Страница 20 из 38
Най-сетне Татяна се реши:
— Сергей Леонидович, проверих отчетите на всички нотариални кантори в града и открих нещо странно. Досещате ли се какво?
Суриков пребледня още повече, а Татяна се изплаши, че ей сега наистина ще му прилошее.
— Може би трябва да прекъснем разпита и да извикаме лекар? — предложи тя.
Сергей я гледаше безмълвно, но на нея й се стори, че той не вижда нищо, а само трескаво се опитва да се съсредоточи и да подреди мислите си.
— Какво да правим, Сергей Леонидович? Имате ли нужда от лекар? — повтори тя.
— Не — процеди през зъби той. — Ще разговаряме.
— Открих, че пълномощното на името на Зоя Николаевна Голдич е било издадено по-рано от пълномощното на ваше име. Можете ли да ми обясните това?
Капанът бе твърде сложен за необигран човек като Суриков. Излизаше, че Татяна го пита защо едното пълномощно е било издадено преди другото. Но кой беше казал, че друго пълномощно изобщо съществува? Никъде в материалите по делото нито веднъж не се споменаваше нещо за пълномощно на името на Сергей Суриков. По този въпрос нямаше нито дума. Естествено всеки по-съобразителен и по-опитен човек нямаше да се хване на това и щеше да отговори: „Извинете, но за какво пълномощно на мое име става дума? Не разбирам за какво говорите.“ Но Суриков чу само онова, което беше изречено, т.е. въпроса за датите: защо едното пълномощно е издадено по-рано, а другото — по-късно. Татяна нямаше време да провери нотариалните кантори и се канеше да направи това следващата седмица, тъй че генералното пълномощно на името на Сергей Леонидович Суриков бе плод на нейната професионална фантазия. Или по-точно — плод на нейните подозрения.
— Ами… такова… Бахметиева се боеше, че Зоя може да обърка нещо и за всеки случай написа едно и на мое име…
— Благодаря. Сега вече всичко е ясно. Добре, стига за днес, имате уморен вид. Утре ще продължим.
Татяна натисна копчето и повика стражата. Отведоха Суриков.
Тя затвори папката с треперещи ръце и се хвана за главата. Значи ето каква била работата. Имало е само едно действително пълномощно — на името на Суриков. А пълномощното на името на Голдич е било изфабрикувано, фалшиво, както и паспортът на неуловимата дама. „За всеки случай написа едно и на мое име.“ Но как така! Къде се е чуло и видяло да се дава генерално пълномощно на двама души? Разбира се, наивният Суриков не знаеше тези подробности. При всички случаи за действителен се признаваше документът с най-късна дата на подписване. Тъй че правото да извършва сделки и да се разпорежда с имуществото от името на Бахметиева принадлежеше или на Голдич, или на Сергей. Но не и на двамата едновременно, „за всеки случай“.
Суриков грижливо бе крил от следствието факта, че има пълномощно на свое име. И това беше естествено, тъй като щеше да послужи за косвена улика, която доказваше, че той е имал мотив за убийството. Ако нямаше пълномощно, нямаше да има и мотив. Но защо по време на първите разпити е мълчал за Голдич? Защо? Та нали наличието на пълномощно на името на Голдич автоматично потвърждава липсата на користен мотив при него?
Защо ли беше мълчал? Защото по това време не е имало никакво пълномощно на името на Голдич. Появило се е по-късно. По времето, когато с делото се е заел вторият следовател. А това беше още по-интересно!
Но ако наистина беше чак толкова интересно, колкото на нея й се струваше, значи здравата беше загазила.
Експертът Кузмин наблюдаваше Татяна с нескрито любопитство. Преди половин час тя бе донесла в лабораторията пълномощното на името на Голдич, което бе извадила от материалите по делото, и сега търпеливо чакаше той да й отдели една минута, за да го провери със специалния си уред, макар и съвсем повърхностно.
— Таня, толкова си загубена! — рече саркастично Кузмин, който се познаваше с нея от дълги години и дори по едно време имаше връзка с Ира, затова не подбираше приказките си. — Това е такъв фалшификат, че се вижда с невъоръжено око.
— По какво се вижда? Бланката ли е фалшива?
— Не, бланката си е съвсем истинска. И печатът е истински.
— А кое не е истинско?
— Подписът на упълномощителя. Направили са го по най-стария бабешки начин — върху стъкло на прозорец. Подложили са под пълномощното документ, който е бил с личния подпис на старицата Бахметиева, сложили са го върху стъклото и са го повторили. Всичко щеше да е наред, но са натискали много силно и мастилото от онзи документ се е отпечатало на обратната страна на пълномощното. Ела тук, на апарата се вижда по-добре.
Татяна се наведе над окуляра. Да, наистина, на обратната страна на пълномощното ясно се виждаха следи от типографско мастило около подписа. Тя извади пълномощното и се вгледа внимателно в него. Не, ако човек го разглеждаше нормално, нищо не личеше. Абсолютно нищо.
— Значи бланката и печатът са истински, така ли? — уточни за всеки случай тя. — Сигурен ли си?
— Таня, все пак не съм вчерашен. Сума такива неща са минали през ръцете ми. Ако не вярваш, убеди се сама. Ето еталоните на образците, чиято оригиналност е гарантирана от държавата и ръководствата на всички нотариални кантори в града, а ето и твоя образец. Гледай екрана и сравнявай, щом не ми вярваш.
След петнадесет минути Татяна Образцова излезе от лабораторията и си тръгна за вкъщи. Сърцето й се свиваше от лоши предчувствия. Още утре сутринта щеше да се обади на момчетата от следствената служба и щеше да ги помоли да се повъртят покрай онази нотариална кантора, която беше издала това пълномощно. Ако най-лошите й предположения се потвърдяха, щеше да възникне въпросът какво да прави с цялата тази история. Да отиде при ръководството и след това всеки ден да очаква, че или ще я осакатят, или просто ще я убият? Или да се направи, че нищо не е забелязала?
Как трябваше да постъпи?
Заведоха Суриков обратно в килията. Тук той вече беше стар обитател или — най-малкото — бе лежал в ареста повече от другите в килията, затова се ползваше с известно уважение. Поне никой не го закачаше, ако не беше в настроение.
Сергей отиде мълчаливо до мястото си, легна и се обърна към стената. Не, нищо нямаше да излезе от това. На думи всичко беше наред, но всъщност… Нали му обещаха, че нямало да има издънки, че имало пълномощно на името на съвсем друг човек и че щели да свалят всички подозрения от него, защото той би могъл да убие бабичката само заради апартамента, понеже тя нямаше никаква друга ценност. А щом не получаваше апартамента, значи нямаше и защо да я убива. Щели да го пораздрусат още седмица–две и да го пуснат. И той, глупакът, им повярва, още повече че следователят изобщо не му зададе въпроси за тази Голдич. Както и не го попита за онова, другото пълномощно. И Сергей си помисли, че всичко му се е разминало. Само че не беше.
Изобщо не можеше да събере мислите си. Усещаше, че нещо не е наред, че за нещо го лъжат, но колкото и да се напрягаше, не можеше да разбере за какво. Умът му не стигаше. Или му липсваше мъдрост? Ех, ако старата София беше до него, щеше да му обясни всичко. Защото прекрасно знаеше за какво е нужен ум и за какво — мъдрост.
— Кога е рожденият ти ден? — попита го веднъж Бахметиева.
— На 18 април.
— И на колко ще станеш? На 21, така ли?
— Аха — измуча той.
— Това е английското пълнолетие — изрече старицата загадъчни думи.
— Какво-какво?
— Нищо. При нас пълнолетието започва на 18, а в Англия — на 21. Така е правилно.
— Защо да е правилно? — не разбра Суриков.
— Защото на 18 години човек има в главата си само глупости. А на 21 вече е голям. Истински голям. Не го ли усещаш по себе си?
— Ъ-ъ — завъртя глава Сергей. — Какво трябва да усещам?
Седяха в кухнята и пиеха чай. Беше студена февруарска вечер с пронизващ вятър, който виеше навън, но в апартамента беше топло, защото Сергей бе запушил всички пролуки и дори на заплата бе купил евтина електрическа печка с реотани.