Жертвата неизвестна

В един момент, някъде около месец след като оздравя, Суриков загуби самообладание. Беше страшно уморен от напрежението, което постоянно изпитваше в присъствието на хазяйката си, стана му скучно, махна с ръка на всички забрани и мечти за апартамента, избяга от работа за цял ден и отиде в онзи квартал, където преди се събираше с аверите. Посрещнаха го с въпроси: къде бил изчезнал и къде се е подвизавал. Отдавна не се бяха виждали, от момента, когато чичо Петя окончателно изчезна от хоризонта и стана ясно, че в близко време не се очертават постъпления и Серьожа няма да може да върне дълга си. С приятелите му веднага спретнаха купон в нечия къща, погълнаха някаква смес (по случай завръщането на блудния си другар сипаха му безплатно от „прахчето“) и дивяха по пълна програма. С момичета и бясна музика. Суриков отдавна не бе изпитвал такава лекота и не се бе чувствал толкова добре. Нямаше нужда да осмисля нищо, да напряга мозъка си и да се въздържа. Пълна свобода! Рай!

След два дни се наложи да освободят къщата, защото собствениците й се върнаха. На Сергей дори и през ум не му мина да се обади на старицата и да я предупреди, че ще нощува другаде. В този момент той беше убеден, че никога вече няма да се върне при нея. Да върви на майната си с нейния апартамент! Как ли пък няма заради някакъв скапан апартамент да си съсипва живота! Притрябвал му е! На това отгоре му налага и разни правила, предявява изисквания и изобщо всичко при нея е някак много сложно. Къде по-добре се чувства с аверчетата! Те са обикновени хора — като него.

Прекара още четири дни в познатото си скиторене, спа където му падне: кога с компания, кога — сам. Седмица след като напусна дома на Бахметиева, той за пръв път се замисли какво ли прави старицата без него. Без нея Сергей се чувстваше добре, дори можеше да се каже — прекрасно, но тя… Беше толкова стара, че едва ходеше до магазина. Кой знае защо, спомни си, че София Иларионовна го помоли да уплътни рамките на прозорците, защото идваше зима, а през тях нахлуваше студ. Обеща й, но не го направи. Канеше се да свърши тази работа през почивните дни.

Сергей се боеше да признае пред себе си, че му е мъчно за старицата. Никога в живота се не бе изпитвал мъка по никого, дори по майка си, която бе алкохоличка. Решението му да се върне обратно съзряваше трудно, защото той се страхуваше от гнева, мъмренето и нравоученията на старицата. Последната капка, която преля чашата, бе появата на онзи тип, комуто Сергей дължеше пари.

Допълзя при София пребит, с разкървавена устна и с разкъсано яке. Старицата не каза нито дума, изпрати го в банята, след това го настани в леглото, както първия път, и го напои с чудодейните си отвари. На сутринта само го попита:

— Ще идеш ли на работа или не?

— Не зная — отвърна предпазливо той. — Ако не ме изгоните, ще ида.

— А ако те изгоня?

— Тогава няма да ида. Каква ти работа, щом няма къде да спиш.

— Върви на работа! — каза сухо Бахметиева. — Естествено — ако не са те уволнили заради отсъствията. Довечера ще си поговорим.

Не беше уволнен. Какъв смисъл имаше да уволняваш хамалин? Да не би кандидатите за тази работа да се редят на опашка? Удържаха от заплатата му пропуснатите дни, разбира се, но бяха страшно доволни, че все пак се е върнал. Суриков не се чувстваше много добре, тъй като седмицата, прекарана на свобода, си бе казала думата, но изтърпя до края на работния ден и се помъкна към къщи с очакването да получи строго мъмрене.

Строго мъмрене — в буквалния смисъл — нямаше. Но онова, което последва, беше още по-лошо. София мълчаливо му сервира вечерята, седна срещу него край масата и подпря брадичка с ръце.

— Значи тъй, Серьожа — каза тя почти мило. — Има неща, които човек може да извърши само веднъж в живота си. Е, може и изобщо да не ги върши, но това е трудно. Малко хора успяват да се въздържат. Всички ги вършат. Въпросът е колко пъти ще ги извършат. Та тъй, нещата, за които говоря, е срамно и глупаво да се вършат два, че и три пъти. Веднъж е нормално и простимо. Но не и повече. Разбираш ли накъде бия?

— Още не — измърмори той с пълна уста. Обикновените макарони с кренвирши му се струваха най-прекрасната храна на света.

— Сгрешил ли си веднъж, значи просто си един много доверчив и лекомислен човек. Сгрешиш ли втори път, значи си глупак и подлец. Аз ти повярвах — и сгреших. Ти ме излъга. Но аз ще ти простя. Ала това няма да се случи втори път. Разбира се, ти можеш да ме излъжеш и втори път, само че аз няма да ти прощавам повече. Запомни, Серьожа: преди да се появиш при мен, аз все някак съм живяла и не съм пропаднала. Да, трудно ми е сама, защото съм стара и слаба, но съм живяла и съм се справяла. Няма да пропадна без теб. По-добре е да живееш сам, вместо да имаш до себе си някакво лекомислено същество, на което не можеш да разчиташ. Но въпросът е: какво ще правиш ти без мен? Пак ли ще се влачиш по мазетата и ще се търкаляш по пейките, когато те свие сърцето? Помисли върху това. И не ме карай повече да се връщам към тази тема.

Сергей дъвчеше мълчаливо и не знаеше какво да й отговори. Ама че глупак беше, истински глупак, съжали старицата, мислеше си как ли се чувства тя там сама, безпомощна, без него… А ето каква се оказа тя: обясняваше му, че може да живее и без него и че той изобщо не й е нужен. Добре, щом е така, и на него изобщо не му се живее при нея, да не би пък да му е притрябвала чак толкова! Ей сега ще си дояде вечерята и ще си отиде… Ама че вещица!

Той се опитваше да се ядоса, но нищо не се получаваше. А Бахметиева помълча малко и добави:

— Добре е, че не ми отговаряш веднага. Никога не бива да се отговаря веднага, без да се помисли. Помисли си върху моите думи и претегли всичко както трябва. Може би на теб свободният живот наистина ти е по-сладък. В такъв случай няма да ти се натрапвам, ти си голям човек и сам ще решиш как да живееш. Живя при мен близо месец, повесели се и на свобода, тъй че помисли си, пресметни, сравни къде ти е по-добре. Както решиш, тъй и ще бъде. А моята дума на две не става, аз няма да се отметна: ако с теб живеем сговорно до смъртта ми, апартаментът ще бъде твой.

Тя каза това и отиде в стаята си. Суриков бързо дояде вечерята си, изми чиниите и също хукна към своята стая. Съблече се на бърза ръка и си легна, макар да беше едва 8 часът вечерта. След секунда се разнесоха приглушени гласове. Бахметиева бе включила телевизора, тя винаги гледаше новините и не само по един, а по няколко различни канала. Сергей не можеше да проумее и това. Защо ли го правеше? Беше пълна глупост. Освен това старицата много обичаше да гледа криминалните хроники и никога не пропускаше „Управлението на вътрешните работи на Санкт Петербург съобщава“, „Пътен патрул“ и „Човекът и законът“. Серьожа беше солидарен с нея в това занимание и често се присъединяваше към старицата. Беше му също интересно да гледа предаванията за трупове и престрелки. Но другите новини… Как ли пък не!

Уви се с одеялото и се обърна към стената. Щеше да преспи тук и тази нощ, пък утре… Какво — утре? Къде щеше да нощува утре?

Отговорът дойде лесно и естествено. Как така къде? Разбира се, че тук. Какво имаше да му мисли? Бабчето бе истинско съкровище, не крещи, нищо не му налага, не му взема пари за жилището, че на това отгоре му и готви. Разбира се, свободният живот е хубаво нещо, само че той вече се е насърбал с попарата му още от дете. Родителите му изобщо не се интересуваха от него и можеше да се смята, че още след раждането си беше оставен сам да решава съдбата си. Естествено водеха го на ясли и детска градина, и то не всеки ден, защото те работеха по пет дни в седмицата, но когато вече тръгна в първи клас, тутакси се превърна в господар на самия себе си. Майка му и баща му нито веднъж не поискаха да видят домашните му и изобщо не им пукаше как се учи и какви оценки получава. Дори не ходеха на родителски срещи, тъй че не научиха как го ругаят учителите. Той цял живот бе правил каквото си иска. Стига толкова! Беше му омръзнало. Старицата бе права: хубаво е, когато си нужен някому и когато някой се интересува от теб.