Мъжки игри

— Но ние се разбрахме за два дни — недоволно отвърна Пьотър Михайлович. — Нали разбирате, че сумата е твърде голяма и е просто невъзможно да се събере толкова бързо.

— Това не ме интересува — прекъсна го Анна. — Щом сте сметнали, че можете да наемете Зотов, ще намерите и парите.

Паригин мислено й изръкопляска. Интуитивно Анна бе избрала верния тон. Агресивна, нервна и поради липса на време — нелогична, Пьотър трябваше да види в нея лесна плячка. Нима няма да клъвне?

— Ами добре. Ще се опитам да намеря парите за днес. Можете ли да почакате поне до довечера?

— До довечера мога. Къде и как ще ги получа?

— Районът Северно Бутово ясен ли ви е?

— Обяснете ми, ще намеря мястото.

Притиснал ухо до слушалката, Паригин внимателно слушаше. Пьотър искаше шантажистката да отиде за парите в един район с нови строежи. Грамотно решение. Хората там са все нови, още не се познават по физиономия, едно непознато лице няма да бие на очи.

— … До този блок се строи административно здание, многоетажно, веднага ще го видите. Още няма стени, само бетонни плочи и стълбища. Качете се на осмия етаж, там ще видите още едно широко стълбище, това ще бъде зала за конференции във вид на амфитеатър. Ще се срещнем на горната площадка.

— А не може ли на по-долен етаж? — попита Анна. — Защо трябва да се катерим до осмия етаж без асансьор?

— Трябва да бъда сигурен, че не ме лъжете и ще дойдете сама. От това място всичко се вижда добре. Ако не сте сама, няма да получите никакви пари.

— Добре. В колко часа?

— В единайсет и половина.

— Много е късно.

— Но по-рано аз няма да успея да събера цялата сума. Вече ви обясних. Нали вие не искате да чакате до утре?

— Добре тогава. Но имайте предвид, Пьотър Михайлович, аз нямам какво да губя, при всяко положение ще замина, имам билет за вдругиден, а парите, които получих от Зотов, са ми напълно достатъчни. Затова ако днес не получа парите, няма да ви се обаждам повече, а веднага след моето заминаване вас ще ви приберат на топло. Аз не хвърлям думите си на вятъра.

— Разбрах това. Довиждане.

Замисълът на Пьотър Михайлович беше пределно ясен на Паригин. Ами добре, значи ненапразно прескочи до вкъщи. Анна го гледаше въпросително в очакване на оценка за проведения разговор.

— Е, Женя? Правилно ли разговарях или нещо сбърках?

— Много правилно, мила, всичко беше прекрасно — промърмори той, откъсвайки се с усилие от собствените си мисли. — Довечера ще получим парите, утре сутринта ще ги дадем, ще откараме Лола и момчето у тях и можем да смятаме, че с всички проблеми в живота ни с теб е свършено. Още Утре ще отидем в гражданското.

— Наистина ли? Не ме лъжеш, нали?

— Не те лъжа. Ела при мен, хубавице моя.

Той притегли Аня към себе си. Трябваше да я разведри, може би това беше последният ден в живота й, така че поне да изпита удоволствие.

Глава 16.

Настя никога не се бе страхувала от самотата. Тя не скучаеше и не тъгуваше, когато беше сама, винаги имаше за какво да размишлява. Сега обаче се почувства абсолютно объркана. Льошка го няма, а и тя едва ли би му казала в какво подозира втория си баща. Самият Леонид Петрович в качеството на съветник и утешител естествено отпада. Преди два месеца тя, без да се замисли, би отишла да сподели нещастието си с Гордеев, но сега й беше неудобно да се обърне към него. Човекът е на ново място, има си нови грижи и ново обкръжение, а тя ще му се натрапва с разни глупости, сякаш той си няма друга работа. Като си припомни миналите дни, Настя призна пред себе си, че и у Заточни се бе самопоканила на гости с надеждата да може да поговори с него за онова, което мира не й даваше. Ако той я бе приел по друг начин, тя щеше да му разкаже всичко. Имаше доверие на Иван Алексеевич почти колкото на самия Гордеев. Но Заточни не оправда надеждите й, беше студен и рязък и тя имаше чувството, че глупавите й приказки дразнят генерала, изглеждат му детински и безсмислени и изобщо със самото си посещение и молбата да я вземе на работа много го е разочаровала.

Никога досега Анастасия Каменская не се бе озовавала в ситуация, когато под думата самота трябва да се разбира нямам с кого да се посъветвам. Приятелите, такива като например Юра Коротков или Стасов, не се броят. Проблемът беше толкова сериозен, че й трябваше не приятелско съчувствие, а професионален опит и мъдрост, които идват с годините, а не от развития интелект.

До такава степен бе потънала в преживяванията си, че почти напълно бе изгубила интерес към работата си. И дори поредната проява на началническо недоверие от страна на Мелник не я засегна и разстрои. Докато Миша Доценко беше страшно възмутен.

— Помислете само, Анастасия Павловна, Мелник след нашата молба за обявяване на Лазарева за издирване е пуснал ориентировка, в която е посочил, че издирваната Анна Лазарева е особено опасна престъпничка, страда от сериозни разстройства на психиката и може да окаже съпротива при задържане. Да не е откачил? Какви разстройства на психиката?

— Самият вие казахте, че тя е психично неуравновесена личност — вяло му напомни Настя.

Анна Лазарева никак не й беше интересна. Всичко, което не беше непосредствено свързано с нейното лично нещастие, не й беше интересно.

— Да, казах — продължи да се горещи Михаил, — но не ставаше дума за разстройства, за които се говори в ориентировките.

— Откъде знаете за какви разстройства става дума? Не сте лекар, нали?

— И Мелник не е лекар. Аз поне опознах Анна, общувал съм с нея, а той дори не я е виждал. Откъде му е хрумнало, че тя би могла да окаже съпротива при задържане?

— Тя е спортистка, физически е добре развита, едра. Не може да бъде заловена с голи ръце. Това са дребни неща, Мишенка. Не забравяйте, че Мелник наистина я смята за престъпничка и от тази гледна точка всичко, което е направил, го е направил правилно и грамотно. И вие прекрасно знаете, че без подобна ориентировка никой няма да я издирва. В постановлението за издирване Олшански е определил Лазарева като свидетел, а свидетелите у нас никой не се претрепва да ги издирва. Да, ние с вас не успяхме да докажем на Мелник, че тя няма нищо общо, но това е вече наш проблем, а не негов. И после — тя наистина изчезна. Къде е отишла? Къде се намира и защо не живее в дома си и не ходи на работа? Не можем просто така да си затворим очите за това.

Настя едва изтръгваше думите от себе си, стараеше се да успокои Михаил и да оправдае действията на началника, за да не покаже до каква степен всичко това й е безразлично. Лазарева не е никаква убийца. Единственото, с което е интересна, е защо е ходила в редакцията и е търсила Валентин Баглюк. Но тъй като е съвсем сигурно, че изобщо не познава Баглюк, щом отначало е взела Коротков за журналиста, то тя едва ли е замесена в историята със статията. В историята, към която има отношение вторият баща на Настя. Сега само това има значение за нея. Само това. А всичко останало върви по дяволите!

Вечерта, малко след десет, Анна започна да се облича. Ръцете й трепереха и Паригин виждаше, че тя се вълнува и е много уплашена.

— Анюта, не се страхувай от нищо, аз ще бъда наблизо — успокояваше той момичето, но също трудно овладяваше обзелото го напрежение.

— Ти няма да можеш да бъдеш наблизо — Пьотър Михайлович каза, че отгоре всичко се вижда. И ако не съм сама, няма да даде парите.

„Той и без това няма да ги даде — помисли си Паригин. — Важното е да ги донесе, а пък аз ще съумея да ги взема.“

— Е, ние с теб не сме по-глупави от уважаемия Пьотър Михайлович, ще отидем по-рано и ще се поогледаме на място. Аз ще се кача на площадката и сам ще определя кои места се виждат и кои — не. Нали разбираш, Анечка, той разчита, че ти никога не си ходила там и не познаваш мястото. Блъфира, уверявам те. Всичко наоколо може да се види само от кула насред голо поле, а в условията на градска строителна площадка това практически е невъзможно.