Мъжки игри

— Анастасия Павловна…

— Вървете, Миша! — повтори тя, вече по-твърдо. — Не ми се сърдете. Трябва да остана сама. — Виждаше, че Доценко наистина е обиден. Какво пък, на негово място и тя щеше да се обиди и да не разбира какво става, защото сега би трябвало да започне същинската работа, а тя проявява към тази работа пълно безразличие. — Ние с вас трябва да разкрием седем убийства и това, което успяхте да установите, говори единствено за факта, че поне Нурбагандов с абсолютна сигурност не е бил убит от маниак. Ето това ние с вас не бива Да забравяме. А кой е убил Вавилов — това не е наша грижа, с това се занимава районното управление за борба с организираната престъпност — добави, изпитвайки непреодолимо отвращение към себе си.

— Добре — сдържано отговори Михаил и излезе от кабинета.

„Обиди се — някак отнесено си помисли Настя. — И е прав. Аз изпълнявам последната молба на Денисов… Сякаш че Денисов за мен е най-важният човек на света. Защо толкова се инатя? Трябваше да разкажа на Миша всичко, което знам за тази държавна програма. Защото е очевидно, че Нурбагандов е действал в рамките на тази Програма, именно затова е получил нови документи и нова биография. Съвсем случайно е попаднал в структура, в която са го познали. Невероятно съвпадение, но се случва. Така че той е бил обречен. Внимателно, под благовиден предлог са го махнали от банката и почти веднага са го убили, за да не се мярка пред очите на разни хора. А после са премахнали Вавилов, който го е познал и е започнал да го проверява. Едуард Петрович беше прав, между двете убийства има връзка. А хората, които са премахнали Нурбагандов-Хаджиев, далеч не са глупаци, убили са го по начин, при който вероятността нещо да изплува е била минимална. Когато става дума за жертва на маниак, никому няма да хрумне да се рови надълбоко в миналото на убития, защото това минало няма никакво значение. Жертвите на маниаците винаги са случайни, никакви лични отношения не ги свързват с престъпника… Татко. Господи, колко боли! Татко. Но защо? Защо? Защо това трябваше да се случи точно на мен? Не мога да мисля за нищо друго, освен за това. И с никого не мога да го споделя. Дори с Льошка, с когото обикновено мога да споделям всичко.“

Тя си представи как довечера ще се прибере в празната гарсониера и ще остане сама с болката си. Колко дни вече живее така? Един, два, седмица? Имаше чувството, че другият живот, онзи, предишният, е свършил много отдавна и в онзи предишен живот е имала всичко, което й е било нужно, за да бъде щастлива, а пък тя все от нещо беше недоволна, намираше си някакви глупави поводи за тревоги и ядове. Нима тогава е могла да си представи, че може да съществува ТАКАВА болка, ТАКЪВ живот? Ако е могла, сигурно е щяла да се чувства абсолютно щастлива и да благодари на съдбата за всеки ден, изживян без тази чудовищна болка, която сега пронизва цялото й тяло и от която й притъмнява пред очите.

Ето, вече трябва някак да събере сили и да тръгне занякъде… Закъде да тръгне? А, да, за вкъщи естествено, вече е осем и половина. Но колко е седяла така, вперила неподвижни очи пукнатината на мазилката? Час, два, три? Май преди малко тук беше Миша и тя разговаряше с него… После ходи при Мелник и се отчете за работата, свършена през деня. Какво му каза? Дори не може да си спомни. Добре че освен делото за седмината удушени, има и други дела, с които трябва да се занимава, именно по тях се е отчитала. Инак Мелник засега не пита за удушвача, защото Лазарева е обявена за издирване и докато не я намерят, Господаря нищо няма да пита по този въпрос.

Настя с усилие си наложи да се надигне от бюрото и да прибере книжата в касата. Вече беше закопчала якето си и бе посегнала да угаси лампата, когато внезапно се върна до бюрото, вдигна телефонната слушалка, набра един номер.

— Иван Алексеевич, поканете ме днес на вечеря у вас — каза тя, без да изпитва нито смущение, нито неудобство, макар че в друго време дори под смъртна заплаха не би посмяла да се натрапи на гости у генерал Заточни.

— Заповядайте — кратко отвърна генералът. — Спомняте ли си адреса или да ви посрещна при станцията на метрото?

— Спомням си го, ще дойда сама.

Настя затвори телефона, загаси лампата, заключи вратата и бавно тръгна по дългия коридор на зданието на „Петровка“ 38, без да си дава ясна сметка защо току-що се бе обадила на генерала и какво очаква от срещата с него.

Генералът й отвори, облечен с анцуг. Той беше слаб, стегнат човек и винаги изглеждаше много по-млад, отколкото беше в действителност. Само оредялата коса и бръчките издаваха възрастта му, но за сметка на това жълтите тигрови очи умееха да се превръщат в разтопено злато, когато Иван Алексеевич искаше да бъде обаятелен и да предразположи събеседника си. Генералът помогна на Настя да се съблече и с жест я покани в кухнята.

— Моля да ме извините, не съм се готвил предварително за посещението ви, така че вечерята е съвсем скромна.

— Нищо, не съм гладна. Само ако може да приседна някъде — смотолеви Настя.

Заточни седна на масата срещу гостенката си и внимателно я погледна.

— Не изглеждате добре — забеляза той. — Да не сте болна?

— Не.

— Трябва да възобновите разходките си с мен в почивните дни. Съвсем сте се оставили на мързела, Анастасия, не е хубаво.

— Иван Алексеевич, защо всички толкова се грижат за физическото ми здраве! Мама всеки ден ми опява да се храня правилно, вие пък искате да се разхождам и да дишам чист въздух.

Тя не съумя да се въздържи, така че думите й прозвучаха раздразнено и нервно, но генералът очевидно не се обиди.

— А какво неправилно виждате вие в това? — присмехулно попита той.

— Не, всичко си е правилно, само че защо никой не се грижи на човек да му е спокойно на душата, всички се тревожат най-вече за стомаха. Не ми обръщайте внимание, Иван Алексеевич, аз просто така си мърморя, то е от лошото ми настроение. А къде е Максим?

— Замина с приятели на почивка, ще карат ски.

— Ами училището? — учуди се тя.

— Какво училище, Настенка? Та той е студент, ваканцията им е до десети февруари.

— Ох, извинявайте — усмихна се виновно тя, — забравих, все не мога да свикна, че той вече не е гимназист.

Заточни сложи на масата хляб, шише с кетчуп, чиния с кисело зеле.

— Сега картофите ще се сварят, потърпете още мъничко. Между другото защо не се прибрахте вкъщи? Къде е мъжът ви?

— В Америка. В прекрасната далечна Америка, страната мечта за деветдесет процента от нашите съотечественици.

— Какъв е този сарказъм? — учуди се генералът. — Какво имате против Америка?

— Нищо. Абсолютно нищо. Но нямам и нищо за. Затова просто не разбирам какво толкова й е хубавото и защо всички така се стремят към нея. Мене например и планини от злато не могат да ме примамят там. Скука и еднообразие. И наоколо само чужди хора.

— Анастасия, днес не мога да ви позная. Не приличате на себе си. Какво ви е? Аз, общо взето, се досещам, че сте дошли при мен не защото сте гладна, а вкъщи нямате нищо за ядене. Нещо ви измъчва, искате да обсъдите нещо с мен… е, тогава какво ви възпира? Говорете. Нали затова сте дошли, а не за да хапнете варени картофи и кисело зеле в моята скучна компания, прав ли съм?

— Прав сте. Наистина искам да поговоря с вас, но езикът ми не се обръща.

— Няма страшно. Още повече че и картофите вече се свариха, сега ще похапнем и нещата ще потръгнат по-лесно. — Той сръчно изля водата в мивката, подсуши картофите и ги сервира в голяма плоска чиния. — Слагайте си, вземете си от зеленцето, с Максим сме го правили, този път стана чудесно. Може би искате да пийнете нещо?

— Не, благодаря.

Настя си сложи в чинията два вдигащи пара картофа и започна машинално да ги размачква с вилицата, вперила поглед в едно едва забележимо петънце на зеленикаво-синкавата мушама, с която бе покрита кухненската маса. Не й се ядеше, но приличието изискваше поне да се престори, че вечеря заедно с домакина.