектуалец, достоен за университетска диплома, гледаха го с уважение и дори се отнасяха снизходително към това, че когато изпитваше физическа слабост, не работеше до обяд и си почиваше в склада. И как само му помогнаха да намери лекар, когато се случи онази история! Нима щяха да тичат така заради друг хамалин и щяха да търсят лекар и да му дадат кола? Не, за друг не биха го направили. А за него го направиха. И защо? Ами защото той ги бе омагьосал с разказите на София, защото се бе направил на умен и почтен човек пред тях. Да, накъдето и да се обърнеше, всичко дължеше на Бахметиева. София беше домакинята, която и обяд ще му приготви, и стаята му ще разтреби, и скъсаното копче ще му зашие. София беше майката, която ще го утеши, ще го погали по главата и ще го попита как вървят нещата при него и защо очите му са тъжни. София беше приятелят, на когото можеше да каже всичко на света, без да крие нищо, без да се срамува и притеснява — и да получи разумен и мъдър съвет.