Жертвата неизвестна

— Бременността ти е отскоро, от шест седмици, тъй че няма нищо спешно, ако вземеш друго решение.

— Значи все пак съм бременна? — измърмори Татяна.

— Нали веднага ти го казах, но ти не повярва и настоя да направим изследвания. Имам око-рентген.

— Добре, Ана Степановна, ще си помисля какво да правя.

— Помисли си, помисли си — съгласи се лекарката. — Още имаш време.

Татяна седна отново край бюрото и започна да набира един дълъг междуградски телефонен номер. Обаждаше се на мъжа си.

— Стасов, можеш ли спешно да получиш искането за моето лично дело?

— Мога да се опитам. Колко спешно?

— За вчера.

— Не разбрах…

— Шегувам се. Дима — Татяна беше единствената сред всички познати на Владислав Стасов, която го наричаше Дима, а не Владик или Славик, — трябва да стане много бързо. Ако може, още утре.

— Таня, не мога да повярвам на ушите си! Да не би твоят началник-изверг да се е съгласил да даде личното ти дело още сега? Нали ми каза, че те е вързал най-малко за още един месец?

— Обстоятелствата се промениха. Дима, обади се на Настя и й кажи, че съм се разбрала за всичко и че може да дойде тук, когато си поиска. Става дума за онова, за което тя ме помоли. А сега ще стане дума за това, за което те моля аз. Вземи искането и го дай на Настя, тя ще ми го донесе. По-нататък. Желателно е тя да дойде колкото може по-бързо, най-много след два дни. Не по-късно. И да остане тук два дни. Разбра ли? Два дни. Имам нужда от нейната помощ, но не ми е удобно да я помоля. Все пак с нея не сме чак толкова близки. Много разчитам на това, че тя ще се вслуша в твоята молба.

— Таня, не разбирам какво става! Какви неща вършите с Настя зад гърба ми? Какво се е случило с теб? Защо е това бързане?

— После ще ти обясня всичко. Нищо страшно не е станало, честна дума, просто се появи възможност да се измъкна оттук по-рано и ще бъде жалко, ако не я използвам.

— Само това ли?

— Само това.

— Не ме ли лъжеш? Гласът ти е някак…

— Гласът ми е такъв от друго. Дима, бременна съм. Току-що говорих с лекарката.

— Танечка!… — извика Стасов. — Миличка… Това е чудесно!

— Не зная, може би — прекъсна го бързо Татяна. — Още не съм решила. Ти също си помисли. Обади ми се довечера да ми кажеш какво сте се разбрали с Настя. Тъкмо ще обсъдим и твоите виждания за аборта.

— Не за аборта, а за детето. По този въпрос няма какво да обсъждаме.

— Добре, довечера ще си поговорим. Това е, Дима, целувам те.

— Таня, чакай малко…

— Довечера, Дима, довечера. Трябва да тръгна веднага.

Всъщност изобщо не бързаше заникъде. Просто започна трудно да овладява нервите си, а никак не й се искаше мъжът й да долови нейната тревога. Каква ти тревога, това си беше откровен страх. И пълно объркване.

Постоя още малко в кабинета си, размествайки машинално химикалките и моливите, а след това все пак се застави да облече палтото си и да си тръгне за вкъщи.

Ира я посрещна с радостно чуруликане:

— Таня, откога те чакам! Събличай се бързо, като седнем да вечеряме, ще ти разкажа всичко.

Ира изгаряше от нетърпение и Таня с всички сили се стараеше да не показва колко й е тежко на сърцето и как точно сега никак не й се ще да слуша историите на Ира. Опитваше се да отложи момента, в който трябваше да седнат край масата и да започне разговора със зълва си. Съблече костюма си и вместо да го захвърли небрежно на фотьойла, както правеше винаги, започна грижливо да подрежда на закачалката в гардероба сакото, блузата и полата. Сетне отиде до тоалетката, застана пред огледалото и започна да сваля грима си с тампон, върху който сложи малко тоалетно мляко.

— Ей, Таня! — разнесе се от кухнята звънкият глас на Ира. — Всичко вече изстина! Заспа ли?

— Идвам!

Ира Милованова беше отлична домакиня и това не можеше да й се отрече. Обожаваше да приготвя най-различни екзотични ястия, чиито рецепти намираше в кулинарните книги. Вярно, рецептите й служеха само за основа, за обща идея, а иначе правеше всичко по свой вкус. Понякога ставаха направо отвратителни неща, защото имаше блюда, чийто начин на приготвяне бе усъвършенстван с десетилетия и те не понасяха никаква самодейност, но Ира никога не губеше кураж. Тя бодро изяждаше непоносимия на вкус резултат от своите експерименти и дори не се задавяше, след което започваше всичко отначало. Днес Татяна щеше да вечеря пъстърва с някаква многоцветна гарнитура. Освен това из кухнята се разнасяше подозрителната миризма на прочутите пирожки със зеле, които Ира приготвяше.

— Пак ли има пирожки? — попита неодобрително Татяна, докато се настаняваше край масата. — Нали те помолих нещо?

— Стига де! — усмихна се развеселено Ира. — Не ги правя всеки ден.

— Скоро няма да мога да минавам през вратата заради твоите пирожки. Знаеш, че нямам воля да не ги ям.

— Не се сърди, Таня, нали скоро ще заминеш и повече няма да ядеш моите пирожки.

— Не се и надявай, няма да се отървеш от мен толкова лесно.

Ира бавно се обърна към нея, зарязвайки нещо в тигана, което цвърчеше и миришеше вкусно и което тя притопляше, преди да го поднесе:

— Какво каза?

— Седни, Ира. Трябва да си поговорим.

— Случило ли се е нещо? — изплаши се Ира.

— Да. Недей да пребледняваш, никой не е умрял. Просто е малко неочаквано.

Татяна се чувстваше отвратително. Не стига, че през последните дни я тормозеше чувство за вина заради начина, по който щеше да се отнесе към преданата си и любяща зълва. Не стига, че за да й помогне и за да се занимава с подреждането на живота и бита на Татяна, Ира бе останала без професия, без собствено семейство и фактически без приятели. А на всичкото отгоре и това…

— Ира, как гледаш на перспективата да дойдеш с мен?

— Къде? В Москва ли?

— Не, в Горно Нанадолнище. Разбира се, че в Москва, къде другаде?

— Ама защо… Таня, какво се е случило? Веднага ми кажи какво става.

Татяна потиснато мълчеше. Как можеше да й каже, че е опасно да остане в Петербург? Дори да не беше опасно, не биваше да се рискува. Пък и се бе появило още едно обстоятелство, което впрочем също не беше без значение.

— Ира, много съм виновна пред теб, провалих живота ти, ти ми посвети най-хубавите си години и сега…

— Престани! Това вече си го казвала сто пъти. И аз точно толкова пъти съм ти обяснявала, че говориш глупости. Да не си посмяла да си мислиш такива неща!

— Искам да дойдеш с мен. Ще имам дете и няма да мога да се справя сама. Но нямам право да го искам от теб, защото сега ти би могла да си намериш и работа, и мъж, а след няколко години може наистина да е късно за това.

— Таня… олеле, Таня… — Очите на Ира станаха толкова големи, че сякаш заеха половината й лице.

— Бременна ли си?

— Аха.

— И в кой месец?

— В шестата седмица. Днес говорих с Ана. Ира, ако не дойдеш с мен, ще направя аборт, защото няма да мога да се справя сама. Вече съм на възраст и не мога да издържа на такива натоварвания. Да раждаш за пръв път на 36 години не е шега работа. Стасов няма да може да ми помага, защото по цял ден е на работа, търчи насам-натам като луд и печели пари.

— Какво ти става, да не си полудяла? Какъв аборт? Трябва да родиш и няма какво да му мислиш! Разбира се, че ще дойда с теб и няма защо да обсъждаме този въпрос.

— Помисли си, Ира, не е чак толкова просто от гледна точка на последствията. Отново ще се впрегнеш в домакинството. Помисли за себе си.

— Я стига! — Ира звънко се разсмя. — Вече се запознах с всички петербургски ергени и се оказа, че нито един от тях не ми подхожда. Може би ще си намеря добър мъж в столицата. В краен случай ще родя, без да се омъжвам, и ще отглеждам две деца едновременно — и твоето, и моето. Какво толкова? От организационна гледна точка идеята е доста добра.

„Господи, колко просто стоят нещата при нея! — помисли си тъжно Татяна. — Навярно на нейната възраст аз също съм си мислила, че животът, който ми предстои, е толкова дълъг, че ще успея да направя всичко. А днес сутринта, когато научих за смъртта на Роман Панкратов, осъзнах, че животът ми може да се окаже много кратък. Твърде кратък. Дори ужас ме обзема, като си помисля колко кратък може Да се окаже моят живот. И животът на Ира — също.“