Мъжки игри

Тя се поуспокои, отиде до прозореца, замислено погледна съседните блокове и улиците наоколо. Евгений разбра, че проверява думите му.

— Да, мисля, че си прав. Да тръгваме, Женя, готова съм. Само ме целуни.

Той я целуна силно и нежно и отново си помисли, че това сигурно е последната им целувка.

До Северно Бутово отидоха с кола, хванаха частно такси. През целия път седяха на задната седалка, хванати за ръце, без да разменят нито дума. На около две пресечки преди мястото освободиха колата и продължиха пеша.

— Ами ако и той е дошъл по-рано и сега ни наблюдава — разтревожи се Анна.

— Откъде ще има толкова време? Ами че той трябва да събира парите. Мислиш ли, че е лесно да се съберат четирийсет хиляди долара?

— Не знам — тихичко въздъхна тя. — За мен и хиляда са проблем, цяла седмица би трябвало да ги събирам от приятели.

— Ето виждаш ли? Като нищо може да го чакаме цял час след уреченото време, ще видиш.

Свърнаха зад ъгъла и веднага видяха новостроящата се сграда. Вдясно и вляво от нея имаше вече завършени блокове, дори в единия от тях някои прозорци светеха, а в другия всички бяха тъмни, явно блокът още не беше предаден и никой не се бе нанесъл. Районът беше съвсем неблагоустроен, нямаше улични лампи и беше тъмно като в рог. Блъфира драгият Пьотър Михайлович, сплашва шантажистката, в такива условия от осмия етаж ще видиш нещо, ама друг път, може изобщо да не проверява. Разчитал е, че дамичката не знае за липсата на осветление, така че ще му повярва и няма да посмее да вземе някого със себе си.

— Върви, Анюта. — Паригин лекичко я побутна. — Качи се горе, огледай се, свикни с обстановката. Актьорите наричат това усвояване на сцената. Така ще ти бъде по-лесно да разговаряш с него. А аз ще потърся позиция, от която да ви наблюдавам. Върви, моето момиче.

Тя мълчаливо хвана ръката му, притисна я до бузата си, постоя неподвижно няколко секунди и бавно тръгна към строящата се сграда. Евгений Илич известно време гледа след нея, после, без да откъсва очи от едва различимата в мрака фигура, тръгна към съседния блок. Към онзи, в който светеха няколко прозореца. Разбира се, той би предпочел другия, в който със сигурност нямаше никого, но за съжаление бъдещата зала за конференции беше разположена от другата страна и не се виждаше от незаселения блок.

Блокът беше дълъг, с десет входа, и Паригин избра най-удобния за наблюдателен пункт. Отвори сака на рамото си, извади бинокъл, конструиран за нощно наблюдение, и го доближи до очите си. Фигурата на едрото момиче се виждаше добре, ясно. Анна бавно се изкачваше по стълбището между третия и четвъртия етаж. Поспря се на площадката, опипа стената, отиде до края на плочата, постоя още малко и отново тръгна нагоре, към следващия етаж. Евгений окачи бинокъла на врата си и извади камерата. Навремето бе платил за нея луди пари, но си струваше. Снимаше не само на тъмно, но и с голямо увеличение. Ако Пьотър Михайлович започне да си позволява насилие, това ще бъде записано и тогава няма измъкване. Едно са голите, неподкрепени с нищо думи и съвсем друго — фиксираните факти. За думите той няма да иска да плати, то е ясно, за фактите обаче ще му се наложи.

Анна стигна до широкото стълбище на залата за конференции и спря. Паригин погледна светещия циферблат на ръчния си часовник. Двайсет и три и двайсет. Още най-малко десет минути, но той беше сигурен, че Пьотър Михайлович ще закъснее. Засега можеше да остави камерата, достатъчен беше бинокълът. Сега Анна бавно, много бавно се качваше по широкото стълбище. Ето, вече е на площадката. А сега слиза, вече по-бързо. Отново нагоре — и отново надолу, прескачайки през едно стъпало. Паригин разбра, че тя се опитва да свикне с това стълбище, та в тъмното да може да се придвижва по-бързо. Умно момиче. Действа правилно. Макар че кой знае дали това ще й потрябва. Най-вероятно — не.

Когато на улицата се показа човешка фигура, Анна вече стоеше на площадката, там, където й бе казал да стои Пьотър. Стоеше неподвижно, притисната до вертикалната колона между плочите. На това място нямаше стена. Човекът с познатата на Паригин походка стигна до строящата се сграда и започна да се качва. Евгений Илич охлаби мускулите си за няколко мига, за да си починат, и намести камерата на рамото си, все още, без да я включва, а само наблюдавайки през визьора. Три етажа деляха Анна и Пьотър Михайлович, после два, един… Сега вече — двайсетина метра… Край. Пьотър е на площадката. Той стои и се оглежда. Анна излиза от укритието си и приближава към него. Паригин не чува какво си говорят, но по жестовете и позите разбира, че си разменят напрегнати реплики. Анна нервничи, попрегърбила се е, ръцете й са в джобовете. Пьотър пък, напротив — жестикулира разпалено. Не, Паригин не могат да го заблудят с подобно държане, прекалено опитен е, за да не се усети. Беше го правил. Преструвал се бе на човек, свикнал да размахва ръце, а събеседникът се бе отпускал, без да забележи опасността. А опасност имаше. Защото в един прекрасен миг от хаотичните и вече уж познати движения изведнъж се откроява едно движение, едно-единствено, при което те наръгват с нож. Или те застрелват. Или те удрят по главата.

Евгений Илич включи камерата. Време беше.

С набитото си око той веднага съзря онова движение, което трябваше да убие Анна. Но тъй като тя притежаваше бързата реакция на спортист, успя да отскочи. Пьотър се опита да я хване с едната ръка за косата, а с другата — за гърлото. Значи няма да има нито изстрели, нито нож. Планирал е падане от високо. Обяснимо, помисли си Паригин. За една строяща се многоетажна сграда е напълно обяснимо. Анна вече тичаше надолу по широкото стълбище на бъдещия амфитеатър, прескачайки по две стъпала. Пьотър изоставаше съвсем мъничко, движеше се леко и уверено, личеше си, че е идвал тук и преди.

И тогава Анна направи грешка — затича се не надолу, а незнайно защо — нагоре, към деветия етаж. Явно се обърка.

Внезапно на Паригин му хрумна, че той вероятно подценява Анна. Защо пък да се е объркала? Ами ако не е? Ако умишлено примамва Пьотър към високото и се кани да направи с него същото, което всъщност бе искал да й стори той? И от къде на къде Паригин бе решил, че Аня е нежно и безобидно същество? Нима бе забравил как едва не се сбиха с нея в онази първа вечер, когато тя изпадна в неконтролируема ярост, и как буквално под ръцете му мускулите й се наляха с нечовешка сила? Не, не бе забравил. Тя далеч не беше глупачка и вече сигурно бе разбрала, че Пьотър не иска да плаща и се кани чисто и просто да се отърве от шантажистката. И ако у нея отново бе избухнала същата онази бясна злоба, май вече беше време Паригин да изпита съчувствие към Пьотър — Анна нямаше да го пусне жив.

Точно това не биваше да се допуска. Ако Пьотър не беше донесъл парите, смъртта му нямаше да реши проблемите на Паригин. Ами ако ги беше донесъл? Тогава щеше да се налови да претърсват трупа, което също не обещаваше приятни мигове. Е, все пак донесъл ли бе парите или не? В първите минути на разговора на площадката на залата за конференции той бе разкопчал якето си и бе извадил нещо от вътрешния джоб, бе го показал на Анна, после отново го бе скрил. Напълно бе възможно да са били парите, та нали първите думи на изнудвача в такава ситуация винаги са: „Донесохте ли парите? Покажете ги.“ Пьотър е показал пачката долара прибрал ги е и е започнал да иска гаранции. И това беше нормално, никой не дава пари без гаранции. Паригин можеше да смята, че все пак той има у себе си някаква сума, макар и не цялата, но все е нещо. Освен ако не е била фалшива пачка.

Двете фигури се показаха между единайсетия и дванайсетия етаж. Пьотър настигна Анна. Те стояха, вкопчени един в друг, на малка площадка и отдалеч изглеждаше, сякаш влюбена двойка се е сляла в прегръдка. Това продължи само три-четири секунди, но за Паригин те бяха сякаш вечност. Фигурите отскочиха една от друга и по-високата отново се втурна нагоре. Когато стигна до дванайсетия етаж, Анна не продължи, а изтича към средата на широката площадка на междуетажната плоча. Сега между нея и преследвача й имаше малко повече от два метра. Пьотър стоеше срещу нея и преценяваше от коя страна ще е по-удобно да приближи и да избута Анна до края на площадката. Камерата леко бръмчеше до ухото на Паригин, а той не откъсваше очи от двете фигури, безшумно движещи се в мрака. Пьотър Михайлович започна бавно, предпазливо, едва забележимо да пристъпва към жертвата си, Анна също тъй бавно отстъпваше, като запазваше удобна за себе си безопасна дистанция, твърде голяма, за да я достигне мъжът с ръце, но напълно достатъчна, за да вижда всяко негово движение. Паригин не се съмняваше, че бившата баскетболистка има остър поглед.