Страница 26 из 38
Когато нещата с касиерката Галя се наредиха, старицата Бахметиева научи за това, преди Сергей да прекрачи прага на дома им. Не е ясно дали жената имаше някакво седмо чувство, или на неговата физиономия бе изписано задоволството на самеца, но София Иларионовна се усмихна одобряващо:
— Виждам, че си се вслушал в съвета ми. Браво, Серьожа, правилно подреждаш живота си. Някоя от вашите в магазина ли е или е външна?
Той отново толкова се притесни от нейната проницателност и прямота, че веднага й отговори, без да се замисля:
— От нашите е, от магазина. Касиерката.
— Много добре — зарадва се София. — Радвам се за теб. Млада ли е?
— На 32 години.
— Омъжена ли е?
— Да.
— Има ли деца?
— Едно момченце, в първи клас.
— Слава богу! — закима старицата, сякаш за нея бе принципно важно каква жена си е избрал Сергей, за да реши проблемите си, и отговорите му й харесваха.
В този момент се случи нещо, което накара самия Сергей да изпадне в състояние на пълно изумление. Той направи крачка към София, наведе се, прегърна я силно и я целуна по топлите сбръчкани устни. В гърлото му заседна буца, която — колкото и да се опитваше — не можеше да преглътне, а очите му се наляха с предателски сълзи.
— Благодаря ви, София Иларионовна. Благодаря ви — нареждаше той, притиснал лице в рядката и косица.
— За какво ми благодариш, синко? — попита тихо тя, а гласът й прозвуча строго и сериозно.
— За всичко. За това, че ви има. Вие сте ми като майка, дори сте ми повече от майка. Майка ми никога не ме е питала за нищо, аз просто не я интересувах. Никога няма да ви напусна.
Бахметиева внимателно се освободи от ръцете му, отстъпи крачка назад и погледна съсредоточено Сергей в очите. Лицето й бавно се озари от усмивка.
— Пораснал си — каза тя, — окончателно си пораснал. Станал си голям. Научил си се да обичаш.
— Какво говорите, изобщо не я обичам — започна бързо да се оправдава Сергей. — Правя го просто така, защото е здравословно, както ме посъветвахте вие.
— Не ти говоря за нея. Хайде да вечеряме, Серьожа. Като че ли съм знаела и направих ябълков пай.
Тогава той не разбра за каква любов говореше Бахметиева. Изобщо не разбираше какво му стана и защо изведнъж се хвърли да прегръща баба София. Изминаха още няколко месеца, докато Сергей Суриков разбере, че София Иларионовна Бахметиева е единствения човек на този свят, когото той обича.
Нима би могъл да я убие? Та той се кълнеше в нея. Самият Серьожа с радост би умрял, ако тя поискаше това от него.
Глава 6
Настя прекара нощта във вагона, без да мигне, за което много съжаляваше. Вагонът беше чист и топъл, тя се настани удобно на горното легло, предвкусвайки удоволствието от предстоящите няколко часа дълбок сън, но на надеждите й не бе съдено да се осъществят. В купето се бяха настанили и двама млади съпрузи с малко детенце, което изобщо не желаеше да оцени цялото щастие на една спокойно прекарана във влака нощ. То непрекъснато искаше ту да пие вода, ту да пишка, ту да му дадат бонбонче, ту да му разкажат приказка, ту да иде при майка си (ако лежеше на леглото до баща си), ту обратното. Освен това не обичаше да спи на тъмно и Настя бе принудена първо да изслуша дългите и притеснени обяснения на родителите му, а след това цяла нощ да търпи светлината от тавана, която пробождаше очите й.
За сметка на това на сутринта я зарадваха няколко обстоятелства едновременно. Първо, стюардесата не събуди пасажерите един час преди пристигането на влака с истеричния си крясък: „Предайте спалното бельо!“, както се правеше преди. Второ, за закуска сервираха не само чай, но и кафе, а също така им предложиха сандвичи, кифлички и бисквити. Това беше много подходящо, тъй като Настя нямаше никаква представа дали изобщо ще успее да хапне нещо в близко време. И трето, ако се съдеше по пейзажа, който се виждаше през прозорците на влака, времето в Петербург не беше чак толкова влажно и кишаво, колкото в Москва, което означаваше, че можеше да опази краката си сухи през целия ден.
Настя никога не бе виждала зълвата на Татяна Образцова, която трябваше да я чака на гарата, но се надяваше, че ще може да я разпознае по словесното описание, което й даде Стасов, преди да тръгне.
— Ира, това е просто Ира — заяви авторитетно той. — Нали знаеш, че има хора, които напълно съответстват на имената си. Освен това има хора, на които умалителното име така им залепва за цял живот, че не се влияе нито от напредването на възрастта, нито от старостта. Нашата Ира е точно такава.
— Да не би да е инфантилна? — допусна Настя, тъй като си спомни известната поговорка за малкото кученце, което си останало пиленце и на стари години.
— Не, нищо подобно! — смръщи се Стасов. — Тя съвсем не е едра жена, пък и все още е доста млада, но… Как да ти го обясня… Като момиченце е. Разбираш ли? И това й личи по всичко. И очите й са момичешки, и погледът й е момичешки. И е една такава жизнерадостна. Абе, казано с две думи, щом я видиш, ще я познаеш.
— Добре — въздъхна Настя, тъй като разбра, че няма да научи нищо по-конкретно. — Поне какъв е цветът на косата й?
— На косата ли? — Стасов се замисли. — Май че косата й е тъмна, тя е брюнетка, ако не се е пребоядисала. При вас, жените, това става бързо и процесът не може да се проследи.
Въпреки известната си скептичност, Настя бе принудена да признае, че Стасов е напълно прав. Тя веднага разпозна Ира. Наистина, едва ли някой би започнал да нарича по име и презиме жена с такова изражение на лицето. Красивата млада брюнетка с дълго кожено палто от светли норки стоеше точно там, където спря вагонът. Веднага щом Настя стъпи на перона, Ира се приближи до нея. Очевидно, за разлика от Стасов, Татяна бе успяла да обрисува много ясно гостенката си.
— Вие ли сте Настя?
— Да, здравейте, Ира! Благодаря ви, че ме посрещнахте.
— Няма за какво — смути се Ира. — Да вървим, колата ми е на площада. Сега ще ви закарам у нас, ще ви нахраня, а към 11 ще отидем при вашия следовател. Таня се е разбрала с него и ми остави адреса му.
— Благодаря ви — трогна се още веднъж от цялото си сърце Настя. — Страшно ми помогнахте.
— Няма нищо — усмихна се Ира, — вие също ще ни помогнете. Довечера Таня ще ви обясни всичко.
Точно в 11 часа Настя позвъни на вратата на апартамента на бившия следовател Фьодор Николаевич Макушкин.
— Влизайте — отвори гостоприемно вратата домакинът. — Чакам ви.
Апартаментът беше много стар, но това можеше да се отгатне само по разпределението на стаите. Всичко останало в жилището на Макушкин бе съвсем съвременно и радваше окото с прясно боядисаните тавани и светлите тапети с модерен десен.
Фьодор Николаевич настани Настя в един фотьойл до голямото бюро, а той седна на малкото кабинетно канапе.
— Какво ви интересува? Някакво конкретно дело ли имате предвид?
— Да, едно много старо дело. От 70-те години, на Бахметиев.
— Е, че как, помня го, разбира се! — отзова се оживено Макушкин. — Имаше такова дело. Сега ще си извадя бележките и ще видим заедно какво има там. Впрочем вие прегледахте ли това дело във Върховния съд?
— Още не съм — призна си Настя. — Не успях. Освен това, струва ми се, че отговорите на моите въпроси не са там. Нали оперативната информация, за която няма потвърждение, не влиза в официалните документи, а аз се интересувам именно от нея.
Макушкин донесе от ъгъла една стълба и започна да прелиства папките, които се намираха на най-горната полица на стелажа, под самия таван. Над главата му се вдигна и бавно се спусна облаче прах. Макушкин се движеше леко и енергично и с нищо не напомняше стереотипния образ на пенсионера-графоман, който дращи мемоари. Ако Настя не знаеше, че човекът от няколко години е в пенсия, за нищо на света не би му дала повече от 55 години.
— Ето! — Фьодор Николаевич тържествено вдигна над главата си една картонена папка с връзки. — Сега ще видим какво има вътре. Просто така ми е трудно да си спомня подробностите, но когато започна да чета, веднага ще се сетя за всичко. А вие от какво по-точно се интересувате?