Мъжки игри

Доценко се приведе и се качи в колата. Вгледа се в сивото, с хлътнали страни лице на човека на количката и не повярва на очите си. Вчера цял ден току бе поглеждал снимката на този човек, получена от паспортната служба. „Не може да бъде!“ — помисли си Михаил и веднага, по едва забележимо движение на лицевите мускули на ранения човек, разбра, че не греши. Онзи също го позна.

— Евгений Илич? — предпазливо попита Миша.

— Здравей, капитане. Не си забравил името ми… Браво. И аз не съм те забравил…

Паригин говореше с усилие, едва мърдайки устни — много тихо, но ясно.

— Какво се е случило, Евгений Илич? Как се озовахте тук?

— Просто минавах. Не лъжа, капитане. На третия етаж на този блок, апартамент номер 19, там има една жена с дете, мои роднини. При тях отивах. А тия гадове от форда я пазеха, тя им дължи пари. В джоба ми има документи за апартамента, реших да го продам, за да си върне тя дълговете. Не успях да оформя тази продажба… — Паригин млъкна и затвори очи.

— Евгений Илич! — разтревожено го извика Доценко.

Клепачите трепнаха, но очите не се отвориха.

— Знаеш ли, капитане, защо ви мразя вас, ченгетата? — прошумоля тихият глас.

— Досещам се. За какво може да ни обичате? Вие бягате от нас, а ние ви ловим — каква ти обич при това положение!

— Не, капитане, не ми е думата за това. Вие ни ловите, защото такава ви е работата. По този въпрос всичко е ясно. Вие имате вашата си работа, ние — нашата, всеки си гледа интересите и се бори за мястото си под слънцето. Всичко е справедливо.

— Защо тогава?

— За вас, ченгетата, хората са нищо — кал по обувките ви! Вие ще минете по глави, по трупове, само и само да изиграете и да спечелите играта с нас. Минавате покрай човека, стъпквате го в калта, унищожавате го и продължавате нататък. Хуквате подир светлите си идеали. А човекът остава да лежи в калта. Ето за това ви мразя. Аня загина заради тебе. Никога няма да ти го простя.

— Евгений Илич, Аня е загинала пред вашите очи, вие сте я завели на онзи строеж за срещата със Стоянов, а не аз.

— Значи се казва Стоянов? А как са другите му имена?

— Григорий Иванович. Вие не знаехте ли?

— Не. Пред мен се представяше с друго име. Но всичко се случи заради теб. Ти изостави Аня. Използва я за своите цели и я захвърли като скъсана парцалена кукла. А тя те обичаше. Да можеше да видиш как плачеше за тебе, капитане! Не искаше да живее. А аз я прибрах, погрижих се за нея, успокоих я, върнах й радостта от живота. Ти си виновен за всичко. Ако не беше я изоставил, тя нямаше да отиде на онзи строеж.

— Каква е връзката? Разкажете ми, Евгений Илич. Кой е този Стоянов? Защо Анна отиде на строежа?

— Почакай, капитане, уморих се. — Паригин отново мълча известно време, на Михаил дори му се стори, че той спря да диша. Но устните на ранения отново помръднаха. — Стоянов носел ли е пари у себе си? — попита.

— Носел е. И истински, и фалшиви.

— Гад мръсен… Така си и знаех. Запомни едно име, капитане. Нурбагандов. Запомни ли?

— Да. Знам това име.

— Беше поръчка на Стоянов.

— На вас ли го поръча?

— Не, на друг някой. Но аз научих за това. Исках да взема пари от него… за Лолита. Не се получи. Затова се захванах да продавам апартамента. Исках на нея да помогна.

— Изнудвали сте го? — сети се Доценко.

— А, не бе, ще си играя с него! — Нещо като злобен присмех изкриви устните на Паригин. — Ние с тебе, капитане, играем в различни отбори и аз ти разказвам това само за да не свързващ Аня с мръсотията. Знам ви хватките, стоварвате всичко върху покойниците, та живите да живеят по-лесно. Не я закачай, не мърси паметта й, моля те. Тя е добро момиче.

— Тя е убила Стоянов — възрази Михаил. — Служители на милицията са видели как тя го е бутнала от високото.

— Лъжи… Аз снимах всичко с камерата, видях всичко… Аня само се защитаваше. Той започна пръв. Не искаше да плати… — На Паригин явно му стана по-зле, той дишаше тежко и пресекливо.

— Ще повикам лекарката — решително каза Доценко.

— Няма нужда. Няма да ме бъде вече… Обещай ми, че ще помогнеш на Лолита… Тя трябва да върне дълга, тези гадове бяха застреляни, но други ще дойдат… А тя има малко момченце…

— Какво трябва да се направи?

— Тя няма други роднини, освен мен, и без това ще наследи апартамента, но това ще се проточи много, знам… Защити я, докато плати. Поговори с кредиторите, да почакат, тя ще върне парите, апартаментът е скъп…

— Добре, Евгений Илич, ще направя каквото мога.

— Благодаря, капитане… Какво искаш в замяна? Казвай, сега съм добър — и без това ще се мре.

Доценко искаше да попита за онова старо убийство, когато бяха задържали Паригин с наранено лице и повреден крак, но вместо това каза друго:

— Защо Аня е търсила Баглюк?

— Научил си значи… Хитро момче си ти, капитане. Баглюк беше написал една статия… Сигурно си чувал за това?

— Чувал съм — потвърди Доценко.

— И с мен стана абсолютно същото. Нахлуха у дома, извадиха камера, започнаха да ме бият… Искаха да си призная за убийството… Та затова реших да намеря журналиста и да го попитам какви бяха тези хора. Може би ти знаеш?

— Не знам. А искам да науча. А откъде разбрахте, че с Мамонтов се е случило същото, което се е случило с вас?

— Поразсъждавах и разбрах… Не съм по-глупав от тебе… И аз мога да чета. Това беше, капитане, не мога повече, викай лекарката…

Доценко скочи от колата и едва ли не насила започна да тика вътре едрата лекарка. Междувременно обстановката на улицата се бе променила, двете линейки си бяха заминали и криминалисти правеха оглед на местопроизшествието. Михаил забеляза наблизо набитата фигура на познат следовател, който вървеше по петите на експертите с бележник в ръка и бързо записваше резултатите от огледа. Михаил вече се беше запътил към него, когато вратата на реанимационната кола се отвори и от нея подаде глава лекарката.

— Той ви вика — бързо и леко задъхвайки се, изрече тя.

Доценко отново се качи в колата.

— Тук съм, Евгений Илич.

Паригин не отговори, само го гледаше мълчаливо.

— Искахте да ми кажете нещо ли?

— Запомни, капитане… — едва чуто проговори Паригин. — Мъжките игри са сериозна работа. Понякога са груби… често са жестоки… но трябва да бъдат честни. Ако ти играеш срещу мен, това е работа между теб и мен. Не намесвай и трети лица.

— Не съм играл срещу вас. Не се е налагало.

— Не става дума за мен… Казах го само за пример… Не знам срещу кого си играл, когато Аня… когато с Аня… Но не си имал право. Не може така, капитане. Тя е жив човек, а ти си я накарал да страда… Мразя те.

— Така да бъде. Но вие сте я накарали да умре. С какво сте по-добър от мен?

— Не съм по-добър. И аз съм същият мръсник като теб. Но аз поне го разбрах. А ти — не. Аня умря щастлива… дадох й радост… а ти й даде само сълзи и страдания… Проклет да си!

Това бяха последните му думи. Те прозвучаха едва-едва, почти шепнешком, но Доценко имаше чувството, че Паригин крещи. Лекарката седеше до него с пръсти върху пулса на ранения и следеше показанията на приборите. Тя мълчаливо кимна на Доценко, което трябваше да означава: всичко свърши.

— И без това нямаше да го закараме жив — въздъхна тя, — а така поне си поговорихте с него. Успяхте ли да научите нещо?

— Да, благодаря ви.

— Защо ви говореше така? За какво ви упрекваше?

— За собствения си живот. Сигурно и за собствената си смърт.

Михаил слезе от колата и за някакъв си миг сякаш погледна всичко отстрани. Мръсен, мокър, разтопен сняг жвака под краката му. На тротоара — много кръв, експертите правят замервания, фиксират местоположението на куршумите и гилзите, броят дупките от куршуми по черния форд. Майор от местната милиция прегръща ридаеща жена — сигурно съпругата на убития участъков милиционер. Зад гърба му, в реанимационната кола, седи възрастна жена, загубила не само сина си и снаха си, но и надежда, че престъпниците един ден ще бъдат открити и наказани. И до нея — умрелият убиец Евгений Паригин, чиито последни думи бяха думи на омраза и проклятие.