Страница 29 из 38
Въпреки това София изпитвала чувство за вина заради всичко, което се случило. Тя виждала как нейното момче „набира обороти“ и как се възползва от разказите за нещастното си детство и несправедливо репресираната си майка, за да измъква някакви изгоди и привилегии за себе си… И как забогатява. С всеки изминал ден, с всяка изминала година. Той отдавна вече не живеел със София и тя загубила всякаква възможност да му влияе поне за дребните неща. Въпреки всичко пак изпитвала чувство за вина заради онова, което се случило. Затова не възразила, когато Елена й заявила, че внукът на София не бива да носи повече фамилията Бахметиев. Щом родният й син се бе държал толкова неразумно и бе поставил младата си жена с малко дете на ръце в толкова сложно положение, какво право имала майка му да оспорва решенията на снаха си, още повече че те целели единствено и само доброто на внука й.
— Веднага щом новият ми мъж осинови момчето казвала младата вдовица, която в този момент едва била навършила 23 години, — вашият внук, София Иларионовна, ще има нови баба и дядо. А вашата поява до тях ще предизвика куп въпроси. Разбирате ли какво искам да кажа?
Бахметиева разбирала. Нейният син бил разстрелян престъпник и затова те я отлъчвали от внука й. И тя не можела да направи нищо по въпроса.
— Може би ще се видим с него по-нататък, нали? — плахо попитала тя. — Когато момчето порасне, нали? Естествено, Лена, разбирам, че сега тази история трябва да се прикрие колкото може по-добре, но по-нататък, когато той порасне… Ще му разкажеш истината, нали?
— Как ли пък не! — изпръхтяла ядосано снахата.
— Как така ще разказвам на детето, че са разстреляли баща му, защото са го заловили в кражби? Какво ви става, София Иларионовна, да не би да сте се побъркали? Момчето никога няма да научи тези неща. Това е позор!
— Е, изобщо не е задължително да му казваш за кражбите и разстрела. Можеш да му кажеш, че баща му е умрял или е загинал преди много години и че той има още една баба, която е майка на покойния му баща.
София дори не усетила, че започва да наднича умоляващо в очите на Елена. Мисълта за раздялата с единствения й внук, който бил последното й близко по кръв същество на този свят, била непоносима за нея. Само надеждата можела да облекчи болката й. А Елена не искала да даде на възрастната си свекърва подобна надежда.
— Добре де, ще видим — смилила се снахата. — Значи тъй, София Иларионовна, следващата седмица ние заминаваме за Москва. Разбира се, аз ще ви оставя адреса и телефона си, но разчитам на вашето благоразумие и се надявам, че няма да се възползвате от тях.
— Тогава защо ще ми ги оставяте? — усмихнала се накриво София.
— Е, за всеки случай. Можете да се разболеете тежко или да се случи нещо лошо.
Бахметиева взела мълчаливо листчето с московския адрес и телефон, но нито веднъж не се възползвала от тях. Споменът за това как се е унижавала пред тази сополанка и как е надничала умоляващо в очите й бил твърде болезнен и неприятен за нея. София никога не й простила. Не заради новата й женитба или че я е отлъчила от внука й, а точно заради това унижение.
Изведнъж времето рязко застудя и излезе силен вятър, който донесе режещ сняг. Ира караше колата и напрегнато се вглеждаше в пътя, а на задната седалка Настя и Татяна тихичко обсъждаха онова, с което най-неочаквано им се бе наложило да се сблъскат.
— Колко сходно е всичко! — каза замислено Татяна. — За едно денонощие са извършени две убийства, свързани със семейството на отдавна разстреляния Бахметиев или по-точно — с неговата майка и с неговата вдовица. На мястото на престъплението, освен следите на хората, които са живели там, има следи и от чужд човек. Моят Суриков няма алиби за цялото време, през което са станали двете убийства. Дрънка някакви невероятни глупости, в смисъл че е ходил някъде, че се е мотал насам-натам, че пил с някакво момиче, с което току-що се запознал. Бил прекарал цялата нощ с нея, разделили се в 9 часа сутринта и естествено — не знаел нито името й, нито адреса й. Иди да провериш такова алиби, ако можеш.
— Таня, Стасов много ли те обича?
— Надявам се. Защо?
— А в името на тази любов може ли да извърши чудеса от оперативни действия?
— Надявам се. Искаш да покажеш снимката на Суриков на хората, които са видели някакъв младеж в блока, където са живели убитите съпрузи, така ли?
— Искам. Искам и още нещо. Само че тук наистина трябва да се извършат чудеса от оперативни действия. Не зная дали ще излезе нещо — каза със съмнение Настя, — но трябва да опитаме. Тъй или иначе утре вечер ние трябва да заминем оттук. А през това време ще се опитаме да направим колкото може повече.
Колата спря пред блока, в който живееха Татяна и Ира. Татяна извади от чантата си връзка ключове, свали един от тях от халката и го подаде на Настя.
— Вземи. Иди вкъщи и се обади на Стасов и на твоите момчета. А ние с Ира ще отидем до моята служба и ще се опитаме да се върнем колкото може по-бързо.
Настя се качи в апартамента. Не обичаше да стои сама в чужд дом, дори ако беше желан гост в него.
Веднага започваше да си мисли, че се намира там незаконно, че няма право да стъпва по този под, да сяда на тези столове и да си топли вода в този чайник. Всичко наоколо й беше чуждо и необичайно, се натъжаваше и се чувстваше неуютно.
Няма значение, реши сега, стига глупави емоции, трябва да се заема с работата си. Първо да се обадя на Стасов. Това беше най-лесната й задача, тъй като напоследък Стасов ходеше навсякъде с мобилния си телефон и можеше да бъде открит по всяко време.
— Владик, искаш ли вдругиден Татяна да дойде в Москва? — хвана веднага бика за рогата Анастасия.
— Естествено, че искам. А не може ли още утре? — отвърна й радостно Стасов.
— Не може. Но вдругиден ще може, ако положиш малко усилия. Трябва да отидеш в отделението на милицията на летище „Шереметиево“, да намериш Жора Востоков и да му кажеш, че чакаш моето обаждане.
— А ти ще ми се обадиш ли?
— Непременно. Ще ти се обадя и ще ти кажа кой самолет да чакаш и кого да посрещнеш. Ще вземеш един пакет от него и ще го дадеш на Коротков. Разбра ли?
— Нищо не разбрах. А какво да обясня на Коротков?
— Аз ще му обясня каквото трябва. Докато ти му занесеш пакета, аз ще се опитам да го открия и той вече ще знае за какво става дума. И много те моля: бъди непрекъснато до него.
— Защо? Да не смяташ, че могат да го откраднат? — пошегува се Стасов.
— Не, на кого ли пък е притрябвал? — разсмя се Настя. — Нямам предвид това. Ще трябва непрекъснато да поддържаме връзка помежду си, а ти си работил на „Петровка“ и много добре знаеш, че там не можеш да се свържеш по междуградска линия от всеки телефон. Връзката може да се осъществи само от телефоните на началниците на поделенията, а простосмъртните като Юра и мен нямат такъв достъп. Затова ще се възползваме от твоя скъп телефон. Нали няма да те разорим?
— Няма, успокой се, всичко е заради любимата ми жена… Значи какво трябва да направя? Да тръгна за „Шереметиево“, така ли?
— Да. Намери Георгий Востоков и чакай търпеливо моето обаждане. Може да се наложи да чакаш дълго, така че се подготви.
Настя положи доста повече усилия, за да открие Коротков. Докато набираше поредния номер, тя с ужас си представи сметката, която ще плати Татяна. Впрочем, когато тази сметка пристигнеше, тя едва ли вече щеше да е в Петербург. Къде ли се е дянал Юра? Разбира се, много по-лесно би било да го открие чрез Гордеев, защото началникът му със сигурност знае накъде е хукнал подчиненият му. Но Житената питка не беше в кабинета си. Поне телефонът му не отговаряше.
Настя реши да изпробва още една възможност да го открие и се обади на приятелката на Юра — Люся. Беше доста рискован ход, тъй като Люся не само имаше двама синове, но и нечувано ревнив мъж. По закона за всеобщата гадост, той се оказа вкъщи и дори вдигна слушалката. Но Люся също си беше у тях и това вече бе проява на истински късмет.