Мъжки игри

Значи в нейните домашни архиви Григорий Иванович Стоянов липсва. Добре, нека опитаме да потърсим Паригин. Може да се получи точно обратното на замисленото — търсенето на познатото име да не доведе до успех, а търсенето на непознатото изненадващо да даде положителен резултат. Общо взето, без да се надява на нищо особено, Настя набра името на екрана и включи търсачката. А ето го и него — Паригин, Евгений Илич, роден 1948 година. Нима наистина е той?

До името бяха написани букви и цифри, обозначаващи файла, в който се съдържаше по-подробна информация. Настя бързо намери нужния й материал и го прегледа. Започна да става много интересно! Евгений Илич Паригин е бил сред многото задържани и разпитвани във връзка с дело за убийство. С него е работил Михаил Доценко. Против Паригин не са били намерени никакви улики и благополучно са го пуснали. И адресът съвпада. Излиза, че е същият.

Какво излиза значи? Паригин, също като убития Никита Мамонтов, е попадал в полезрението на милицията при разследване на убийство, но доказателства той да е имал нещо общо с него не са били намерени. С Паригин, както и с Анна Лазарева, бе работил Доценко. И за капак Паригин — странно защо — е ходил по малка нужда точно на мястото и по времето, където и когато са се вкопчили в смъртна хватка Лазарева и неизвестният Стоянов.

Но Паригин отрича да е познавал Лазарева и твърди, че се е озовал случайно на местопроизшествието. Всичко се случва в този живот… Стават съвпадения, каквито никой автор на фантастични романи дори не е сънувал.

Настя решително изключи компютъра и тръгна към телефона да се обади на Михаил Доценко.

С огромно усилие на волята Паригин си наложи да не си тръгва от районното управление, когато му казаха, че е свободен. Кой нормален човек ще си тръгне в три часа през нощта, ако не е с кола? При такива условия ще си тръгне само човек, който се чувства некомфортно в милицията и иска да си плюе на петите.

Евгений Илич се чувстваше не просто некомфортно, а направо отвратително, но разбираше, че е по-добре да остане. До най-близката станция на метрото имаше най-малко час път, значи до четири и половина трябваше да остане тук с израз на уморено недоволство и снизходително разбиране на лицето.

— Къде да поседя тук при вас, докато отворят метрото? — сухо попита той оперативния работник на име Володя.

Момчето заведе Паригин в някаква неуютна стаичка, където нямаше нищо, освен пейка и пепелник. Евгений седя до часа, който си бе определил, неподвижно, опрял лакти в коленете си и потънал в размисъл.

Ето че всичко свърши. Аня умря. Пьотър Михайлович или както се казваше там всъщност — също. Паригин не получи парите. А времето си върви, остава му съвсем малко — само два дни. Едва ли ще успее. Трябва спешно да измисли нещо, за да отърве Лолита и племенника си. Може би да продаде апартамента, в който сега се крие Лола? Да, вероятно това е единственият изход. Изглежда, трябва завинаги да сложи край на криминалния начин на печелене на пари — един килър не може да функционира, без да има поне една резервна база. Той няма право да смесва жизнените пространства, в които съществува като законопослушен гражданин и като наемен убиец. Това е едно от правилата, чието спазване му гарантира безопасност.

В пет без двайсет той излезе от стаичката, учтиво, но студено се сбогува с дежурния и тръгна към метрото. В седем и петнайсет сутринта, когато Настя Каменская четеше записаната в компютъра информация за него, Евгений Илич лежеше на дивана в апартамента на улица „Мосфилмовская“. Вчера по това време той бе лежал тук в леглото до Анна — жива, топла и страстна. Само преди няколко часа те двамата излязоха оттук и Аня го помоли да я целуне преди тръгване. Тогава той си помисли, че това сигурно е последната им целувка. И излезе прав.

Внезапно разбра, че му е мъчно за Анна. Колко странно… Той почти никога никого не съжаляваше, понеже студено и абстрахирано смяташе, че всеки човек сам си е виновен за нещастията, които го сполетяват. Но Аня за нищо не беше виновна, тя загина, защото на Паригин му трябваха пари за вдовицата на братовчед му. Братовчед му бе взел пари назаем, не бе успял да ги върне и се бе самоубил, оставяйки жена си и сина си в жестоките лапи на кредиторите и на грижите на Паригин. Братовчед му бе постъпил неправилно — няма спор. Но Аня какво общо имаше? Защо тя трябваше да плати за тези грешки?

Защото така реши той, Евгений Паригин. Защото глупачката Лолита и нейният малък син му бяха по-скъпи от почти непознатата всъщност жена, която той бе прибрал от метрото, ридаеща и обидена от неверния си любим. Но така ли беше в действителност? Може би той се самозалъгваше? Защото всъщност нещата опираха не в Лола и момчето, а в покойния му братовчед и в приятелството, което ги бе свързвало цял живот. А Анна беше за него не просто почти непозната жена, а жената, която искаше да се омъжи за него, която спеше с него, готвеше му, гледаше го с предани и доверчиви очи и беше готова да направи всичко, което той й нареди. Самият той със своите целенасочени и планирани действия я привърза към себе си, обеща й брак и чудеса на щастието след това, постара се да спечели доверието й и да я накара да му помага. Така че за нейната гибел беше виновен само той. Той знаеше, че това може да се случи и не направи нищо, нито една стъпка, за да предотврати нещастието. Нещо повече — предвидливо бе взел камерата, за да заснеме случилото се и после да притисне Пьотър Михайлович, ако онзи не донесе парите на уговорената среща, а вместо това се опита да премахне изнудвачката. Той, Паригин, беше студен, пресметлив, циничен и жесток, когато със собствените си ръце изпращаше Анна на смърт. И няма какво да се преструва и да се прави на нещастен и несправедливо обиден от коварната съдба.

Но Аня можеше да остане и жива. Можеше, ако Пьотър не бе решил да се прави на интересен и бе дал парите. Или ако онзи черноок капитан Доценко не я беше зарязал. Тогава Паригин нямаше да се запознае с нея и нямаше да се случи всичко останало. Може би тогава на нейно място щеше да има някоя друга жена. Или изобщо той щеше да осъществи съвсем друг план. Да, вярно, всичко започна именно от това, че Аня плачеше в метрото за гаджето си, тъкмо тогава планът се зароди в главата на Паригин. Сега всичко е ясно — виновен е капитанът. Ако не беше изоставил Анна, сега тя щеше да е жива.

Олекна му от тази мисъл. Съзнанието, че може повече да не се самообвинява, отвори шлюзовете, през които нахлу горчивото съжаление. Той наистина би могъл да се ожени за нея и да живее щастливо. Защо не? Аня щеше да му бъде добра съпруга, щеше да му роди момиченце. Сега вече нищо такова няма да има.

Разумът говореше на Паригин, че трябва да си наложи да стане, да си отиде вкъщи, да вземе документите за втория апартамент и бързо да се завтече към някоя агенция за недвижими имоти. Жилището, в което сега се намира Лола струва много повече от четирийсет хиляди долара, така че като се има предвид спешността на продажбата, спокойно може да получи нужната сума. Или пък изобщо да не се занимава с трети лица, а да го продаде направо на кредиторите. Договорът за покупко-продажба може да се оформи бързо, ако се действа чрез фирма.

Трябваше да стане и да тръгне. Но кой знае защо, той не можеше да го направи. Странно вцепенение бе сковало Паригин. И може би за пръв път в живота си той изведнъж разбра какво е мъка.

Настя имаше чувството, че вътре в нея се е свила до краен предел някаква пружина, която се е „заклещила“ и никога вече няма да се изправи. Рано сутринта я извика Мелник и с тих от ярост глас й обясни каква невероятна тъпанарка е. Освен това е своеволна, самоуверена, без професионални умения и неграмотна. Тя и само тя е виновна Лазарева да остане без наблюдение, тя неправилно е ориентирала младшия по длъжност Доценко и използвайки влиянието си върху него, го е накарала да действа напълно погрешно, което именно е довело до нощната трагедия. Сега вече няма никакво съмнение, че именно Анна Лазарева е убийцата, удушила седем души и опитала се да удуши осми човек. Каменская непростимо е проточила обявяването на една опасна и психически неуравновесена престъпница за издирване и именно това е попречило за своевременното й залавяне. Гибелта на гражданина Стоянов и на самата Лазарева изцяло лежи на съвестта на старши оперативния пълномощник Каменская. Със заповед на началника на управлението в най-близките дни щеше й бъде наложено строго мъмрене.