Страница 80 из 110
— Как така няма да отговарям?
— Ами много просто. Раздразнено казвай, че той се опитва да избегне същината на разговора, в който става дума не за теб, а за парите.
— Добре, Женя, ще опитам — плахо каза тя.
— Няма да опитваш, а ще го направиш — хладно отговори Паригин. — От това зависи нашето щастие, не забравяй. И от нищо не се страхувай, сега можеш да се поотпуснеш, ще се обадиш следобед, някъде към два-три часа.
Анна се поуспокои и веднага започна да крои планове за първата половина на деня. Евгений Илич я слушаше с половин ухо, разсеяно кимаше и мислеше за предстоящите събития. Пьотър Михайлович трябваше да разбере, че шантажистката е нервна и бърза, и ако не е пълен глупак, не може да не опита да се възползва от тази ситуация. Трябваше да се възползва.
Паригин трябваше да прескочи до вкъщи, да вземе всичко необходимо. Изглежда, опасността е отминала, посещението на тримата странни мъже с видеокамерата остана без последствия. Разбира се, предпазливостта няма да е излишна, но все пак трябваше да прескочи дотам. Какво бърбори Аня? Предлага да отидем до спортния комплекс „Олимпийски“, да потърсим хубави книги ли?
— Не, момичето ми, друг път ще отидем за книги! — решително каза той. — А сега трябва да свърша една неотложна работа. Ще поскучаеш без мен до обед.
— Къде отиваш? — разтревожено попита Анна.
— Анюта, не се тревожи, никъде няма да се дяна, бързичко ще отида и ще се върна. Нали? Ама ти какво така?
И очите й се напълниха със сълзи, влага затрепка по миглите й и Паригин отново изпита мъчителното чувство на срам и жал към това искрено, толкова добро и доверчиво момиче.
— Ами ако не се върнеш? — почти шепнешком попита тя.
— Че защо пък няма да се върна, глупачето ми?
— Не знам. Всички вие рано или късно тръгвате занякъде не се връщате.
Той се наведе към нея, както беше седнала на пода, силно я прегърна, целуна я, погали я по косите, по рамената, по гърба.
— Анечка, Анечка момичето ми — тихичко повтаряше той, — та къде мога да се дяна, помисли сама. Разбира се, че ще се върна, много скоро ще се върна, изхвърли от главицата си всички лоши мисли. Вярваш ли ми?
Тя отрицателно завъртя глава:
— Не. Усещам, че ме лъжеш.
Така, отново се започва. И то в най-неподходящия момент. Паригин едва се сдържа да не изскърца със зъби от яд. Е, какво, какво още не е направил, та тя да му повярва? Нима не се постара достатъчно? Все пак тази жена е много неуравновесена, същинско буре с барут, никога не знаеш в кой момент ще избухне. „Усещам, че ме лъжеш.“ Така е, лъже я, но как може тя да усеща това? Откачена работа. Вярно, казват, че жените имали необикновен усет, нищо не анализирали, а възприемали нещата като цяло. Ако някой анализира поведението му, не може да заподозре никаква измама, постъпките му са разбираеми и логични. Мъж определено нищо не би заподозрял. Но какво да прави? Ще трябва да я вземе със себе си, макар че това не е хубаво. Но няма изход, тя трябва да се успокои и да се убеди, че той няма намерение никъде да бяга, инак, не дай си боже, пак може да изпадне в транс или в истерия. А Анна му трябва сега в нормално състояние.
— Ако искаш, ще отидем заедно — предложи той. — Аз само се радвам, и на мен не ми се иска да се отделям от теб. Просто в това излизане няма нищо интересно и си мислех, че ще ти бъде по-приятно да си останеш вкъщи или да се разходиш по магазините.
Сълзите в очите й моментално пресъхнаха, по устните й отново заигра усмивка:
— Наистина ли? Ще ме вземеш ли със себе си?
— Обличай се. Закъде съм без теб? — усмихна се Евгений.
Така си е, веднага добави мислено Паригин, закъде съм сега без нея. Въвлякох я в играта, накарах я да се обажда на възложителя, веднъж хванали се на хорото, ще го играят до край.
Улицата, на която живееше, се видя на Паригин тиха и спокойна. Не се забелязваха никакви подозрителни коли или размотаващи се типове. Изглежда, страховете му са били напразни — дори някой да се бе опитвал да го намери веднага след инцидента с неканените гости, вече беше минало доста време оттогава. А може и никой да не го беше търсил.
Качваха се по стълбището заедно с младеещата се пенсионерка от съседния апартамент.
— А, Евгений Илич — зарадвано разцъфна в усмивка съседката, — нещо отдавна не бях ви виждала, вече си помислих, че сте заминали занякъде.
— Не, Ирина Кондратиевна, не съм заминавал. Влюбих се и се изгубих. Нали знаете как става това с мъжете? Крепих се, крепих се ерген, но срещнах ей тази красавица — той докосна Анна по рамото — и край. Не мога да се разделя с нея. Така че, Ирина Кондратиевна, можете да ми честитите годеница.
При тези думи очите на Анна грейнаха и Паригин се наруга мислено. Не беше хубаво това, което направи, не биваше да я взема със себе си, камо ли да казва всичко това на съседката, но главната му задача сега беше Аня. Тя трябваше да му вярва, трябваше да го слуша и заради това той съзнателно бе поел този риск. Впрочем може би всичко щеше да се размине, Пьотър Михайлович може би щеше да плати и тогава Паригин щеше благополучно да се ожени за Анна.
— Ето тук живея — каза той, когато влязоха в апартамента.
Анна огледа със зорки очи малкото антре, надникна в хола и Евгений разбра, че тя търси следи от пребиваването на жена тук. Какво пък, да търси, такива следи няма, по всичко личи, че тук живее сам мъж — спретнат, самостоятелен и добър домакин.
— Ти се поогледай наоколо, нали скоро ще живееш тук, а аз бързо ще събера някои неща.
Анна веднага събу ботушите си и отиде в кухнята, после в банята, а през това време Паригин извади и грижливо опакова в сак необходимата техника. Отгоре сложи два пуловера и чисто бельо — нека Аня си мисли, че е дошъл да си вземе дрехи.
— Анюта, готов съм! — извика той. — Какво правиш там?
— Разглеждам пералнята ти — долетя гласът й от банята.
— Е, и как я намираш?
— Хубава е. Можем да не купуваме нова.
Олекна му. Тя му вярва и отново гради планове за бъдещето. Май срещата със съседката се оказа полезна, благодаря ви, Ирина Кондратиевна, прибирахте се от магазина точно когато трябва.
— Радвам се, че ти харесва. А какво ще кажеш за хладилника? Задоволява ли те?
Тя излезе от банята и започна да се обува.
— За двама души е достатъчен. А ако имаме деца, ще ни трябва по-голям.
— Момиченце — бързо каза Паригин. — Непременно ще бъде момиченце — мъничко, пухкавичко и с гривнички на ръчичките. Бива ли? А за момчетата после ще решим. Но първо — момиченце.
Анна вдигна циповете на ботушите си и стана. Гледаше го от висотата на ръста си и лицето й беше строго и същевременно щастливо.
— Женя…
— Да?
— Женя, и досега не мога да повярвам, че това е истина. Като в приказка. Нима всичко това става в действителност, а не насън?
— Истина е. Ние ще се оженим, ще живеем дълго и щастливо и ще умрем в един и същи ден. Хайде, Анюта, да вървим, имаме още много работа.
Те се върнаха в апартамента на улица „Мосфилмовская“ без приключения. Паригин погледна часовника и заведе Анна до телефона.
— Време е, Анечка.
— Хайде първо да обядваме — предложи тя.
Евгений разбра, че тя се страхува и се опитва да отложи трудния момент.
— Не, първо трябва да се обадим, а после с чиста съвест ще седнем на масата. Хайде, Анюта, стегни се, нали вече му се обади веднъж и знаеш, че това не е никак страшно. Още повече че снощи аз здравата го сплаших, така че днес ще бъде много по-сговорчив. Ако предложи среща, не отказвай, съгласи се с всякакви условия, само и само да получиш парите. Разбра ли?
Той буквално насила натика слушалката в ръката й и набра номера. Пьотър вдигна веднага, изглежда, нито за миг не се разделяше с клетъчния си телефон. Първите думи на Анна прозвучаха неуверено, гласът й предателски трепереше, но всъщност това беше добре за осъществяването на замисъла.
— Обстоятелствата около мен се промениха и не мога да чакам повече. Парите ми трябват спешно.