Страница 75 из 110
— Така ли? И какво ви посъветва той?
— Каза, че спокойно мога да напусна, че в това няма нищо срамно. Дори изказа предположения къде бих могла да отида.
— И какво не ви допадна в неговите съвети? Защо дойдохте при мен?
— Страхувам се, че Льоня не е съвсем обективен. Като всеки баща. Той иска аз да се чувствам по-добре.
— Ясно. Колко време вече работите с новия началник?
— Един месец. Тече вторият.
— И вече се предадохте? Не сте такъв човек, мисля.
— Знам. Тъкмо затова се срамувам.
— Добре, добре, няма да говоря за това, щом самата вие разбирате всичко. Бих искал да работите при мен — това е ясно. Но в момента нямам нито едно вакантно място.
— Значи такъв ми бил късметът — въздъхна тя. Радостното усещане, грейнало у нея заедно със слънчевата усмивка на генерала, угасна и болката отново изпълни цялото й същество. — Ще отида някъде другаде. Но ми се искаше да дойда при вас. Жалко.
— Не бързайте — спря я Заточни. — Та вие не сте дете, Анастасия, нима няма да потърпите два-три месеца? Някъде през април-май ще се отвори място, един от служителите при мен се пенсионира, тогава ще ви взема с удоволствие. Е, какво ще кажете?
— Не — тя отрицателно завъртя глава, — не мога да изтърпя толкова. Ще полудея. За мен всяка сутрин е мъчение, защото трябва да се насиля да ида на работа, при Мелник. Измъчих се, Иван Алексеевич, не мога повече. Сега съм готова да отида, където и да е, ако ще и да мия някъде чинии, само и само никога да не срещам Мелник.
— Ако поне малко ви интересува моето мнение — хладно произнесе генералът, — имайте предвид, че не одобрявам това. Вашата работа е сериозна и тежка, за нея човек трябва да има твърд характер. Ако сега проявите слабост и се предадете бързо, акциите ви много ще паднат в моите очи. И доста ще си помисля дали да ви взема при мен. И мога да ви уверя, че точно така ще разсъждават и другите началници, при които бихте потърсили работа. Разбира се, ако са свестни ръководители. А ако не разсъждават така, това ще означава, че са лоши началници и организират зле работата в своето поделение, набират какви да е хора, колкото да запушат някоя дупка. Дали самата вие ще искате да работите при такъв началник?
— Иван Алексеевич, с разума си признавам, че сте прав, но не мога да надвия себе си. Класически случай на свада между разума и сърцето.
— Лошо. Вие сте оперативен работник, нямате право на емоционални люшкания. Да не говоря, че нямате право нито на слабост, нито на страхливост. И не смейте да ми изтъквате, че сте жена. Никой не ви е довеждал насила в милицията, дошли сте сама и е трябвало да разбирате в какво се набърквате. С една дума, Анастасия, ако ви е нужен моят съвет по въпроса „да напусна или да не напусна“, аз смятам, че трябва да останете. Ако ли пък съветът ми не ви е нужен и решението ви е твърдо, единственото, което мога да ви предложа, е да почакате, докато при мен се освободи място. Става дума за около три месеца. И ако ми позволите, все пак ще ви дам съвет: потърпете, убедете се, че решението ви е правилно и не отивайте никъде, освен в моята служба, изчакайте при мен да се освободи място за вас.
— Благодаря — измънка Настя и посегна за чантата си, оставена на пода.
Всичко е ясно, всичко е казано. Време е да си тръгва. Краката и ръцете не я слушаха, както всъщност беше през всички дни напоследък, тя се движеше с усилие, почти не виждаше пода под краката си и постоянно се страхуваше, че ще се спъне. Генералът не я спря, излезе след нея в антрето и й подаде якето. Но преди да отвори вратата, се спря.
— Ще се вслушате ли в съвета ми? Ще почакате ли, докато бъда в състояние да ви взема при себе си?
Тя мълчаливо сви рамене. Как можеше да му обещае нещо, след като не знаеше какво ще й донесе утрешният ден?
— Този отговор не ме задоволява — настойчиво каза Заточни. — Искам да чуя по-ясен отговор. Три месеца, Анастасия, само три месеца, но пък ще работите при началник, с когото няма да имате проблеми. Ако избързате, рискувате да попаднете при някой друг като Мелник, от когото толкова припряно бягате.
— Не искам да ви лъжа, Иван Алексеевич, нищо не мога да ви обещая. Просто не знам.
— Какво не знаете?
— Нищо. Аз не знам нищо! Нищо!
Тя изхвърча от апартамента на генерала, като едва сдържаше отново бликващите сълзи. Заточни живееше на единайсетия етаж, но Настя не изчака асансьора, а заслиза по стълбите, като се държеше за перилата, хлипаше и със свободната си ръка бършеше сълзите от лицето си. Беше й много болно, чувстваше се смазана.
Глава 15.
Човек може да привикне дори към най-острата болка. Настя Каменская прекрасно знаеше това. След още една нощ, прекарана почти без сън, в тежка полудрямка, тя все пак си възвърна способността да мисли нормално. Вярно, всяка крачка по пътя на логичните разсъждения й причиняваше страдания, но тя смело правеше тези крачки, защото такъв беше характерът й. По-добре да приеме горчивата истина, отколкото да се самозалъгва.
И тъй, вторият й баща беше свързан с тази странна история, в която се оказа замесен журналистът Баглюк. И то свързан далеч не косвено, защото именно при него, при Леонид Петрович, се бе завтекъл журналистът след разговора си с Мелник на „Петровка“. Именно вторият й баща го бе поил с уиски по време на сериозния им разговор на четири очи. И дори му бе дал недопитата бутилка. Макар да е знаел, не може да не е знаел, че Баглюк, първо, ще шофира, а второ — че е склонен да се напива до забрава. Каква е причината за подобна постъпка? Било ли е умишлено — с цел да провокира катастрофата? Или е било някакво неразбираемо и неприсъщо на Льоня безгрижие и неблагоразумие?
Нещо повече — историята от странна се превръщаше в плашеща. Защото Баглюк бе писал в статията си за разкрита агентура, основавайки се на видео- и аудиозаписи с Никита Мамонтов, направени след заплаха от физическо насилие. Записите бяха гледани от опитен специалист по жестомимичен превод и той установи, че всъщност Никита е отрекъл да е бил вербуван. Какво излиза тогава? Излиза, че хората, които са отишли при Мамонтов, са били сигурни във връзките му с милицията, пребили са го и са го накарали да говори пред камера и микрофон. Но той не е казал онова, което са искали да чуят, тогава те са фалшифицирали записите. Това е ясно, но защо те изобщо са отишли при него? Защо са били убедени, че той е нечий агент? Някой ги е излъгал — умишлено или неволно. Някой е сгрешил. Но кой?
Добре, този въпрос ще остане открит. Но ето че на сцената се появява някой си Нурбагандов, който след подробното проучване се оказва агент на служител от милицията. Вярно, бивш, връзката с него е била изгубена, деловите отношения — прекъснати. Сега е точният момент да си припомни какво й бе говорил Денисов. А той бе казал, че Нурбагандов е един от завършилите учебен център, действащ в рамките на държавната програма за борба срещу укриване на данъци. Освен това Денисов бе казал, че в тази Програма, макар че е държавна, нещо не е наред. Силно намирисвала на нещо престъпно.
Прекалено много агенти… Прекалено много, за да мислим за случайно съвпадение. Ако ли пък не е съвпадение, а става дума за звена от една верига, тогава тази верига изглежда горе-долу така: за учебния център се набират хора с опит в сътрудничеството си с правоохранителните органи, и то опит от съвсем определен характер, с други думи — опит в агентурната работа. И още едно уточнение: този агент трябва да бъде завербуван чрез компрометиращи материали, по-просто казано — той трябва да е извършил престъпление или поне да е бил замесен в нещо престъпно. И тук изникват нови въпроси.
Първият: откъде учебният център получава информация за такива хора, кой им „предава“ тези агенти-престъпници?
И вторият: по какъв начин ги карат да сътрудничат на държавната програма? Защото ако Денисов не греши и там наистина нещо не е наред, трябва да има гаранция, че тези хора ще мълчат.