Страница 91 из 110
Тя мълчаливо изслуша Господаря и се прибра в кабинета си. Дори мислено не се опита да му възразява и да се оправдава. Той беше прав. За всичко беше прав. Мястото й не е в криминалната милиция. Докато тук беше Гордеев, й позволяваха да прави това, което тя умее най-добре от всичко — да мисли и анализира. Всичко останало, както става ясно сега, тя върши зле. При новия началник ще трябва да върши всичката работа, а не само онова, което й се удава най-лесно. Решението да напусне бе правилно и с всяка минута Настя все повече се убеждаваше в това.
Дори не успяваше истински да се разстрои — навивките на спиралата в стегнатата пружина прилепваха една към друга толкова плътно, че всички чувства се оказаха притиснати между тях и по никакъв начин не можеха да си пробият път навън. За сметка на това мозъкът й, освободен от емоциите, работеше бързо, ясно и безотказно.
Първото съобщение дойде от Миша Доценко. Григорий Иванович Стоянов, човекът, загинал заедно с Лазарева на строежа, се оказал бивш служител на органите на вътрешните работи, пенсиониран на последна длъжност заместник-началник на районно управление. В момента бил на работа в правителствения апарат на някаква незабележима длъжност, нещо като референт.
След като си отбеляза наум думата правителство и я записа на нужното място в схемата, Настя тъкмо понечи да включи бързовара, за да си направи кафе, когато в кабинета й се втурна Юра Коротков, който рано сутринта беше тръгнал да се „поразходи“ около официално посочения адрес на Евгений Паригин. Юра изглеждаше едновременно озадачен и възбуден, сякаш нещо го бе развълнувало, но той не беше в състояние да разбере какво може да означава това.
— Вашият Паригин лъже — изтърси той още от прага. — Включвай бързовара, не ме гледай очаквателно, днес не съм закусвал заради тебе.
Истина беше. Веднага след сутрешния разговор с Миша Доценко Настя се обади на Коротков и го помоли да провери местожителството на Паригин. Не можеше да възложи това На Миша — може би Паригин добре си спомняше оперативния работник, който бе работил с него. Външността на Михаил беше ярка, запомняща се, и дори самият Доценко изобщо да не си спомняше този Паригин, което е напълно естествено, Паригин със сигурност не би забравил оперативния работник. Нали не всеки ден го задържат на улицата и го водят на „Петровка“.
— Значи така — започна Юра, след като седна по-удобно и започна да граби от кутията бучки захар, които начаса схрускваше със здравите си зъби. — Паригин не е в дома си. Нещо повече — той отдавна не е там. Най-малко от десет дни. Сприятелих се с неговата съседка и тя с покровителствена усмивчица ми съобщи, че Евгений Илич скоро щял да се жени. Слава богу, най-сетне, защото бил човек толкова положителен във всяко отношение, а пък живеел сам. Дори представил годеницата си на съседката, с което напълно убедил възрастната дама в сериозността на намеренията си. Високо едно момиче, ама наистина страшно високо, Евгений Илич изглеждал съвсем дребен до нея, обаче си личало, че тя го обича, буквално не откъсвала очи от него и цялата греела от щастие.
— Ясно — спокойно кимна Настя. — Вече престанах да броя грешките си, не ми стигат пръстите и на двете ръце. Паригин е бил близък на Лазарева, а аз го пуснах. Именно той е отишъл с нея на строежа и е чакал във входа, а когато е дошла милицията, се е възползвал от късмета, който го е споходил във вид на жена с дете. Вярно, това не го е спасило, пак са го закарали в участъка. Браво на момчетата, не са го пуснали, не са му повярвали. А аз съм глупачка и мястото ми е при уличните метачи, а не в криминалната милиция. Разказвай по-нататък.
Коротков я погледна внимателно и хвърли обратно в кутията поредната бучка захар, която се бе приготвил да лапне.
— Ася, настроението ти не ми харесва. Когато си така спокойна, това обикновено предвещава буря. Няма да ти кажа нищо повече, докато не ми обясниш какво става с тебе.
— Ха, уплашил се от буря нашият човек! — позасмя се тя. — Не си измисляй, ако обичаш, а разказвай.
— Сутринта ме е потърсил служителят от автоинспекцията, при когото бяхме с тебе. Спомняш ли си го?
— Саша, дето обрали тъща му в автобуса? Спомням си го.
— Току-що му се обадих и той ми каза, че автотехническата експертиза на колата на Баглюк била готова.
— Всичко е ясно — отново кимна Настя, изключвайки бързовара и сипвайки нес кафе в чашките. — Така и предполагах.
— Какво си предполагала? Какво ти е ясно?
— Че някой е поработил върху колата. Така е, нали?
— Е, ама че си, Аска! — Юра разочаровано махна с ръка. — Никога не оставяш човек да изпита удоволствие. Аз исках да те смая, а ти…
— Извинявай, без да искам.
Настя сякаш наблюдаваше себе си отстрани с отчужден и напрегнат поглед. Юра беше прав — само преди месец тя щеше да подскочи от такава новина, без да крие изненадата си, а ако новината беше напълно очаквана, както сега, щеше шумно да се радва на своята досетливост. А сега нямаше нито изненада, нито радост. Тя доста отдавна бе разбрала, че материалът за Мамонтов, попаднал у журналиста, е свързан по някакъв начин с държавната програма, за която й бе говорил Денисов. И ако това е така, „своевременната“ гибел на Баглюк не може и не бива да се приема като случайна. Всъщност в живота има много случайности, дори повече, отколкото човек предполага, но има известна граница, отвъд която количеството преминава в качество. Всеки оперативен работник, както и следовател, трябва да притежава развита интуиция, за да почувства точно къде е налице просто съвпадение и къде действа ръката на режисьор. Защото понякога тези нюанси са толкова трудно различими… Не, сега май вече е очевидно, че Баглюк е бил премахнат. Някой е поработил върху колата му, докато той е пиел уиски с Леонид Петрович. И са го напивали целенасочено. Когато един катастрофирал шофьор е много пиян, а освен това има поледица, съответните служби не се взират много в причините за катастрофата. Така се подреждат нещата…
Татко… Господи, защо?
„Стига, Настася, я се овладей! Ти, разбира се, не си Павлик Морозов, за да шпионираш любимия си втори баща. Но не си и безволево създание, което позволява да го набъркват в мръсотии. Решила си да напуснеш? Напусни тогава. Но първо си довърши работата. Инак вместо тебе ще го направят други, а тебе ще те смятат за недалновидна и повърхността глупачка, която не е забелязала слона под носа си. И не забравяй, обеща на Денисов: ако имаш основания, да свършиш всичко сама и да предупредиш хората му.
Ти, майорът от милицията, си обещала нещо на голям финансов магнат, на мафиот? Ти в ред ли си изобщо, драга? — запита се Настя и веднага си отговори мислено: — Май не съм. Но вече съм се набъркала, вече съм обещала, макар и под влияние на слабостта си, в момент на остро съжаление към умиращия старец, и нямам път назад. Разбира се, не биваше да го правя, разбира се, беше грешка. Напоследък направих твърде много грешки.
Но нали обещание, дадено на умиращ човек, е нещо много специално! Ето че и с мен се случва онова, за което по-рано съм чела само в книгите. Конфликт между дълга на честта и служебната целесъобразност. Разумът говори, че трябва да докладвам всички материали на ръководството и да настоявам да ги предадат в главното управление на Заточни, а междувременно тихо и кротко да си напиша рапорта за напускане. С тази работа да се занимават опитни и грамотни служители, а не аз — неопитна, глупава, неумела и сам-самичка. Но аз обещах. И вече няма връщане назад.“
— Юра, трябва спешно да намерим Паригин. Доколкото разбирам, можем да направим това само чрез връзките на Лазарева, по друг начин е невъзможно да го хванем, ако не живее в дома си. Ти обади ли се в завода, където твърди, че работел?
— Защо само да твърди? Работи си там, ползва се с авторитет, ветеран на производството е човекът. Около две седмици е бил в болнични — заради грип, а после е взел неплатен отпуск по семейни причини. При което е взел този отпуск именно по времето, когато е напуснал постоянното си местожителство.