Жертвата неизвестна

— А ако Павел Василиевич също напусне? Може би новият началник ще поиска да си доведе свой заместник.

— И това се случва често — съгласи се Гордеев. — Разбери, Настася, в момента с теб водим един безсмислен разговор и се опитваме да гледаме на кафе. Надявам се, че не си си поставила за задача да ме убедиш да остана?

— Безполезно е, нали?

— Така е. Не искам да оставям тази работа и тази длъжност, както не ми се ще да изоставям и вас. Но съществуват и други съображения. Аз съм мъж. И искам да стана генерал. Не смятам, че е срамно и че трябва да се оправдавам, че го желая. Вдигнах отдела на крака, събрах добри професионалисти и ви научих да работите. По-нататък можете да продължите и без мен. Вече не сте малки. Когато постъпят нови служители, вие ще можете да ги обучите. Вярвам във вас и зная, че след като си отида, вие няма да се разбягате от отдела като плъхове от потъващ кораб. Освен това има още едно обстоятелство.

— Какво е то?

— Не би трябвало да ти го казвам, но ти си сигурен човек и няма да го раздрънкаш. С две думи, моето място вече е обещано на някого. В смисъл че аз зная точно на кого. Ясно ми дадоха да разбера, че ако не успея да си уредя повишението, просто ще получа един шут отзад и ще ида в пенсия. Навършил съм възрастта. Сама виждаш как стоят нещата. И да плачеш, и да не плачеш, и да гадаеш, и да не гадаеш, резултатът е все същият. Предстои ни да се разделим. Приеми този факт като нещо неизбежно и започни полека–лека да свикваш с него.

— И… кога ще стане това?

— Мисля, че в продължение на един месец. Може би малко повече. Това е положението, Стасенка, и стига сме го обсъждали. Още не съм си отишъл. А когато си отида, това няма да означава, че за вас съм умрял. Тъй че престани да лееш сълзи и върви да работиш.

Настя се прибра в кабинета си. Чувстваше се потисната. Макар да разбираше, че рано или късно това щеше да се случи, защото Гордеев не можеше да работи с тях вечно, от това не й ставаше по-леко.

Над Петербург надвисна сива мъгла. Зимата изобщо не можеше да разкъса тежката топла завеса и даваше знаци за себе си само чрез резките пориви на ледения вятър. Сутринта, докато се приготвяше да тръгне за работа, Татяна мъчително преценяваше как точно да се облече, за да не замръзне от студ на улицата и да не умре от жега в метрото.

— Облечи си кожуха — настояваше Ира, която винаги се страхуваше, че Татяна може да се простуди и да се разболее.

— Полудяла ли си? — не се съгласяваше Татяна. — Навън е плюс два градуса, какъв ти кожух!

— Но вятърът е студен, а палтото ти е съвсем тънко.

Вярно беше. Едрата пълна Татяна носеше свободни шлифери и палта, които, разбира се, скриваха недостатъците на фигурата й, но за сметка на това изобщо не я предпазваха дори и от най-лекия вятър. През почивните дни този проблем се решаваше много по-просто, защото тогава тя се обличаше в панталони и яке. Но не можеше да иде на работа в такъв вид. Бедата беше и в това, че в службата на Татяна всички носеха предимно костюми и блузи, а нямаше как да облечеш пуловер под сакото на костюма. Налагаше й се да излезе с палтото, макар и с риск да замръзне, но това все пак беше по-добре, отколкото да се спарва в кожуха.

Затваряйки вратата след Татяна, Ира дежурно попита:

— Какво става с преместването ти? Не се ли отказа?

— Не съм се отказала. Но ти не унивай, защото моето началство прави всичко възможно да ме възпрепятства. Затрупаха ме с такива дела, че сега ще трябва няколко месеца поред да се занимавам с тях. И докато не ги приключа, няма да ме пуснат.

Изразителното лице на Ира отразяваше забавна смесица от различни чувства. От една страна, тя беше доволна, че промяната в живота й няма да настъпи утре. Но, от друга страна, беше й мъчно за Татяна. Пак трябваше да се блъска от сутрин до вечер и в делнични, и в празнични дни. А кога щеше да пише книгите си? Вече четири месеца пишеше последната си повест и все не можеше да я завърши.

Щом влезе в кабинета си, Татяна първо включи електрическата печка, защото наистина страшно премръзна. Чуждите дела, които се точеха вече бог знае от колко време и които бяха започнати отдавна и зарязани по средата, предизвикваха у нея отвращение, примесено с погнуса, сякаш я караха да облече рокля, която някой преди това дълго бе носил и не бе изпрал. В същото време разбираше, че няма друг изход. Трябваше да се заеме с тях и да ги доведе докрай, иначе нямаше да изпратят личното й дело в Москва.

Извади от шкафа и прегледа списъка със задачите, които бе планирала за днес. Разпит, очна ставка, още два разпита, сетне — попълване на няколко документа: постановления за експертиза и за изземване. Накрая — поредният разпит на Суриков. В онова генерално пълномощно на името на Зоя Николаевна Голдич имаше някакъв хитър номер. Трябваше най-сетне да разбере за какво става дума. По всичко личеше, че Суриков изобщо не бе виждал Зоя Николаевна. Ако пък я бе виждал, тогава излизаше, че при следователя е идвала съвсем друга жена.

Както винаги, денят се изниза бързо и у Татяна се породи познатото чувство, че пак не е успяла да направи нищо. Неотдавна бе чула една забележителна фраза от някого: „Времето ми е по-малко, отколкото парите.“ От своя гледна точка тя би могла да каже, че работата й е повече, отколкото времето. Макар че ако направеше справка в съставения предишния ден списък със задачи, щеше да установи, че е свършила всичко. Оставаше й само разпитът на Суриков.

Днес Суриков не изглеждаше много добре, лицето му беше бледо, а устните и ноктите на ръцете му — посинели.

— Вие май не сте съвсем здрав — каза Татяна и се вгледа в лицето му. — Може би трябва да отложим разпита?

— Няма нужда. Защо трябва да протакаме? Хайде — питайте! Аз също искам всичко това да свърши час по-скоро.

— Нямате търпение да идете на съд, така ли?

— Нямам търпение да разбера кой мръсник е убил София — отвърна студено Сергей.

Татяна забеляза, че хъшлашката усмивка бе изчезнала от лицето му и това бе най-красноречивото свидетелство, че младежът не се чувства добре.

— Все пак ми се струва, че имате нужда от лекар. Няма да ви разпитвам в такова състояние.

— Какво му е на състоянието ми? — тросна й се Суриков. — Какви си ги измисляте? Цял месец и дори повече ме въртите и сучете и само си търсите повод да не довършите делото. Сигурно сега имате среща и бързате да си тръгнете, а се оправдавате с мен, че уж съм болен.

— Сергей Леонидович — проточи изумено Татяна, — елате на себе си. Тук не сте в килията.

— Добре де, извинявайте — избоботи той. — Чувствам се добре. Не бива да отлагаме разпита.

— Какво пък — въздъхна Татяна, — щом не бива, значи не бива. Да започваме. Кога и при какви обстоятелства София Иларионовна Бахметиева взе решение за замяна на апартамента си?

— Ами… това… стана отдавна.

— Колко отдавна? Преди година или преди две? Или преди три месеца?

— Ами нещо такова…

— Какво? Сергей Леонидович, моля ви да бъдете точен.

— А защо трябва да бъда точен? Какво общо има между замяната на апартамента и убийството?

— Сигурен ли сте, че няма?

— Ами… такова… не зная. Може и да има.

Разпитът продължи около два часа. Суриков се гърчеше като слаб студент на изпит и даваше абсолютно нелепи и несвързани един с друг отговори. Татяна спокойно му задаваше един след друг въпросите си, като по никакъв начин не изразяваше нито учудването, нито съмненията си, които — с напредването на разпита — все повече я обземаха. Тя виждаше, че Сергей не е кой знае колко съобразителен и се бореше с желанието си да го вкара в капана, като използва, казано на научен език, дезинформация, а казано по-просто — най-обикновена лъжа. С една дума — да блъфира. Суриков щеше да се хване. Струваше й се, че да действа по такъв начин с това, общо взето, глуповато момче беше все едно да обереш пиян човек. Макар че, ако се вземеше под внимание, че той най-вероятно е убиец, значи всички средства са позволени. Много й се щеше да приключи това разследване и да се избави поне от едно от няколкото дела, които й натресоха „за довиждане“.