Страница 28 из 38
— Само от автомат. Ей сега ще намерим. Спешно ли ви е? Ако не е чак толкова спешно, можем да отидем до вкъщи и да й се обадите оттам.
— Не, по-добре е да й се обадя веднага. Може би ще ми се наложи да отида до още едно място.
Добре де, щом тъй или иначе вече е в Петербург и разполага с куп време, значи може наистина да се опита да открие Бахметиева.
За разлика от Настя Каменская, Татяна Образцова винаги използваше козметични средства и никога не излизаше от къщи, без да е и съвсем леко гримирана. В службата й толкова бяха свикнали със старателно и умело гримираното й лице, че когато днес тя се появи без грим, по кабинетите веднага плъзна слух: „Таня има проблеми. Не прилича на себе си, изглежда зле.“
Началният етап на плана, който Татяна си бе направила, засега вървеше точно според замисъла й. Петнадесет минути след като работният ден беше започнал, в кабинета й започнаха да надничат разни колеги и с невинни изражения да питат дали има някакви проблеми. Татяна отговаряше уклончиво, а след втория или третия посетител каза с досада на съседа си по стая:
— Никога не съм си мислила, че мога да се чувствам толкова зле. Да не би да съм развила някаква токсикоза?
Колегата й, който също бе следовател, облещи изумени очи насреща й:
— Каква токсикоза? Какви ги говориш?…
— Ами да. Точно затова заминавам в Москва. Искам да съм близо до мъжа си. Направо не зная как да приключа всички тези дела. Само да не вляза в болница. Днес може би пак ще отида при Исаков и ще се опитам да го разнежа. Каква работа бих могла да свърша в момента, помисли си само! Главата ме боли, вие ми се свят, непрекъснато ми се спи. Водя разпит, а почти не разбирам какво ми отговарят. По десет пъти питам за едно и също.
— Иди, разбира се — подкрепи я колегата й. — Исаков е нормален човек, гнусар е естествено, но такива неща ги разбира. Нали самият той има три деца.
След още един час по коридора се понесе слух, че Образцова е бременна и че е успяла да убеди началника им да я пусне още сега.
След още един час и половина Татяна заяви с мъртвешки глас на колегата си в кабинета, че трябва да отиде на лекар. Вече бе облякла палтото си, когато телефонът на бюрото й иззвъня.
— Таня, здравей! — чу тя гласа на Настя Каменская. — Много ли си заета?
Татяна хвърли крадешком поглед към колегата си, който седеше на бюрото си, забил нос в книжата.
— Малко — отговори предпазливо тя.
— Можеш ли да ме изслушаш?
— Да.
— Трябва да намеря една жена. Нужен ми е само адресът й. Ще ми помогнеш ли?
Татяна извади лист и молив и се наведе над бюрото:
— Кажи ми името и фамилията й.
— София Иларионовна Бахметиева. Много е възрастна, дори може вече да не е жива.
Татяна мълчеше. В момента не чуваше нищо друго, освен пулсиращата в главата си кръв.
— Ало! Таня, чуваш ли ме?
— Къде си сега?
— На ъгъла на улица „Невска“ и канал „Грибоедов“.
— Трябва да изляза по работа. След половин час ще бъда на улица „Фонтанка“, до поликлиниката. Ира знае къде е. Тя с теб ли е?
— Да.
— Добре, значи се разбрахме.
Татяна затвори слушалката и тръгна към вратата, опитвайки се да изглежда спокойна.
— Таня — подвикна й колегата, — какво да казвам, ако те търсят?
— Кажи истината. Че ми е станало лошо и съм отишла на лекар. Взех разрешение от Исаков да си тръгна, тъй че той е уведомен.
Щом излезе навън, Татяна си пое дъх. Ставаше нещо необяснимо. Защо Настя търси старицата Бахметиева? Да не би пък в Москва да са напипали нишката на това убийство?
Сергей Суриков не беше от хората, които обичат да анализират и да съпоставят, да си правят изводи, да откриват липсващата информация и да се опитат да я запълнят. Или поне не беше такъв, когато се озова при Бахметиева. С течение на времето мозъкът му стана малко по-гъвкав и той дори започна да мисли по-бързо. Това ставаше под въздействието на постоянните му контакти със София Иларионовна, които се превърнаха за Сергей не само в източник на разнородна интересна информация, но и променяха представите му за самия него и за живота изобщо. Сега той вече виждаше по съвсем различен начин много неща, без дори да си дава сметка, че не гледа със собствените си очи, а с очите на Бахметиева.
Отдавна вече се канеше да попита хазяйката си защо животът й се бе подредил така, че тя живее сама. В началото този въпрос и през ум не му минаваше, но след това си спомни, че веднъж София Иларионовна каза: „Мъжа ми го разстреляха и добре че поне успях да спася сина си.“ Синът й. Вече бе изминала повече от година, откакто Суриков се бе настанил да живее при нея, но от сина й нямаше ни вест, ни кост. Старицата никога не разказваше нищо за него, сякаш той никога не бе съществувал. Какво ли означаваше това?
Веднъж Сергей все пак попита:
— Защо живеете сама? Нали имате син. Изобщо ли не ви помага?
София го погледна изпод вежди и присви устни:
— Аз нямам син.
— Но нали самата вие казахте, че когато са ви изпратили в лагерите в Сибир, сте успели да спасите сина си — заинати се Сергей.
— Той умря. Убиха го.
— Бандитите ли го убиха?
— Е, може и така да се каже. Добре де, ще ти разкажа, щом питаш. Че какви тайни може да има между свои хора.
Синът на София Иларионовна бил богат човек. Много богат. Бил свързан с частниците от Баку и Казахстан и през 60-те години правел страхотни пари от черен и червен хайвер, от диаманти и злато. През 73-а година го арестували, а през 74-а го осъдили на смърт и го разстреляли. Тогава бил на 39 години. Оставил жена и двегодишен син — внук на София Иларионовна.
При ареста иззели само малка част от богатството му, тъй като Бахметиев бил предвидлив човек и успял да скрие имането си. „Ако се случи нещо с мен — казвал той много пъти на майка си, — нито ти, нито Елена ще тръгнете с просешка тояга по света. Ще тънете в разкош.“ Малко след разстрела му неговата вдовица получила достъп до спестените пари, но не започнала веднага да ги харчи, понеже се страхувала. Тя бързо го прежалила и се омъжила, преди още да е изминала и една година от смъртта му. Снаха й живеела с новия си мъж в Москва и София не знаела, че те вече харчели с пълна сила парите на разстреляния й син. Не я канели на гости в Москва и не изпращали внука й да види баба си в Петербург. В началото това било обяснимо, защото детето трябвало да смени фамилията си и да започне да възприема новия мъж на Елена като свой роден баща, та сянката на разстреляния спекулант, контрабандист и крадец Бахметиев никога да не падне върху него. Затова толкова скорошната женитба на снахата не предизвикала протеста на София Иларионовна, тъй като тя я възприемала като принудителна мярка. „Трябва да постигна това, докато детето е още малко — обяснявала Елена на свекърва си. — То не бива изобщо да знае, че е съществувал период, в който не е имало баща и че преди това е имало друг баща. Не бива да го давам на детска градина. Ако в документите му първо пише, че няма баща, а след това той се появи, непременно ще се намерят някакви «доброжелатели», които ще си пъхнат носа там, където не им е работа, и ще започнат да дрънкат за щяло и нещяло. София Иларионовна, вие сама би трябвало да разбирате как ще се чувства детето, ако наоколо всички го сочат с пръст и му повтарят, че баща му е престъпник, който е получил смъртна присъда и е бил разстрелян.“ София се съгласявала със снаха си, а дори дълбоко в себе си да не била съгласна, не възразявала, защото изпитвала чувство за вина. Разбира се, Елена от самото начало знаела с какво се занимава Бахметиев и дори нещо повече — омъжила се за него именно защото разполагал с купища пари и дори не се замислила, че той е със 17 години по-голям от нея. Когато се оженили, тя била на 19, а той — на 36, но изглеждал като на 50, защото бил дебел, лицето му лъщяло от мазнина, косата му била рядка и бързо оплешивявал. Само че това не я притеснявало и тя пожелала да стане негова съпруга и да се накичи от главата до петите с диаманти. Макар да знаела, че тези диаманти са крадени. Тъй че нямала право да предявява към свекърва си претенции от сорта на: „Мислех си, че вашият син е почтен човек, а се оказа, че вие сте отгледали крадец и прахосник.“ От друга страна, той бил син на София и тя носела отговорност за него. Разбира се, тя не била човекът, който го е възпитал като такъв, защото от двумесечно бебе до 20-та си година момчето живеело отделно от майка си. Първо го взели някакви роднини на София Иларионовна, но сетне се оказало, че те не са в състояние да отглеждат чуждо дете. Дали момчето в дом за безпризорни деца. Когато през 55-а година София се върнала в Петербург и издирила сина си, пред нея се изправил един окончателно оформен негодник, нагъл хитрец, циник и младеж с очевидна склонност към пълнеене, въпреки гладното си детство. София вече не можела да повлияе на характера му, защото било безсмислено и глупаво да го прави с човек на 20 години. На тази възраст било възможно да научиш един глупак на ум и разум, но Да превъзпиташ крадец и мошеник и да го накараш Да стане добър било невъзможно. Поне така смятала София Иларионовна Бахметиева. След като започнала да живее заедно със сина си, тя се опитала Да направи всичко възможно, за да го накара да води нормален живот, но нейните опити се разбили в стената на наглото му упорство. „Ти сама си виновна, че съм такъв. Сега какво искаш? Че аз от бебе съм по сиропиталищата. А там нещата стоят много просто: ако не откраднеш, ще пукнеш от глад, защото отдавна вече някой друг е откраднал собствената ти порция. Там, майчице моя, законите са вълчи. Ако ти не се бе омъжила за враг на народа, нищо подобно нямаше да ми се случи. Тъй че обвинявай себе си, други виновни няма.“ Било безсмислено да му се обяснява, че през 35-а година враг на народа би могъл да се окаже всеки — и академикът, и неграмотният старец от село, и любимият на цял народ заслужил артист, и скромният счетоводител, понеже по това време разстрелвали хората не защото са врагове на народа, а точно обратното — обявявали някого за враг, понеже пречел на друг и затова трябвало да бъде разстрелян.