Страница 17 из 38
Не усети кога заспа. На сутринта стана в 7, изми се, закуси и почука на вратата на София.
— София Иларионовна, отивам на работа. Да купя ли нещо на връщане?
— Аз нямам нужда от нищо — разнесе се гласът й иззад вратата. — За себе си купи масло, твоето е свършило. Останало е колкото за един път, а за вечеря ще ти изпържа бутче.
Суриков тръгна на работа с леко сърце. Явно баба София му беше простила и повече нямаше да му чете морал. И слава богу!
Глава 4
В онова неделно декемврийско утро Настя се събуди още по тъмно и се вслуша във вътрешния си глас. За нея ранното ставане винаги беше мъчително, особено когато навън бе още тъмно, но този път се събуди сама, макар че часовникът показваше едва седем без четвърт. Полежа още десетина минути, потънала в размисли, чудейки се дали да се опита да заспи отново, или да стане, и изведнъж си спомни, че вчера беше решила да се срещне със Заточни. Тъкмо затова се събуди толкова рано.
Измъкна се лекичко изпод одеялото, стараейки се да не събуди мъжа си, но номерът й не мина. Алексей не спеше дълбоко и още при първото движение в затоплената постеля измърмори:
— Ще ставаме ли вече?
— Ти поспи, слънчице, а аз ще ида да се поразходя с Иван.
— Отлична идея! — каза одобрително той, обърна се на другата страна и се зави с одеялото. — Облечи се добре, за да не изстинеш. Вчера синоптиците обещаха минусови температури и студ.
След пет минути той вече спеше дълбоко и сладко сумтеше.
Настя пиеше кафе и поглеждаше към часовника, за да не закъснее. Предишния ден тъй и не се обади на Иван Алексеевич, за да си определи среща с него, а сега не й се щеше да му звъни, защото се боеше да не събуди отново Льоша. Трябваше да излезе рано и да се опита да хване генерала на входа на Измайловския парк. Ако пропуснеше този момент, след това нямаше да може да го открие в огромния парк. „Ама че съм тъпанарка! — кореше се тя и преглъщаше бързо горещото кафе. — Защо не се обадих вчера на Иван? Сега ще има да си късам нервите.“
Видя генерала отдалеч. Лицето му не се различаваше много добре, но Настя веднага позна суховатата му дребна фигура в яке и без шапка на главата. Генерал Заточни не признаваше шапките и само в краен случай можеше при нужда да си сложи униформената фуражка.
— Анастасия, вие ли сте? Не съм очаквал да ви видя тук. Напоследък съвсем се измързеливихте и престанахте да се разхождате с мен.
Той гледаше Настя с насмешка, но тя знаеше, че Иван Алексеевич се радва, че я вижда.
— Нали няма да ви преча? Вчера си мислех да ви се обадя, но се прибрах много късно вкъщи и не ми беше удобно — излъга Настя.
Тръгнаха бавно по тъмните алеи. Настя обичаше тези неделни разходки с генерал Заточни. Само да не се налагаше да става толкова рано! Но Иван Алексеевич беше непреклонен и за нищо на света не се съгласяваше да излиза в парка по-късно. Вече си бе създал дългогодишен навик и нямаше намерение да го променя заради мързеливата Анастасия Каменская.
— Хайде разказвайте! — настоя той. — Нали не сте станали току-така в тази ранина?
— Иван Алексеевич, спомняте ли си делото на Сергей Бахметиев?
— Онзи крал на хайвера и диамантите ли? От началото на 70-те години, нали?
— Същият.
— Спомням си някои неща, но не в подробности. Наричаха го Златната рибка.
— Така ли? Защо?
— Е, как, от една страна, беше свързан с хайвера и рибата, а, от друга — със скъпоценни метали и камъни. И в крайна сметка се получаваше Златната рибка. Беше универсален тип. Защо се интересувате от него?
— Убили са вдовицата му и втория й мъж.
— Ясно. И, разбира се, решили сте, че е разчистване на някакви стари сметки, така ли?
— Ами да. Защо, не е ли правдоподобно?
— Не, защо да не е, дори е много правдоподобно. И какво искате да ви разкажа за Бахметиев?
— Всичко, което си спомняте. Интересува ме най-вече дали неговата вдовица не би могла още тогава, преди 20 години, да има достъп до парите и скъпоценностите, които са принадлежали не само на Бахметиев, но и на други хора. По онова време не са имали възможност да извършат подялбата, но е много вероятно сега вече да се е появила такава възможност.
— Много е вероятно, много е вероятно… — повтори замислено Заточни. — Не мисля, че сте права.
— Защо?
— Доколкото ми е известно, Бахметиев не е бил ковчежникът в компанията си. Ние нямахме никаква оперативна информация за това, че е присвоил чужди пари. Разбира се, всичко е възможно. Но не бих ви съветвал да си губите времето с тази версия. Струва ми се безперспективна.
— А на мен не ми се струва! — възрази упорито Настя. — Искам да събера информация за хората, които по онова време са били свързани с бизнеса на Бахметиев, и да изясня къде се намират те в момента и с какво се занимават.
— Е, какво пък — сви рамене генералът, — вие най-добре си знаете какво да правите. Искате да ви помогна, така ли?
— Искам. Ще ми помогнете ли?
— Разбира се. — Заточни пусна своята прословута слънчева усмивка, която заливаше събеседника му с нежна топлина. — Нали знаете, Анастасия, че не мога да ви откажа, дори когато ме молите за очевидни глупости. Какво по-конкретно искате?
— Първо искам да се запозная с онези, които през 73-а година са водили делото на Бахметиев. Делото се е гледало във Върховния съд, тъй като е било междурепубликанско, за големи престъпления и със смъртна присъда, но не зная кой е водил следствието. Дали са били московчани или ленинградчани.
— Ако не греша, беше работа на съвместна група. Привлякоха също така азербайджански и казахстански следователи. Делото се водеше само срещу няколко души — пет или шест човека, тъй и не можаха да хванат никого повече. Бахметиев, като организатор, получи най-тежката присъда, а другите се отърваха само с дълъг затвор.
— Може би трябва да започна точно с тях? — попита Настя. — Излежали са си присъдата и са отишли при вдовицата на шефа си да си искат дела.
— Ех, как ви се ще да е така! — разсмя се Иван Алексеевич. — Дори сте готова да нагласите фактите. Скъпа моя Анастасия, всички те бяха прилични хора. Като казвам прилични хора, имам предвид, че не бяха някакви патологични изроди, а хора с висше образование, които заемаха различни длъжности в държавната йерархия. Такива хора умеят да се адаптират към затворническите условия, не обиждат персонала, работят добросъвестно, администрацията има добро мнение за тях и затова излизат от затвора, след като са излежали половината си присъда. Дори и всичките да са получили по 15 години, значи през 81-а или 82-а вече са били на свобода. А е много вероятно да се е случило и по-рано. И да не би според вас те да са чакали цели 15 години, за да изяснят отношенията си с вдовицата на Бахметиев? Е, това вече звучи съвсем неправдоподобно.
— Прав сте — въздъхна Настя, помълча малко, но сетне упорито добави: — Въпреки всичко на мен ми се струва, че причината за това убийство се крие някъде там — през 73-а година. Не ме разколебавайте, Иван Алексеевич. Още повече че другите версии са още по-слаби.
— Нима? Да не би това семейство да е било чак толкова идеално, че да не е имало за какво да бъде избито? — осведоми се скептично генералът.
— Семейството не е било идеално, а най-обикновено. Ако беше идеално, щеше да ми се стори подозрително. Нали знаете, че понякога зад идеалната фасада се крие такова блато, че умираш от ужас, щом надникнеш вътре. А тук… Дори няма за какво да се хванеш. Красива и поддържана жена, красив мъж, никакви странични връзки, никакъв бизнес, който би могъл да се стори привлекателен за рекетьорите и да провокира конфликти между партньорите и конкурентите. Разбира се, би могло да се порови в тази посока, но чувствам вътрешна съпротива да го сторя.
— Ръководите се от интуицията ли? — повдигна вежда Заточни. — Нямате вид на такъв човек, Анастасия.
— Не, Иван Алексеевич, интуицията няма нищо общо тук. Просто ми се ще да се заема с онази версия, която ми звучи най-интересно. Затова си измислям всевъзможни оправдания.