Страница 18 из 38
— Е, поне си го признавате честно. Добре де, убедихте ме. Ще се опитам да ви свържа с хората, които си спомнят делото на Бахметиев в подробности. Други молби имате ли?
— Засега — не. Сигурно ще се появят по-късно. Нали няма да ми се карате?
— Ще ви се карам — усмихна се отново меко генералът. — Но вие сте упорит човек и въпреки всичко ще постъпите така, както искате. Как е Гордеев? Май не съм го виждал напоследък.
— Търчи насам-натам. Както винаги.
— Не се ли оплаква от здравето си?
— Не.
Настя погледна изненадано Заточни. Защо ли й задаваше този въпрос? Нейният началник полковник Гордеев обикновено се оплакваше от здравето си само в два случая: когато отиваше на работа с възпалено гърло и беше принуден да общува с подчинените си с пресипнал глас или когато искаше да засрами служителите си, като се наричаше стар болен милиционер и ги заплашваше, че ще зареже всичко и ще излезе в пенсия.
— Той е на 55 години — каза Заточни след кратко мълчание.
Настя изтръпна. Ето на, започваше се. Знаеше си, че ще стане така. Това рано или късно щеше да се случи. На 55 години полковниците трябваше да се пенсионират, ако не им продължаха договорите. Наистина ли нямаше да продължат договора на Гордеев? Не може да бъде! Професионалисти като него не се търкаляха под път и над път.
— И… какво? — плахо попита тя, надявайки се, че все пак генералът има предвид нещо друго.
— Ами нищо. Достатъчно дълго беше полковник. Хора като Гордеев трябва да се пенсионират като генерали.
Настя въздъхна с облекчение, но веднага отново се сепна. Как така да се пенсионира като генерал. Гордеев никога не можеше да стане генерал на длъжността началник-отдел в Московската следствена служба. Значи щяха да го преместят на по-висока длъжност. И щяха да изпратят в техния отдел нов началник. Положението беше не по врат, ами по шия. И се влошаваше с всяка изминала минута.
— Да не би вече да има кандидат за неговото място?
— Има. Трима. Ще изберат един от тях.
— А къде ще иде Житената питка?
— Ще помислят. Такива като него са нужни навсякъде. Може би ще го вземат в министерството. А може и да го оставят на „Петровка“ — на някоя ръководна длъжност. При всички случаи, Анастасия, трябва да се подготвите за факта, че ще имате нов началник.
— Но аз не искам! — изрече невинно тя. — Нямам нужда от друг началник.
— Настенка — каза мило Заточни, — сама разбирате, че това е несериозно.
— Разбирам — отвърна огорчено. — Но какво ще правим ние без него?
— Все ще се справите някак. Не сте нито първите, нито последните, които се разделят с любимия си началник. Неизбежно е. Всички любими началници рано или късно биват или повишавани, или пенсионирани. Или… отиват някъде много далеч. В далечен край, откъдето никой не се връща. Май че така го беше казал Шекспир? Не бъдете егоистка. Гордеев заслужава да стане генерал.
Разхождаха се из парка още почти час, а след това Заточни изпрати Настя до метрото.
— Не се разстройвайте, Анастасия — каза той и я погледна в помрачнялото от обида лице, — това е нормалният ход на живота. Може би новият ви началник няма да се окаже чак толкова лош и вие ще свикнете с него.
Настя кимна мълчаливо и бързо се шмугна във вагона на пристигналото влакче, криейки от генерала очите си, пълни със сълзи.
За пръв път от много години насам Настя Каменская тръгна за работа с натежало сърце. Новината, че Виктор Алексеевич Гордеев скоро ще напусне този пост, я стъписа. И как иначе? Толкова време бяха прекарали заедно и изведнъж — хоп…
Гордеев я беше учил, хвалил, наказвал, беше й давал съвети и я бе прикривал от гнева на висшестоящото началство. Беше се грижил за нея. Беше шлифовал майсторството й. Беше я ругал безмилостно за глупавите й грешки и в същия момент правеше всичко възможно, за да й помогне. Беше я предпазвал от неразумни крачки и никога не й беше чел нотации, ако все пак тя извършеше тези крачки. В особено трудни моменти я бе наричал Стасенка и чеденце. Бяха прекарали десет години заедно. И какво щеше да стане сега?
Сутрешното заседание премина, както винаги. Детективите се отчетоха по текущите дела и получиха задачи, свързани с новите престъпления. Настя се стараеше да се съсредоточи върху проблемите, но не беше в състояние. Вглеждаше се в лицето на Гордеев, опитвайки се да долови в него нещо, което би потвърдило думите на Заточни. Може би някакво едва прокрадващо се безразличие към работата на отдела, който в близко време щеше да премине в ръцете на друг ръководител? Може би някаква разсеяност и отчужденост, предизвикани от неволни мисли за новото назначение? Но Настя не забелязваше нищо подобно. Полковник Гордеев, с прякора Житената питка, си беше точно такъв, какъвто тя бе свикнала да го вижда всеки ден. Стегнат, съсредоточен, суховат, какъвто си беше винаги когато провеждаше заседания.
— Има ли въпроси? Няма, така ли? Всички са свободни, Каменская да остане — закри той заседанието. — И напомням още веднъж: от касата предупредиха, че заплатата за декември най-вероятно няма да бъде изплатена по-рано от края на януари. Тъй че бъдете пестеливи и после да не кажете, че не сте знаели.
Хората започнаха да напускат кабинета. Лицата на всички бяха унили. Как нямаше да бъдат: ако преди не им даваха заплатите навреме без каквото и да било предупреждение и на това отгоре ги задържаха по месец и половина, то след като вече ги бяха предупредили, значи със сигурност щяха да ги задържат не по-малко от три месеца. Ама че радост!
Когато в кабинета не остана никой друг, освен Настя, Гордеев свали очилата си и шумно се протегна.
— Защо седиш с тази погребална физиономия? — попита я развеселено той. — Да не се е случило нещо?
Настя кимна мълчаливо.
— Вкъщи ли? — Доброто настроение мигом изчезна от кръглото му лице. — С родителите ти ли?
— Не, вкъщи всичко е наред. Виктор Алексеевич, вчера разговарях със Заточни.
— И какво ти каза Заточни? Че утре ще настъпи краят на света, така ли?
— За мен ще настъпи.
— Това ли било? — проточи Гордеев. — Значи Иван ме е предал.
— Не ви е предал, а просто ме предупреди. Виктор Алексеевич, истина ли е?
— Е, чеденце, още нищо не е ясно. Нали знаеш как стават нещата в нашата система? Отменят се дори подписани предишния ден заповеди, а за неподписаните да не говорим… Спомни си, че имахме дори министър, който ръководи министерството точно един ден. На единия ден го назначиха, а на следващия го уволниха. Тъй че не изпадай преждевременно в паника.
— Не ме утешавайте, Виктор Алексеевич. Ако става дума за генералското звание, вие при всички случаи ще се преместите. Ако не отидете на тази длъжност, значи ще отидете на някоя друга. Най-важното е, че министрите са дали мнението си по този въпрос, а щом са го дали, значи вас все някъде ще ви назначат.
— И сега какво, ще потънеш в дълбока скръб, така ли? Настася, вече си голямо момиче и би трябвало да разбираш…
— Разбирам — прекъсна го тя. — Всичко разбирам. Но въпреки това не ми се ще да е така. Ние ви обичаме. Свикнали сме с вас. Разбирате ли, свикнали сме да работим така, както вие сте ни учили и както вие сте искали от нас. А сега ще дойде някой друг и ние ще трябва да се съобразяваме с него.
— Ами тогава ще проявите здраво чувство за колективизъм — пошегува се Гордеев. — Ще се изправите всички като стена и ще го накарате той да се съобразява с вашия стил на работа. Вие сте много, а той е сам. Пък и Жерехов ще остане тук, а той няма да позволи да ви мачкат.
Дълги години Павел Василиевич Жерехов беше верен и неотстъпен заместник на Гордеев. Виж, ако сложеха него да ръководи отдела на Житената питка, положението би било поносимо.
— Има ли шансове да го назначат на вашето място? — попита с надежда Настя.
— Никакви! — отвърна веднага полковникът. — Доста често издигат за заместници някои от служителите, но винаги се стараят да доведат началниците отвън. Такава е практиката.