Мъжки игри

Снощи, докато обикаляше квартала, той пак видя черния форд-скорпио, паркиран пред блок номер 12. Беше видял този форд и предишната вечер на същото място, и тогава като сега в колата седяха трима души. Тюрин реши все още да не бие тревога и си каза, че трябва да провери улицата отново на сутринта. Ако колата с шофьора и двамата пътници е пак на същото място, тогава ще вземе мерки. Разбира се, не е забранено да седиш в кола, и паркирането тук е разрешено, но той е длъжен да знае защо тези хора висят тук толкова време, нали затова е квартален — да си наглежда територията.

Тази сутрин фордът още беше на предишното си място и Тюрин реши, че е време да действа. Всичко това твърде много приличаше на засада, и то не милиционерска, а определено бандитска. Той познаваше много добре постоянните маршрути на нарядите на патрулната служба, а и беше достатъчно опитен, за да не си търси белята сам при трите яки момчета, които не мърдаха от скъпата вносна кола. След като видя колата отдалеч, той не приближи, а сви зад ъгъла и започна бавно да се разхожда по пресечката в очакване да дойде патрулът. По неговите сметки това трябваше да стане след десетина минути.

Сутринта Паригин с недоумение си помисли: какво всъщност прави той в това жилище? Защо не се прибира вкъщи? Та нали вече почти се убеди, че основната му база е напълно безопасна.

Решено, още днес ще се опита да приключи работата с кредиторите на братовчед си, ще се прибере вкъщи, ще се наспи добре, а вдругиден тръгва на работа. И толкоз. И никакви глупости повече. И без това без резервна база не може да поема поръчки, а и с тази си дейност не можа да натрупа кой знае какви пари. Не получаваше често поръчки и макар че вземаше скъпо, с тези хонорари той просто живееше, защото със заплатата на обикновен инженер днес не се живее. Е, заделяше нещо за старини или за евентуално заболяване. Само веднъж бе успял да събере солидна сума и с нея купи втория апартамент. Същият, който днес щеше да продаде.

А и дали ще има нови поръчки? Доста съмнително. Първо, фактът, че последната поръчка се провали, недвусмислено говори, че заинтересованото лице се е сдобило с друга възможност да решава проблемите си — или по-евтина, или побърза и лесна. А изпълнители-професионалисти като Паригин, защитени чрез сложна система на конспирация и вземащи заради стабилността си високи хонорари, вече се превръщат в ненужни никому останки от древността — като старинен дъбов бюфет в съвременно жилище: тежък, заема много място, иска грижи, защото целият е със сложна резба и се виждаш в чудо, докато избършеш прахта от дълбоките й гънки. И второ, в средите на заинтересованите лица информацията се разпространява бързо и много скоро ще се разбере, че, човекът, който е възложил поръчка на някой си Зотов, а после я е отменил, скоро си е отишъл от неестествена смърт. И никой няма да се занимава да проучва кое, защо и как, а просто ще си направят извода: по-добре да си нямаш работа със Зотов.

И тъй, решено е. Сега ще отиде там, където се намира Лолита, и ще си поговори с представителите на кредиторите, а после ще трябва бързо да приключи с цялата тази история. Пък и с историята на криминалния си живот. Както истинският шампион трябва да умее навреме да се сбогува със спортта, оставайки непобедим, така и професионалният килър трябва навреме да сложи край на престъпната си кариера, като остане незаловен.

Паригин излезе от блока на „Мосфилмовская“, качи се в колата си, която още вчера бе взел от гаража, защото иначе не би успял да се справи с оформянето на документите, и потегли към Лолита. Пред блока стоеше само една кола — черен форд-скорпио, и Евгений Илич веднага разбра: именно Лола и чакат парите. Той внимателно паркира колата на петнайсетина метра от форда, заключи я, отиде при тях и потропа на прозореца. Стъклото бавно се заспуска и в този момент стана нещо странно. Иззад ъгъла се появиха хора с милиционерски униформи, каски и бронежилетки и тръгнаха бързо и уверено право към черния форд.

„За мен е!“ — просветна в главата на Паригин. Ако имаше още поне няколко секунди, той със сигурност щеше да се овладее, да се успокои и да намери правилната линия на поведение. Тази тактика неведнъж го бе спасявала. Но Евгений Илич нямаше дори секунда за обмисляне и оценка на ситуацията, защото тактиката на хората от форда очевидно беше съвсем друга. И Паригин се оказа на самата огнева линия.

Първият куршум го улучи в хълбока, вторият — в корема.

В десет часа сутринта капитан Доценко застъпи на денонощното си дежурство в Главното управление, а в десет и пет от радиостанцията се разнесе леко дрезгав глас:

— Дежурната група да тръгва!

— Какво има? — попита Михаил, закопчавайки бързо ремъците на раменния си кобур.

— Престрелка. Някои хора не са харесали патрулния наряд рано сутринта — отговори дежурният по града.

— Има ли жертви?

— Има.

Въпреки включената сирена и поставения върху колата буркан, пътуваха дълго до мястото на престрелката. Пътищата бяха мокри и хлъзгави, шофьорите по принуда намаляваха скоростта, поради което ставаха задръствания на всички възможни места, а и далеч невинаги можеха да ги заобиколят по централната лента: в Москва нямаше автоинспектори по всички улици, а шофьорите не смятаха за нужно да спазват правилата и да не заемат крайната лява лента, защото и те бързаха и смятаха, че тяхната собствена работа е най-важната на света.

На местопроизшествието вече имаше коли от районното управление, две линейки и реанимационна кола. На тротоара, подпрян на стената на блока, седеше сержант с бронежилетка, наведен над него лекар обработваше раната на крака му. Друг патрулен милиционер и двама лекари измъкваха от черен форд крещящ от болка мъж.

— Колко са пострадалите? — попита Доценко непознатия майор, който даваше нареждания.

— Петима. Един леко ранен, двама — тежко, вече откараха други двама, но с тях май работата е лоша. Единият от тях е нашият квартален — Тюрин. Жалко за него, прекрасен човек. Защото патрулните са били с бронежилетки, останали са читави, само единият е ранен в крака, а кварталният е бил прострелян лошо.

След известно време, след като си изясни ситуацията, Доценко отиде при реанимационната кола. Казаха му, че вътре оказват помощ на човек, чиято връзка с произшествието още не е ясна. Не е използвал оръжие, стоял е до автомобила, от който престъпниците са открили огън по милиционерите.

В колата Доценко видя човек на количка, поставен на системи, много прибори. Лекарката се обърна и въпросително погледна оперативния работник.

— В съзнание ли е? — попита Михаил.

— Да. Искате да говорите с него ли?

— Искам. Но първо с вас.

Тя с усилие се изправи и едва сега Доценко видя, че е възпълна възрастна жена. Подаде й ръка и й помогна да слезе.

— Какво е състоянието му?

— Тежко. Дори ме е страх да го карам в болницата, не дай си боже да се друснем в някоя дупка. Поставих го на системи, но ние не разполагаме с кой знае какво, нали знаете. Искам да почакам известно време, може би поне малко ще се стабилизира, тогава ще можем да тръгнем за болницата.

— Колко дълго мога да разговарям с него?

— Ами — лекарката тъжно се усмихна — в такива ситуации добрите лекари изобщо не разрешават да се разговаря с болния. Но аз сигурно съм лош лекар. Преди пет години синът ми и снаха ми загинаха, убийците не са открити и до ден-днешен, сега вече не ги и търсят, предполагам. Синът ми е починал на място, а снахата още три часа е била жива, била е в съзнание, но лекарите не са пуснали при нея следователя, за да не я безпокоят, надявали са се да я спасят. Не я спасиха, а е можела да каже нещо… За лекаря най-важното е животът на болния, а за милицията — залавянето на престъпника. Та така — всеки тегли към себе си. — Тя махна с ръка и посочи на Михаил вратата. — Опитайте да поговорите с него. Само внимавайте да не мърда. Ако има нещо, веднага ме повикайте, аз ще съм тук. Ще запаля една цигара.