Страница 27 из 38
— Интересуват ме съучастниците, които не са били осъдени заедно с Бахметиев. И всяка информация за парите и скъпоценностите, които не са били конфискувани.
Макушкин й хвърли бърз и пронизващ поглед. У него отново се бе събудил професионалистът.
— Какво е станало, да не би нещо да е изплувало сега? Да не би да се е появила някаква следа?
— Не зная. Опитвам се да разбера. Може би просто така ми се струва.
— Няма ли да ми кажете подробностите?
— Извинете — притесни се Настя.
— Нищо-нищо — подсмихна се Макушкин. — Разбирам. Не бива.
Седна на канапето, развърза връзките и започна бързо да преглежда старите си бележки.
— Боя се, че ще ви разочаровам — каза най-сетне той. — Трябва да ви кажа, че по онова време ми бяха интересни не толкова механизмите на кражбите и мошеничествата, колкото различните психологически странности. Записвал съм предимно впечатленията си от срещите със следствените и със свидетелите. Мога да ви кажа, че самият Бахметиев изобщо не беше интересна личност. Беше умен, повратлив, енергичен, но такива ги има с хиляди. У него нямаше нищо специално. Е, естествено — беше невероятно нагъл. Ала майка му действително беше интересен човек. Истинска личност! За нея може да се напише книга. Изумителна жена!
— Не ви ли се стори, че тя знае за дейността на сина си повече, отколкото знаете вие? — попита с надежда Настя. — Ще ви обясня по-подробно какво имам предвид, защото иначе наистина излиза, че си траем на криеница. Интересува ме дали Бахметиев не е пазел нечии чужди скъпоценности, дали не ги е съхранявал или не се е разпореждал с тях и дали не е станало така, че след разстрела му достъп до тези скъпоценности да е получила неговата вдовица. И да не ги е поделила, с когото трябва.
— Това ли било? — проточи Макушкин. — Значи сте нацелили вдовицата?
— Е… — Настя се засмя. — Да. Версиите са много, но една от тях е свързана именно с присвояването на онези пари и затова се опитвам да разбера чии са били тези пари и кой би могъл да претендира за тях. Да, разбирам, че може да става дума единствено за еквивалентни скъпоценности, а не за самите банкноти, чието място с днешна дата е единствено в колекциите.
— Ако изобщо е имало такива скъпоценности — добави Макушкин. — Но, честно казано, много се съмнявам в това. Сто процента е сигурно, че не са успели да конфискуват всичко на Бахметиев. Просто никога няма всичко. Ясно е, че той е скрил някъде лъвския пай. Но не мисля, че този пай е имал и други собственици, освен самия Бахметиев.
— Защо?
— Трудно е да се обясни. Просто съм останал с такова впечатление. Трябва да ви кажа, че Бахметиев беше крайно неприятен човек. Изключително неприятен. Нали знаете, има едни хора, които ти е противно дори да погледнеш, както и да разговаряш с тях, а дори и през ум не ти минава да си имаш работа с такива. Още повече, ако тази работа е свързана с пари. На такъв като Бахметиев аз не бих поверил дори и рубла. И не защото е крадец или авантюрист, а защото е неприятен. Направо беше един такъв отвратителен. Някои от тези хора са обаятелни като Остап Бендер, но други са отблъскващи типове. Беше тлъст, самодоволен, мутрата му лъщеше от мазнина, устните му бяха дебели. Направо на лицето му беше изписано, че възнамерява да излъже всеки, който се изпречи на пътя му. Мисля, че неговите съучастници са признавали организаторския и финансовия му гений, но са знаели, че той ги лъже при подялбата на печалбата. Ето, вижте, тук съм записал: „14 август 1973 година. Днес разпитвахме Зинченко. Интересен феномен: няколко години вършил кражби под ръководството на Бахметиев, но страшно го мрази. Няма му доверие. Нещо повече: дори ми се стори, че не може да понася шефа си. Смята, че той системно го е лъгал при подялбата на печалбите.“
— Ясно. Май че сте прав, Фьодор Николаевич, едва ли биха поверили общата каса на такъв човек. А можете ли да си спомните още нещо?
Макушкин прелисти записките си и завъртя отрицателно глава.
— Изглежда, няма да мога да ви разкажа нищо съществено. Но ще ви посъветвам да се опитате да намерите майката на Бахметиев. Сигурно вече е много стара, а може дори и да не е жива. Но опитайте. Още тогава имах усещането, че тя знаеше нещо. Естествено, че не ми каза нищо, тъй като се решаваше съдбата на сина й, но сега, когато тази съдба отдавна вече е решена и са минали толкова години, може и да ви поразкаже нещо.
— А вие защо решихте, че Бахметиева знае нещо?
— Как да ви кажа, държеше се някак… нетипично или нещо такова. Например нито веднъж не се разплака пред мен по време на разпитите, а пък иначе майките винаги плачат и вие знаете това по-добре от мен. Не се опитваше да оправдае сина си. Просто отговаряше на въпросите — и толкоз. Беше ми симпатична с нещо, но колкото и да се мъчих, не можах да я предразположа към себе си. През цялото време между нас имаше стена. Това, от една страна, е нормално, защото какво разположение би могла да има една майка към следователя, който се кани да вкара в затвора единствения й син! Но, от друга страна… Нали знаете, в такива случаи майките винаги започват да разказват какво прекрасно дете е било синът им и други такива неща. А тя и дума не отрони на тази тема. По-късно разбрах каква била работата. Оказа се, че тя е била интернирана, докато синът й е бил още пеленаче, тъй че не го бе възпитавала и, разбира се, не знаеше какво дете е бил той. Ей сега, ей сега, търся тук една бележка… Беше много показателен разговор… Къде се е дянала? Много добре си спомням, че си го записах още същия ден, защото страшно ме порази. А, ето, намерих я! — Макушкин измъкна от папката един лист, изписан с дребен почерк. — Ще ви го прочета на глас, защото нищо няма да разберете от моите заврънкулки. „Бахметиева продължава да ме изненадва. Днес й казах, че утре ще приключа със съставянето на обвинителното заключение. Тя ме попита: «Сигурен ли сте, че сте хванали всички виновници?» «Защо ми задавате този странен въпрос, София Иларионовна? Да не би да знаете, че има и други?» «Не, нямам предвид това. Ако сте напълно сигурен, че изпращате на съд всички, които са виновни, това е справедливо. Например, когато мен ме арестуваха през 35-а година, аз цели 25 години се измъчвах от въпроса: Защо точно мен? Но защо точно мен? Ясно ми бе, че е имало план за залавяне на враговете на народа и че този план е трябвало да бъде изпълнен за сметка на кого да е. Но по какъв принцип бяха избирали тези „кого да е“? Очевидно принципът е бил случаен. Просто съдбата е посочвала с пръст и е попадала на някого. И беше попаднала и на мен. Но защо точно на мен, а не на съседа ми? Разбирате ли за какво ви говоря? Елементът на случайността убива самата идея за справедливост.» Аз я гледах стъписан, без да зная какво да й отговоря.“ — Макушкин прибра отново листа в папката и погледна многозначително към Настя.
— Видяхте ли каква е? Елементът на случайността убива идеята за справедливост. За това може да се напише цяла монография, да речем, по криминално право. Тя беше нестандартна жена. Горещо ви препоръчвам да я намерите.
Настя стана, опитвайки се всякак да скрие разочарованието си. Нищо не излезе от тази среща. Беше дошла напразно дотук. Гордеев щеше да е недоволен, защото бе прахосала време и служебни пари, а резултатът бе нулев. А хранеше такива надежди за тази среща!
— Благодаря ви, Фьодор Николаевич. Извинете, че ви отнех време.
— Нищо подобно, нищо подобно — усмихна се бившият следовател, — беше ми много приятно. Кога си тръгвате обратно?
— Утре вечерта.
— Оставете ми някакъв телефонен номер, на който бих могъл да ви намеря. Току-виж, спомнил съм си още нещо.
Настя му продиктува номера на домашния телефон на Татяна Образцова и те се сбогуваха. Ира я чакаше пред входа в колата и разлистваше някакво списание с ярки корици.
— Е, какво стана, успя ли да свършиш нещо? — попита тя.
— Не. За съжаление не успях да свърша нищо. Но какво да се прави — неуспехите са по-чести от успехите. Както и да е, от това не се умира. Ира, можем ли да се обадим отнякъде на Татяна?