Жертвата неизвестна

Отговор нямаше. В учебниците съществуваше. Но в живота го нямаше.

— Това е, Сергей Леонидович. Прочетете постановлението за вашето освобождаване от ареста и се подпишете. Сега ще ви заведат в килията, там ще съберете нещата си и можете да се чувствате свободен.

Суриков подписа документа, без да го чете. Татяна натисна бутона и повика стражата. Точно когато се озова на вратата, Сергей най-неочаквано се спря:

— Къде погребаха София?

— Искате да отидете на гроба й ли?

— Искам. Не ви вярвам. Тя не би могла. Всичко това го е направил нейният внук… Тя не би могла да постъпи така с мен.

Татяна погледна с мъка към вратата, която се затвори след него. Любовта винаги е сляпа. Дори когато тази любов не е мъжка, а синовна.

Татяна бързо пишеше на машина пълния текст на постановлението за освобождаването на Суриков от наказателна отговорност. Делото трябваше да е изрядно, та следователят, който щеше да работи по него по-нататък, да не я споменава с лошо. Материалите за убийството на Бахметиева щяха да бъдат прикрепени към делото за убийството на съпрузите Шкарбул. И в тези материали не биваше да има нищо, което би дало възможност да обвинят Суриков в каквото и да било, освен в най-банална страхливост.

Татяна непрекъснато поглеждаше към часовника си. Всеки момент трябваше да дойде Ира и да донесе пакета от летището. Всичко, което вчера в нарушение на възможните правила беше иззето от делото и изпратено в Москва, щеше да се върне на мястото си. След това тя можеше да отиде при Исаков и да вземе личното си дело, което от вчера беше в сейфа му.

И да замине. Да замине оттук колкото може по-скоро. Да си събере багажа, да вземе Ира, да си плюе на петите и да се направи, че никога дори не е чувала за престъпната група, в която влизат служители на органите на вътрешните работи и която извършва престъпления, свързани с кражбата на апартаменти. Да замине и всичко да върви по дяволите!

Купиха четири билета, за да пътуват сами в купето. Стюардът, младо и весело момче с малко дебилно изражение, веднага ги предупреди:

— Момичета, през нощта заключете хубаво вратата. А най-добре ще бъде, ако една от вас дежури будна. В нашите влакове стават грабежи.

— Благодарим ви. Много ни успокоихте! — изпръхтя Ира, която все още бе запазила способността си да се шегува. Вероятно защото не подозираше от каква опасност бягат.

Въпреки кратките срокове, чевръстата Ира бе успяла да опакова невероятно количество багаж и сръчно да го подреди в големите пътни чанти. Нещо повече — дори бе успяла да приготви прочутите си пирожки със зеле, които измъкна отнякъде веднага щом стюардът донесе чая.

— Ира, пак ли! — простена Татяна. — Нали те помолих!

— Ама това е храна за из път! — възмути се Ира. — Просто беше задължително да ги направя. Щом не искаш, не яж. Нека Настя да си хапне. Ще занесем и на Стасов, той също ги обича.

Естествено Татяна не издържа и все пак изяде две пирожки.

Легнаха си и загасиха лампата, но само Ира успя да заспи.

— Настя — прошепна Татяна, — спиш ли?

— Не.

— Знаеш ли, Бахметиева не ми излиза от главата. Каква ли невероятна сила е имала тази старица, щом внукът й я е убил! Представяш ли си? Все не можех да проумея защо го е направил. Нали вече е взел скъпоценностите от сейфа на родителите си и би могъл да си живее и да си се радва. Голяма работа, че се е разбирал за някакви неща с баба си! Че баба му вече е толкова стара, пък и живее на шестстотин километра от него. Би могъл да не дели нищо с нея и тя нищо не би могла да му направи. Но защо я е убил? Днес по време на разговора със Суриков разбрах защо го е извършил. Внукът й е знаел, че няма да може да й се противопостави. Знаел е, че няма да може да не й се подчини. Усещал е, че тя е по-силна от него. Успяла е да обработи и него. Точно както и нещастния Суриков. Само че Суриков я е обичал предано и е искал да живее с нея колкото може по-дълго. А Виталий е искал да се измъкне от нейната власт и сам да се разпорежда със скъпоценностите. — Замълча, а сетне добави: — А Суриков тъй и не разбра нищо. Не повярва, че Бахметиева би могла да постъпи така с него. Той е също като куче, което стопанинът бие, а то лиже ръката му. Господи, когато си отиваше, едва не се разплаках.

— Интересно — какви ли ще ни ги разказва Виталий! Той със сигурност е знаел, че Суриков отива в Москва не за да си води задушевни разговори с него за любимата му баба, а за да извърши убийство. Дали няма да натопи за всичко Суриков, как мислиш?

— Може, користолюбиво псе е. Разбира се, направих всичко, което можах. Останалото зависи от вас, включително и от теб. Няма доказателства за това, че Суриков се е готвел да извърши убийство. Показанията на Виталий могат да бъдат подложени на съмнение. Бахметиева няма как да ги потвърди, а никой друг не знае нищо повече.

В тъмнината на купето отново се възцари мълчание. След това се разнесе шепотът на Настя:

— Знаеш ли какво си помислих? Тази старица е обработила и нас с теб. Вече я няма на този свят, а ние лежим и обсъждаме как да изопачим материалите по наказателното дело. На същото онова дело, което самата тя е измислила. А ние сега си блъскаме главите как да спасим човека, когото тя се е канела да затрие. Та ние с теб извършваме длъжностни престъпления. Осъзнаваме го, но въпреки това ги извършваме. Бахметиева лежи в гроба повече от месец, а ние играем по правилата й.

— По-скоро не по тях, а въпреки тях. Но независимо от всичко играем. Права си.

Ира се размърда на горното легло.

— Момичета, срам нямате ли? — простена жално тя.

— Край-край, млъкваме — каза мигом Настя. — Извинявай.

Той отново сънува онзи ужасен сън. Огромните локви кръв, това дори не бяха локви, а море от кръв, и тази кръв кипеше и придобиваше причудливи форми, като се превръщаше в лицата ту на майка му, ту на втория му баща, ту на бабата. От тези лица го гледаха мъртви очи, мъртвите им усти бяха отворени, а мъртвите им езици се опитваха да се размърдат, за да му кажат…

Какво да му кажат? Какво биха могли да му кажат те? Да го попитат защо извърши това ли?

Ами защото му омръзна. Всичко му омръзна. Омръзна му да слуша досадните разговори за това, че всичко в живота трябва да се постига със собствени усилия и със собствен труд. Че трябва сам да спечелиш благосъстоянието си. Че е срамно да се равняваш по онези, които водят охолен живот с парите на родителите си.

Беше като детска градина. Срамно е, срамно е… Нищо срамно нямаше. Всички живееха така. Всичките му приятели караха луксозни коли и живееха в шикозни апартаменти, обзаведени по европейските стандарти. Впрочем живееха самостоятелно, без разните му там родители. Единствен той живееше като последния глупак по съветските стандарти. Стига толкова! Писна му. Само баба му го разбираше. Тя не беше като майка му и втория му баща.

Баба му беше точно каквато трябва. Появи се преди година. Обади му се по телефона и му каза да отиде в пощата и да получи едно писмо „до поискване“. Не му обясни нищо друго и дори не се представи. Той не знаеше кой му се обади, но отиде в пощата и взе писмото. А в писмото беше казано всичко. И за разстреляния му баща, който е бил валутен спекулант, и за златото и диамантите. И за баба му, която беше майка на неговия баща и която живееше сама в Петербург с едната си пенсия и страдаше от всеобщата несправедливост на живота. В писмото беше посочен и телефонният номер, което означаваше, че ако той поиска да си поговори с родната си баба, може да й се обади, без да се притеснява, но трябва да го направи само през деня в делнични дни, защото през другото време в апартамента й имало чужди хора. Разбира се, прииска му се да си поговори с нея, особено по въпроса за парите. Е, поговориха си. След това той отиде до Петербург и се запозна лично със старицата.

Така започна всичко. В главата му имаше само една мисъл: как да сложи ръка на скъпоценностите. Бабичката дълго го разпитва как се чувстват в Москва, какъв апартамент имат, каква кола карат, какви са мебелите им, какви бижута носи майка му, къде ходят на почивка. Дълго обмисля нещо, пресмята наум, а после изтърси, че май от парите, които баща му бил скътал, може би е похарчена само една десета част. Останалото било скрито някъде от майка му и втория му баща. Ти, внуче мое, каза му тогава тя, не се тревожи за нищо. Живей както си живял досега, прави се на овчица, слушай родителите си, а пък аз ще измисля какво да правим по-нататък.