Страница 84 из 110
Той направи няколко нарочно шумни крачки нагоре по стълбите и запали фенерчето.
— Момичета, да ви посветя ли? Да не би да паднете в тая тъмница.
— Кой е? — уплашено попита жената.
— Аз съм. Сега ще се кача и ще ме видите.
Без да угася фенерчето, той бързо се заизкачва по стълбите докато ги пресрещна — жената с мелодичния глас и едро, пълно момиченце на около десет години. В двете си ръце жената носеше големи хартиени чували с боклук, а момиченцето притискаше до гърдите си обемиста чанта с много джобове.
— Я дайте тия чували на мен, пречат ви да гледате в краката си, а вие вземете от мен фенерчето. — Евгений ловко подхвана чувалите. — Господи, как сте мъкнали тази тежест?
— Трудно — весело отвърна жената. — Виждаш ли, Лиля, какъв късмет извадихме, а ти се страхуваше! Дай ми чантата, дръж се по-здраво за перилата и гледай в краката си.
Те заслизаха надолу — отпред жената на име Ира с фенерчето в ръце, готова всеки момент да подхване момиченцето, ако то се препъне, и на опашката — Паригин с чувалите, пълни догоре със строителни отпадъци. Светлината от фенерчето в ръцете на Ира му беше напълно достатъчна, за да не се препъне.
— Закъснели сте нещо — забеляза той уж между другото, — районът тук е пуст, има проблеми с транспорта. Или живеете наблизо?
— Не — безгрижно отговори Ира, — живеем далече, в Черьомушки. Забавихме се заради асансьорния техник. Вие сигурно живеете на по-долен етаж? Така че когато асансьорът не работи, за вас това не е кой знае какъв проблем. А ние сме на седмия. И щом тоя кретен изключи асансьора и си тръгне, веднага започват проблемите ни с работниците. Ето днес например ни докараха дъските, от които работниците ще правят рафтове за книги и някои мебели. Дъските са дълги три метра и половина, дебели са три сантиметра и широки — шейсет. Вие можете ли да си представите колко тежи една такава дъска? Безумно много. Дъските са всичко на всичко двайсет и четири. И работниците са ги изкачвали по двама една дъска — от долу до седмия етаж. Аз пристигнах към седем часа, за да проконтролирам доставката, и гледам — дъските стоварени на улицата, единият работник ги пази, а другият се лута да търси асансьорния техник. Когато в осем и половина така и не намерихме тоя кретен, работниците казаха, че ще трябва да качат дъските на ръце, защото не можем да ги оставим навън до сутринта — ще ги откраднат. Но работниците са само двама, те носят, а нали някой трябва да стои долу при дъските, за да не ги задигнат! Така че ние с Лиля стояхме като кучета пазачи. После се качихме в апартамента, нахранихме момчетата, след това още някое време разтребвахме… Уф, слава богу, стълбите свършиха. Ще бъдете ли така любезен, ще ни помогнете ли да довлечем чувалите до общото бунище? Близо е, след два входа.
— Разбира се, разбира се — на драго сърце се съгласи Паригин.
— А вие вече нанесохте ли се или като нас още ремонтирате? — попита Ира, докато отваряше външната врата и я държеше, за да мине Евгений.
Той не успя да отговори, защото от паркираната наблизо милиционерска кола към тях се втурна младо момче.
— Един момент, граждани. Ще трябва да поспрете за малко.
— Защо, какво има? — съвършено спокойно попита Ира.
От тона й Паригин разбра, че тя не се страхува от милицията нито в конкретния случай, нито изобщо. Това е добре, значи няма да дразни ченгетата със своята нервозност.
— Вашите документи, ако обичате — учтиво поиска милиционерът, като освети с фенерче лицата им.
— Аз нямам документи — весело съобщи Ира. — Не ги нося със себе си, но можете да се обадите там, където живея, ще ви кажат всички данни по телефона.
— Детето ваше ли е?
— Почти.
— Какво значи почти? — напрегна се ченгето.
— Леля Ира е роднина на леля Таня, а леля Таня е омъжена за моя татко — съобщи момиченцето Лиля.
Милиционерът я изгледа изумено, но веднага превключи към Паригин:
— Този мъж с вас ли е?
Ира не отговори веднага, но Паригин пое инициативата. Като подхвана по-удобно тежките чували с боклук, той леко разпери свитите си ръце и откри достъп до ципа на якето си.
— Ръцете ми са заети, извадете документите ми, ако обичате, те са във вътрешния джоб — каза той колкото може по-топло и доброжелателно.
Евгений спокойно би могъл да сложи чувалите на земята и сам да извади паспорта си, но умишлено не го направи. Сиреч нямам какво да крия, моля, господа, ако искате, целия ме обискирайте. Той знаеше, че в джобовете му няма нито един съмнителен предмет, а документите му са в идеален ред. Нека момчето действа, може да забрави да задава въпроси. А най-важното беше, че зад обемистите чували не се виждаше сакът, окачен през рамото му. Ако освободеше ръцете си от тези чудесни чували, сакът веднага щеше да се набие в очи и младото чевръсто момче като нищо можеше да поиска да провери съдържанието му. Паригин позна гласа му и своеобразната му дикция — беше момчето, което говореше, че видяло Лазарева да слиза от кола заедно с някакъв мъж. Оставаше да се надява, че не е видяло лицето на този мъж, нормално беше погледът му да се е спрял на Анна и добре да я е запомнил. А мъжа просто да е зафиксирал като факт.
Милиционерчето помисли малко, после решително протегна ръка към ципа на якето на Евгений Илич, разкопча го и бръкна в джоба. През това време Паригин се огледа наоколо. Около мястото, където буквално преди няколко минути бяха паднали двете тела, сновяха хора, осветяваха, отдалече се чу сирената на „Бърза помощ“. „Колко бързо се променя всичко в живота! — помисли си Паригин. — Само преди няколко часа правих любов с Аня, преди час разговарях с нея, преди десет минути наблюдавах как тя се движи, бяга и мислех как да запазя живота й, като при това получа и парите. Само преди десет минути се опитвах да съчетая Аниния живот с тези проклети пари за Лолита и ми се струваше, че задачата може да се окаже изпълнима, ако имам късмет. Минаха само десет минути оттогава… И ето че сега стоя пред милиционер, който проверява документите ми, защото търси именно мен, и си мисля единствено как да се изпаря оттук. А Аня вече я няма И пари за Лола няма. Но пари аз може би все някак ще намеря, а Анюта не мога да я върна. Колко странно се подрежда животът понякога…“
— Моля да се качите в колата и да почакате! — строго заяви момчето, след като внимателно проучи и затвори паспорта на Паригин.
Евгений Илич очакваше Ира да започне да се възмущава и да моли да я пуснат, защото вече е късно и детето трябва да си ляга. Но за своя изненада — беше сбъркал. Ира мълчаливо и все така усмихната хвана момиченцето за ръка и послушно отиде при колата, без дори да се извърне към човека, който току-що й бе помогнал да слезе по тъмното стълбище и бе мъкнал нейните чували с боклук. Паригин я последва.
— Какво има в чувалите? — попита момчето.
— Боклук. Строителни отпадъци. Апартаментът се ремонтира — избъбри през рамо Евгений.
— Оставете чувалите, дайте ги тук, а вие се качете в колата.
Паригин с видимо облекчение подаде тежките чували на милиционера, като същевременно с лакът премести сака по-назад зад гърба си, за да не бие на очи. Нека провери съдържанието им, по принцип това е правилно — когато е извършено престъпление, милицията не бива да изпуска никого от отцепената територия без проверка и обиск.
Под мрачния поглед на още един милиционер, който седеше зад волана, тримата се настаниха на задната седалка на жигулата. Първото момче подаде на някого чувалите, после се наведе към тях с бележник в ръка.
— Кажете си името, адреса и телефона, а също името и адреса на детето — обърна се той към Ира.
— Ирина Павловна Милованова. Ще ви кажа адреса и телефона, но имайте предвид, че не съм регистрирана като жителка на Москва.
— При кого живеете?
— При роднини. Обадете им се, те ще потвърдят.
— И детето ли не е регистрирано?
— Не, Лиля е коренячка московчанка. Аз живея в апартамента на баща й и съпругата му.
— Какво правехте тук в този късен час?