Мъжки игри

Анна отстъпваше ли, отстъпваше и Евгений Илич с ужас видя на няколко десетки сантиметра от тила й хоризонтално закрепена греда. Гредата беше на височина, предвидена за хора с нормален ръст, но Аня непременно щеше да я закачи с главата си, ако не се наведеше. Момичето неотвратимо приближаваше към проклетата греда и Паригин беше готов да закрещи с цяло гърло, за да я предупреди, но същевременно се възпираше: защо е нужно? Всичко върви така, както трябва да върви. Пьотър иска да убие шантажистката, без да знае, че така дава повод за още по-сериозен шантаж. Ако успее да се справи с Анна, ще трябва да плаща. А ако момичето надвие, ще трябва да се задоволят със сумата, която е донесъл Пьотър, а това е по-лошият вариант.

Паригин искрено желаеше Анна да остане жива. Но същевременно още повече му се искаше да намери пари за Лолита. А в създалата се ситуация осъществяването на едното желание изключваше осъществяването на другото. И той трябваше да избира.

До гредата останаха само няколко сантиметра. Паригин замря, напрягайки очите си. Ето, Анна направи още една крачка назад, съвсем мъничка крачка… Тя се движеше бавно и внимателно, затова не удари тила си, а само закачи гредата с глава, но това беше достатъчно, за да отклони вниманието й и да се обърне към взелата се незнайно откъде преграда. Пьотър не изтърва момента, направи мигновен скок напред — и ето че двамата се търкаляха по бетонната плоча. Краят на площадката беше съвсем близо до тях и може би съвсем скоро всичко щеше да свърши…

Но не, гъвкавата и силна Анна успя да се изтръгне и да скочи на крака. Тя вече не бягаше от мъжа, а се опитваше да го нападне. Сега почти не приличаше на играеща спортистка, повече напомняше огромна разярена котка, която доверчиво се е приближила до нечия ласкаво протегната ръка, но след като е получила болезнен удар, се готви да издере очите и да забие нокти в лицето или шията на врага. Едно лъжливо движение, второ — и ето че тя успя да сграбчи Пьотър за косата отзад, а с другата ръка да притисне врата му в смъртна хватка. Вероятно Пьотър Михайлович беше доста тежък, около осемдесет килограма, но Паригин добре си спомняше каква нечовешка сила се пробужда у Анна, когато е разярена. Пьотър се съпротивляваше с всички сили, но въпреки това Анна Постепенно го изтикваше все по-близо до края. Евгений Илич виждаше, че той се опитва да забие нокти в кожата на Анините ръце, и мислено се усмихна. Какви ти нокти у мъжете, само името им е нокти. А дори той да ги имаше, Аня сега почти не изпитваше болка — Паригин го знаеше от опит. Емоциите се сменяха в душата на Паригин с калейдоскопна бързина. Трябват му пари. Но толкова му е жал за Аня! Тя май взема връх, сега ще блъсне Пьотър от дванайсетия етаж. Ами парите? Не, Пьотър май успява да отстои позициите си, те отново се придвижват към центъра на площадката. Нима силите на Аня свършват? Може би предизвиканият от ярост прилив на сили не трае дълго? Ако е така, още малко и Пьотър ще я надвие. Тогава пари със сигурност ще има. Но вече няма да я има Аня…

Внезапно Евгений чу шум от коли, който го накара да се напрегне. Общо взето, по тази улица минаваха коли, макар и рядко. Откак Паригин се намираше тук, десетина бяха минали. Но тези коли нямаха никакво намерение да подминават. Те спираха. И ако се съди по звуците, бяха най-малко три.

По-нататък събитията се развиха стремително и Паригин не само че не можеше да ги контролира, но дори не успяваше да ги осъзнава. Той не можеше да вижда нито самите коли, нито какво става около тях, защото не можеше да отмести камерата от двете фигури на дванайсетия етаж на недостроената сграда. Всеки момент можеше да се случи най-важното, заради което той, Евгений Илич, стоеше тук, в този тъмен вход на незаселения блок, така че за преценка на ситуацията трябваше да разчита само на слуха си. Затропаха врати, чуха се мъжки гласове.

— Къде е тя?

— Трябва да е горе. С нея има някакъв мъж.

— Какво правят там?

— Ами аз откъде да знам? Тук е страшна тъмница… Видях само как тя отиде на строежа, а после там се качи още един — това е. Не са излизали оттогава.

— Да не се чукат?

— Всичко е възможно. Но определено не пият водка. Никакви гласове не се чуват.

— А сигурен ли си, че е тя?

— Да, сигурен съм, сигурен съм! Ръст близо два метра — то се вижда от километър, с цяла глава е по-висока от нормалните хора. И лицето й е като на снимката — дълъг нос, прическата същата…

— Ами ти как видя лицето й в тъмното?

— Засякох я, когато слизаше от една кола, точно пред магазина, там е много светло. С нея между другото имаше и мъж.

— А на строежа отиде сама, така ли?

— Сама, да. Той, изглежда, я чака някъде наблизо. Сигурно е съучастник, а?

— Сигурно. Ще го намерим, ако чака, няма къде да избяга. Е какво, момчета, готово ли е?

В същия миг светъл лъч проряза черната, недостроена сграда. Пристигналите мъже бяха включили мощен прожектор. Лъчът се луташе по откритите етажи, докато накрая изтръгна от мрака двете вкопчени в смъртна прегръдка фигури. Паригин моментално скри камерата и бинокъла в чантата си. Сърцето му блъскаше като лудо, не разбираше какво става. Как се озова тук милицията? Защо? Кой я е извикал? Защо някой от тези хора позна Анна? За каква снимка става дума?

— Лазарева! — разнесе се усилен от микрофон глас. — Анна Лазарева! Незабавно слезте долу!

В ярката светлина на прожектора Евгений виждаше двете фигури, слели се в една на самия край на площадката.

— Слизайте, Лазарева! Районът е отцепен, няма начин да се измъкнете оттук!

Фигурите на площадката на дванайсетия етаж леко помръднаха и още повече се приближиха до ръба.

— Оправи прожектора — чу се глас досами входа, където бе застанал Евгений Илич, — върху тях пада сянка, не се вижда добре.

Лъчът на прожектора се премести, премести се съвсем лекичко, но това се оказа достатъчно, за да наруши крехкото равновесие, което позволяваше на Анна и Пьотър да балансират на ръба на пропастта. Паригин не можа да види кой от тях направи последното движение. Той наблюдаваше как двамата падат от високото и в тези кратки мигове на техния последен полет престана да усеща себе си, престана да мисли и да съществува. Едва когато телата тупнаха на земята и животът отлетя от тях, той се съвзе.

В същата секунда някъде горе тропна врата, чуха се стъпки и гласове — женски и детски.

— Лиля, гледай в краката си, да не се спънеш. Дай тук торбичката, по-добре носи чантата ми. И предай на татко си, че ако не си поприказва по мъжки с онзи идиот асансьорния техник, аз ще наема бандити да му откъснат краката.

— На кого — на татко или на асансьорния техник?

— На асансьорния техник. А покрай него — и на електротехниците. Защо на стълбището няма електричество? Сега остава само и да си потрошим краката тук. Ще има да лежим безпомощни, докато някой ни намери.

— Лельо Ира, а скоро ли ще се местите?

— Мисля, че след около два месеца. Нали видя още колко работа има да се свърши в апартамента? А ако вместо да работи, бригадата половината ден мъкне дъските на гръб до седмия етаж, защото техникът е изключил асансьора и се е запилял кой знае къде, може да минат и цели четири месеца, докато се нанесем. Лиля, да не ти тежи? Дай ми твоята чанта, аз ще я нося.

— Няма проблеми, лельо Ира, никак не ми тежи. Само малко ме е страх.

— От тъмното ли те е страх? Не бой се, освен нас — двете добросъвестни глупачки, — няма никого.

— Ами плъхове?

— Какви плъхове, слънчице! — звънливо и мелодично се разсмя жената. — Плъхове се появяват само там, където има храна. А тук няма изобщо нищо, само три семейства са се нанесли.

Жената и момиченцето се умълчаха, сега Паригин чуваше само техните внимателни стъпки и дишането им. И двете дишаха пресекливо, явно носеха нещо тежко.

Оставаха му броени секунди, за да вземе решение. Аня загина. Пьотър — също. Дори у него да има пари, не е възможно да ги вземе — наоколо е пълно с милиция. Нещо повече — някакво стръвно ченге е видяло Аня заедно с него, взело го е за съучастник (което всъщност е вярно) и сега търсят и него. Така че първата му задача е да се измъкне оттук. След като реши този проблем, ще може да помисли и за парите за Лола. Но първо да се измъкне.