Мъжки игри

— Ами да се обади! — Настя сви рамене. — И да научи истината, нищо няма да се промени, пак няма да има ток. Можеш да ми повярваш. Мосенерго не бърза да праща хора дори за изключване, чака плащанията с години. А пък за включване — направо забрави. Още повече че изключването не е било по тяхна инициатива, а са го направили някакви самозванци. Уверявам те, ще кажат на госпожата, че това не е техен проблем да си викне електротехник от службата за поддръжка на жилищния фонд. Повтарям: тя живее там отскоро, със сигурност не знае телефона на диспечерите от тази служба, дори не знае къде се намира тя. А ако съдя по нашия днешен разговор с нея, тя не е от хората, които решават проблемите си последователно. И през ум няма да й мине да хване телефона и да звъни на разни служби, да търси номерата им и да намери техника, който й трябва. Тя ще започне да кудкудяка, да си скубе косите, да се вайка и ще зачака да се обади Паригин, за да му вдигне скандал и да настоява той да отиде при нея начаса. На този свят има две категории хора: такива, които предпочитат да решават проблемите си самостоятелно, и такива, които са свикнали други да им ги решава. Та ти казвам, че госпожата, която живее в апартамента на нашия скъп Евгений Илич, несъмнено е от втората категория.

— А ти, разбира се, си от първата — не се стърпя и я подкачи Коротков. — Аска, ако ти не беше самостоятелна до идиотизъм и не се ровеше в проблемите си в горда самота, ситуацията нямаше да се развие до сегашното положение. Ако веднага ми беше казала за връзката между Баглюк и Леонид Петрович, щях да открия твоята Лазарева, ако ще и под земята, нямаше да я изтърва в редакцията и сега нямаше да си тровим живота с този Паригин.

— И Анна щеше да бъде жива — тихо добави Настя. — Прав си, Юра, за всичко съм виновна аз. Още една смърт на съвестта ми.

— Ех, че си — ядоса се Юра, — човек вече дума не може да ти каже, веднага започваш да мислиш лоши неща. Вземи пример от мен, аз винаги мисля само за хубавото. Минал денят, останал съм жив, в семейството всичко е нормално — и слава богу. Ето, докарах те до вкъщи, колата не се повреди по пътя, не катастрофирахме — това е то големият късмет и ние трябва да му се радваме. Асенка, съдбата не обича човек да се отнася към нея без благодарност, имай го предвид.

— Ще го имам.

Разбраха се да се срещнат рано сутринта на другия ден, Юра си тръгна, а Настя се качи в гарсониерата си. В хладилника още имаше от храната, която бе донесла от родителите си. Тя вяло почовърка с вилицата в буркана със салатата и разбра, че не може да яде. „Трябва да си наложа, инак няма да имам сили — изрече на глас, — а сили ми трябват, за да доведа това дело до край. Юра е прав, не бива да бъда неблагодарна. Е, може баща ми да се е оказал… добре, няма да уточнявам какъв се е оказал, може от това да ме боли толкова, че не мога да дишам, но поне е жив. Той е жив. И трябва да бъда благодарна на съдбата за това. Благодарна съм й.“

Паригин прекара целия ден в тичане напред-назад, докато оформи документите за продажбата на втория си апартамент. Основният проблем беше оценката на стойността му, но той го реши. В официалния документ, издаден от експерт по недвижими имоти, фигурираше сумата „шейсет и две хиляди долара“ и с този документ вече можеше да се водят преговори с кредиторите. Те сами да решат дали искат да им се върнат парите, или ще вземат апартамента.

Помисли си, че може би има смисъл да отиде още сега там, където в колата пред блока седят хората на кредиторите. Да си поговорят днес, та утре още от сутринта да търси купувач, ако те настояват за плащане в брой. Но почувства, че няма сили. Гибелта на Анна, безсънната нощ, прекарана в милицията, тичането през целия ден — всичко това се стовари върху му. Добре, реши Евгений Илич, кредиторите ще почакат до утре, нали проблемът така или иначе е решен. Единственото, което трябва да направи днес, е да се обади на Лолита и да я успокои, поне тя да не изпада в истерия.

Когато влезе в гарсониерата на „Мосфилмовская“, Паригин веднага усети: някой е влизал тук. Набитото му око моментално улови някакви едва забележими промени и всичко вътре в него се напрегна. В следващата секунда установи, че от закачалката в антрето липсва кафявото яке. „Обир!“ — сепна се Евгений и се втурна в хола, където се намираха калъфите с апаратурата. Калъфите си бяха на мястото, а на малката масичка се белееше някакво листче.

„Анюта, отбих се за якето, не се тревожи, не са влизали крадци.

Паригин си пое дъх. Размина се. Изглежда, пази го някакъв ангел. Той си спомни, че Анна, когато бе споменавала за хазаина на жилището, наистина го бе наричала Гена. Но бележката, адресирана до покойната, му подейства потискащо, сякаш му се бе явил призрак. Анечка вече я няма, а хората все още мислят, че е жива, мислят за нея като за жива и й пишат бележки с надеждата, че тя ще ги прочете.

Вдигна телефонната слушалка и набра номера на Лолита. Дълго време никой не вдигаше и Паригин си помисли, че Лола сигурно е престъпила всички негови заръки и забрани и е излязла, щом и тъй, и тъй кредиторите са я намерили и вече не е нужно да се крие. Вече смяташе да затвори, когато чу гласа на седемгодишния Серьожа.

— Ало!

— Серьоженка, чичо ти Женя е. Къде е майка ти?

— Къпе се в банята.

— Предай й, че всичко е наред, че съм намерил парите и утре всичко ще свърши. Нали няма да забравиш?

— Няма, разбира се. Чичо Женя, значи утре се прибираме вкъщи?

— Да, миличко, утре или в краен случай — вдругиден.

— Урра! — закрещя хлапето и затвори телефона, като в радостта си забрави да каже довиждане.

Паригин изпита облекчение, задето всичко се бе подредило толкова сполучливо и не бе станало нужда да говори с Лолита. Тя сигурно щеше да му дърдори някакви глупости и той щеше да бъде принуден да поддържа този безсмислен разговор. Помисли си, че сега, когато Анна я няма до него, много неща му изглеждат безсмислени. Нима бе успял да се привърже към нея? Да, не беше очаквал от себе си подобно слабодушие.

И през ум не му минаваше, че това не е слабодушие, а нормална човешка реакция при смъртта на близък човек. Вероятно защото той никога не бе имал истински близки хора, освен братовчеда. Но братовчедът си е братовчед, приятел от детинство, роднина, така че мъката поради неговата смърт не се бе видяла странна на Паригин, а всички останали открай време бяха за него просто чужди хора.

Старши лейтенантът от милицията Тюрин не беше кореняк московчанин. Беше роден в едно село в Подмосковието и бе живял там, докато го взеха в казармата. И нито казармата, нито последвалият дълъг живот в столицата така и не бяха омаловажили за него основния му и определящ принцип: в имота ми трябва да има ред. Останалите — както искат, но в моята градина няма да има плевели, а дървата ми трябва да бъдат подредени на спретната камара. Сигурно затова работата му толкова му харесваше и той и не помисляше за друга. Тюрин беше квартален милиционер. И неведнъж бе признаван за най-добър в професията си.

В неговия „имот“, тоест на територията на неговия квартал, определено имаше ред. Тюрин беше як и енергичен мъж, никога не го мързеше да обикаля жилищата, да се запознава с обитателите, дълго да разговаря с домакини и пенсионери, с учители и с лекари от поликлиниката. На територията на Тюрин имаше здравен пункт и кварталният го посещаваше всеки ден. Че как иначе? Отиваше, питаше кой какви травми е лекувал и веднага хукваше да види пострадалия — наистина ли си е наранил главата, като е паднал по стълбите, или някой му е помогнал. Битите от мъжете си съпруги, колкото и да се мъчеха да прикрият благоверните си, не можеха да излязат наглава с Тюрин и той стриктно държеше под постоянен контрол всяко „проблемно“ семейство, а ако в такова семейство растяха деца, непрекъснато държеше връзка с инспекторите по профилактика на правонарушенията сред непълнолетните, не спираше да им напомня за необходимостта да държат под око именно тези деца. С една дума Тюрин си знаеше работата и я обичаше, колкото и странно да изглежда това в наше време.