Страница 21 из 38
Суриков вече беше свикнал с мъдростите на своята хазяйка и дори бе започнал да открива някакво удоволствие в техните дълги вечерни разговори, защото бе започнал да разбира Бахметиева много по-добре. Волю-неволю той се учеше от нея, слушаше разказите и обясненията й. Ако успееше да осмисли някоя повече или по-малко разбираема мисъл, Сергей непременно я повтаряше на работата си. След това улавяше върху себе си възхитените погледи на продавачките и цялата му душа започваше да пее:
„Нищо че не съм завършил училище, аз не съм по-лош от вас, не съм и по-глупав!“ Служителите в универсалния магазин бяха страшно потресени от неговото съобщение, че Жана д’Арк не е изгоряла на кладата, както пишеше във всички учебници. Дори показваха тази версия във филмите.
— Ами не са я изгорили — твърдеше убедено Сергей. — Скрила се е при римския папа, докато отшуми скандалът, сетне се омъжила за благородник и родила две деца.
Това му бе разказала предишната вечер София Иларионовна и той също беше потресен. Понеже беше чувал за тази Жана, когато учиха за нея още в седми клас, пък и името й се запомняше лесно.
— А ти откъде го знаеш? — изненадаха се продавачките. — Може ли един толкова начетен човек да работи като хамалин? Трябва да кандидатстваш в някой институт, а не да мъкнеш кашони.
Да кандидатства в институт! Хич да не ги чува тези институти! Притрябвали са му. Че той няма дори диплома за завършено средно образование. Не, учението не беше за него. Макар че му бе приятно да научава нещо ново и интересно, особено когато го разказваше баба София. Сякаш някаква пелена се разкъсваше в главата му и там се очертаваха ясни и лесно различими картинки. А какво имаше преди в главата му? Да купоняса, да се напие, да изпуши една трева, да се боцне, да изчука някоя, да се наяде и да преспи някъде. Това беше цялото съдържание на необременения му мозък. Сега като че ли в главата му започна някакво движение и разказите на бабичката ставаха все по-разбираеми, че и собствени мисли започнаха да му се появяват отнякъде. Та затова безпътният Серьожа Суриков обичаше вечерните разговори с Бахметиева. Такива, каквито бяха през онази дълга тъмна февруарска вечер.
Какво каза тя за пълнолетието? Че той трябва да усеща нещо, така ли?
— Трябва да усещаш, че си станал друг — обясни му тя.
— Не — завъртя отново глава той, — нищо не усещам. Това са глупости. Какъвто си бях преди, такъв съм си и сега.
— Грешиш — усмихна се хитро старицата и зае любимата си поза, като подпря брадичката си със своето малко, покафеняло от старческата пигментация юмруче. — Станал си друг, Серьожа, и не можеш да се сравняваш с онова, което беше, когато дойде при мен. Станал си съвсем друг.
— Ами!? — Суриков най-искрено се изненада. Тя май си измисляше нещо? Той изобщо не се бе променил.
— Ето ти едно ами. Имаш още два месеца, докато станеш на 21 години, а след два месеца изобщо няма да се познаеш. Неслучайно се смята, че 21 години са някаква граница. Ти, Серьожа, си започнал да помъдряваш.
— Как съм започнал? Да не искате да кажете, че в главата ми има повече знания? Ама това е от вас и от вашите разкази. В магазина направо падат, когато, им ги преразказвам, и си мислят, че съм много начетен. Но това си го мислят те, а пък вие много добре знаете, че аз не чета книги.
— Не, Серьожа, работата не е в знанията. Макар че и те имат значение. Трупат се в главата ти, ти ги осмисляш и поумняваш. А мъдростта е нещо друго. Мъдростта идва от сърцето, от житейския опит. Ето че преди да попаднеш при мен, ти цял живот си бил самотник, а самотниците си остават глупаци до смъртта си и изобщо не могат да помъдреят. Защо става така? Защото не обичат никого, не живеят с никого и не се грижат за никого. Не го ли разбираш? Тогава ще ти го кажа по-просто. Ако човек не тренира всеки ден мускулите си, той няма да стане по-силен, нали така?
— Да — потвърди Сергей. Дотук всичко му беше ясно и той се съгласи с думите на София Иларионовна напълно искрено, без да си криви душата. Наистина — откъде може да се вземе силата на човека, ако не тренира мускулите си? Това и пеленачетата го разбират.
— Ако не тренираш душата си, тя също няма да стане по-силна. Душата е същата като тялото. Не си мисли, че душата е измислица. Не, Серьожа, душата е психика плюс мозък, а и едното, и другото имат нужда от тренировки. Душата се тренира, когато работи, когато прави нещо, когато действа. А кога действа душата? Когато обича, мрази, тревожи се, радва се, сърди се. Сега си помисли: една майка, която има например шест деца, е постоянно заета с някаква работа. Първо, обича всички и се тревожи за тях. Второ, всяко от шестте деца си има свои беди, радости, несполуки и тя преживява всяка от радостите и бедите на децата си. Ако не им върви в любовта, тя страда. Душата й е точно толкова напрегната, колкото и ръцете, с които ги храни, облича и пере. Заради това с течение на годините тя става мъдра, започва точно да усеща кое е най-важното и кое няма значение, кое може да бъде простено и кое не може. Това няма как да се научи от книжките, ако ще да прочетеш 10 милиона тома. То се ражда само от постоянната, всекидневна работа на душата, от опита на съвместния живот с някого, който не ти е безразличен. А самотникът откъде би могъл да го научи, щом до него няма никой? Ти беше самотник и душата ти бездействаше. Сега живееш заедно с мен и тя започна да работи. Самият ти дори не забелязваш това, но тя работи и с всеки изминал ден работи все повече и повече. Затова при теб започна да се появява и мъдростта.
— Вие откъде знаете? — попита тъпо Суриков. Той разбра обяснението на Бахметиева, защото то беше просто и достъпно дори за него, но въпреки това му изглеждаше неправдоподобно. Защо тя беше решила, че душата му е започнала да работи? Той не усеща нищо подобно. Просто бабичката го лъже и го баламосва.
— Откъде зная ли? Ами зная. Виждам, че се връщаш от работа като по часовник в седем и половина, че и по-рано, ако не се отбиеш в магазина. Какво, да не би да си залепен за мен? Не съм те вързала тук. Колко пъти съм ти казвала да идеш някъде, да се разходиш, дори да спиш на друго място. А ти? Всеки божи ден веднага щом свършиш работа се прибираш тук. Значи те влече насам. Тук ти е уютно, тук някой те чака. Такива неща не се разбират с мозъка, а с душата. Значи твоята душа работи и не бездейства. Ще ти дам друг пример. От миналата седмица ти започна да ми се обаждаш от работата. Но аз не съм твоето любимо момиче, че да се радваш на гласа ми. Иска го душата ти. Приятно й е, че имаш на кого да се обадиш и с кого да си поговориш.
Виж ти — колко бързо сложи нещата по местата им баба София! Излизаше, че душата в него наистина се бе събудила.
— А вие мъдра ли сте? — изтърси неволно той.
София Иларионовна помълча малко, а сетне отвърна:
— Не, синко, не съм мъдра. Твърде отдавна живея сама и дори да съм имала някаква мъдрост, тя вече ме е напуснала. Сега ще поживеем заедно с теб и, току-виж, аз също започна полека-лека да помъдрявам.
Глава 5
Ала на сутринта Татяна видя ситуацията от малко по-различен ъгъл. Вече беше закусила и се гримираше, застанала пред огледалото, когато се разнесе звънът на телефона. Обаждаше се нейният колега от съседния кабинет:
— Таня, сполетя ни нещастие. Роман Панкратов почина.
— Как така почина? От какво?
— При катастрофа. Блъснала го кола. Сутринта няма да дойда на работа, защото трябва да помогна на семейството му за всичките формалности, да изпратя жена му там и да организирам превозването на тялото. Покрий ме, разбра ли? Шефът е в течение, но съм повикал куп хора преди обяд. Извини ме пред тях и ги помоли да дойдат утре по същото време.
Татяна затвори слушалката и приседна, премаляла, на крайчеца на дивана. Роман Панкратов. Беше онзи следовател, който бе започнал делото за убийството на Бахметиева, а сетне бе излязъл в отпуск и бе заминал. Трябваше да се върне след десетина дни. Вече нямаше да се върне. Блъснала го кола в града, където отишъл на почивка.