Страница 74 из 110
— Иван Алексеевич, спомням си как веднъж ми казахте, че ако реша да напусна работата си, мога да разчитам на вашата служба — най-сетне събра кураж да започне тя.
— Кязах го. И сега мога да го повторя. Защо, имаме ли повод да се върнем към този разговор?
— Имаме. Вземете ме при себе си. Моля ви — изведнъж жално добави тя и тихо заплака.
Заточни мълчаливо стана и излезе от кухнята. Настя разбра, че той не понася женски сълзи, и се постара да се успокои, като вътрешно се проклинаше за слабостта и невъздържаността си. Но опитите да престане да плаче само накараха сълзите й да рукнат още по-силно, а на гърлото й застана буца. Тя отиде до мивката, пусна студената вода и изпи на един дъх цяла чаша, после наплиска лицето си. Постепенно гърлото й се отпусна, сълзите престанаха да се стичат по лицето й. Тя се избърса с кухненската кърпа, отново седна на масата и запали цигара. Почти веднага в кухнята се върна Заточни. Вероятно бе усетил цигарения дим и бе разбрал, че гостенката му вече не плаче.
— Успокоихте ли се? — сухо попита той. — Можем ли да продължим разговора си?
— Извинете, Иван Алексеевич, ще се постарая да се владея.
— Ще ви бъда признателен. Та какво ви се е случило? Гордеев ви напусна, дойде нов началник и вие сте успели да се скарате с него?
— Не сме се карали… Впрочем може и така да се каже. Във всеки случай той вече ме заплаши с уволнение. Но за едно сте прав — аз наистина не мога и не искам да работя с него. И много добре си спомням как ми казахте: ако вие, Анастасия, решите да си смените работата, обещайте ми, че първо ще се сетите за моята служба. Тогава ви обещах и ето че сега искам да изпълня обещанието си.
— Значи това било всичко? — позасмя се генералът. — Изобщо не искате да работите при мен, а просто се опитвате да бъдете честна и да удържите дадената някога дума? Похвално. Ценя вашата лоялност. Само че защо всичко това трябваше да бъде придружено от сълзи?
— Извинете. Сигурно съм уморена, а и грип прекарах на крак, нервите ми не издържат на напрежението. Май не биваше да идвам. Извинете ме за безпокойството.
Тя понечи да стане, но Заточни с бързо движение я върна обратно на стола й.
— Не ми играйте тийнейджърски игрички, Анастасия. Ах, толкова зле се чувствам, аз дойдох, а ти не ме разбра, искам да остана сама, по-добре да си вървя, не ме спирай, искам да умра. Само в онази крехка възраст това изглежда многозначително и на пръв поглед зряло, всички юноши и млади момчета минават през синдрома на Чайлд Харолд, а на вашата възраст това повече прилича на женска истерия. И тъй като ви познавам достатъчно добре, за да повярвам, че можете да се превърнете в истеричка, сега съм принуден да си направя извода, че се опитвате да скриете нещо от мен. Изобщо не искам да ставам довереник на вашите сърдечни тайни, те не са ми нужни, нито интересни. Но щом дойдохте при мен, значи сте искали да поговорим за нещо, а сега изведнъж сте решили друго. Съгласете се, нямаше да бъда старият детектив, когото познавате, ако оставя тази повече от странна ситуация да мине незабелязана покрай мен. Ако не сте забравили, ние с вас вече имаме зад гърба си една тежка епопея на взаимно недоверие и мнителност, но след като приключихме с нея, мисля, че нямаме поводи да не си вярваме. Е, какво ви възпира да започнем същинския разговор?
Настя потиснато мълчеше. Тя напълно съзнаваше колко прав е генералът, но същевременно изобщо не беше очаквала той да й заговори с такъв тон. Познаваха се от почти две години и нито веднъж през цялото това време Иван Алексеевич не се бе държал с нея толкова студено и рязко. С какво се бе провинила пред него? Нима само с плача си? Глупачка, защо дойде тук? Надяваше се на откровен задушевен разговор, на морална подкрепа, а какво излезе? Стана само по-лошо. Защо, защо е толкова непохватна, защо всичко й върви наопаки!
— Не ме гледайте с очи на болно куче, не се надявайте да пробудите у мен съжаление — продължи Заточни. — Моля да не ми се сърдите, че съм рязък, аз съм мъж и мога да ви бъда само приятел. Не се опитвайте да направите от мен близка дружка. Не ме бива за такава роля и не очаквайте да ви разпитвам за причината за вашите страдания, та после заедно с вас дълго и скучно да я разнищваме, поливайки я със сълзи и сополи. Или вие честно ми разказвате какво ви е докарало до състояние, близко до нервна криза, или си тръгвате, а аз оставам с убеждението, че ми нямате доверие и следователно можем да сложим кръст на нашето приятелство. Избирайте.
Настя изпита чувството, че участва в някаква чудовищна пиеса, чийто сюжет няма нищо общо с нейния собствен живот. Защо е седнала в този чужд апартамент, в апартамента на този съвършено непознат за нея човек, един висш ръководител от министерството? Защо е дошла? Какво е искала, какво е очаквала? На какво се е надявала? Че генерал Заточни ще започне да й бърше сълзите, да я утешава и успокоява? Току-що той й даде да разбере, че това няма да стане. Но нали тя не беше и разчитала на това. Много се надяваше, че разговорът с втория й баща ще й позволи да погледне трезво на ситуацията, така и стана. В края на краищата онзи час и половина, прекаран в пътуване от дома на родителите й до нейното жилище, тя беше почти спокойна и взетото решение да напусне отдела вече не й се бе струвало ужасно, страхливо и позорно. Но после се случи това, което се случи, и всичко казано от Леонид Петрович мигновено напълно изгуби своята ценност, тежест и убедителност. Колко струват съветите и разсъжденията, ако идват от човек, замесен във… Не й достигнаха душевни сили дори мислено да довърши фразата. И без това всичко беше ясно. Тя бе дошла при Заточни, за да се посъветва отново: да напусне ли или да не напуска. А той я посрещна на нож, сякаш я заля със студена вода. Защо? Какво толкова беше сторила?
Внезапно я обзе яростна решителност. Ами нека, нека сега се скара с генерала. Да, тя ценеше това приятелство, нещо повече — имаше момент, около два месеца преди сватбата с Льошка, когато почти се беше влюбила в Иван Алексеевич, да, този човек не й беше безразличен, той много пъти й бе помагал, но сега й беше толкова болно, толкова зле се чувстваше, че всичко останало в сравнение с тази болка й изглеждаше дребнаво и несериозно. Сега не й се струваше страшно дори да разруши приятелството си със Заточни. Какво й каза? Че тя има само два пътя — и й предложи да избира? Добре, така да бъде.
— Ами ако ви предложа вие да избирате? — каза тя, вдигайки глава. — Не искам да ви натрапвам своето решение. Вие самият какво предпочитате — да ви разказвам или да си тръгна? Изборът е ваш, другарю генерал.
Заточни се разсмя и неговите жълти тигрови очи мигом огряха всичко наоколо, разтопиха леда и стоплиха Настя със своята топлина — като две малки слънчица.
— Е, най-сетне! Най-сетне виждам онази Анастасия, която познавам и обичам. Вече си бях помислил, че никога повече няма да ви видя, че сте се преродили и сте станали скучно, плачливо, неуверено в себе си същество. Но не, вие отново вместо жалната усмивка ми показвате хищните си зъбки. Това ме радва. И тъй, чакам вашия разказ.
Настя също се усмихна в отговор, за миг изпита лекота и радост, дори сякаш убийствената болка се притъпи.
— Ами няма нищо особено за разказване, Иван Алексеевич. Искам да напусна отдела, наистина не мога да се сработя с новия началник. Но ме гризе едно чувство на срам. Надявам се, не е нужно да ви обяснявам във връзка с какво. Всъщност това е всичко.
— Е, учудвате ме, Анастасия — разпери ръце Заточни. — Не съм склонен да преувеличавам ни най-малко степента на собственото си влияние над вас. По-просто казано, давам си сметка, че аз далеч не съм главният и пръв съветник и приятел в живота ви. За мъжа ви е ясно, казахте ми, че не е тук, но нали имате на разположение и съпруга на майка ви? Винаги сте ми говорили толкова хубави неща за него! Защо не отидохте със съмненията си при него? И от него ли ви е срам?
— Да — излъга тя и почувства, че се изчервява. — Тоест не. Има нещо друго. Разговарях с него.