Мъжки игри

— Не, този път всичко ви казах, нищо не скрих. Обаче истината е, че Мелник не знае за Самойлов.

— Но защо? Та това е най-важното в твоите съображения.

— Е, и… — Настя сви рамене. — Аз и на вас разказах само от уважение. А той щеше да ме съсипе от подигравки. Нали знаете какво е отношението към науката при нас? А и Мелник няма никакви съображения, а само тъпо упорство и неумение да отстъпва от позицията си дори когато е очевидно, че трябва да го направи. Толкова активно ни подкрепяше, когато търсехме сериен убиец, моделирахме портрета му, стигнахме до идеята за висока жена спортистка, после излязохме на Лазарева… та сега просто няма сили да признае пред себе си, че всичко е било напразно. Тогава толкова ни хвалеше, на всяка оперативка ни даваше за пример. И какво излиза сега — че е глупак, че е подкрепял и хвалил неправилна версия и тъпи подчинени? Той няма да допусне такова нещо никога в живота си. Такива като Мелник предпочитат серийния убиец да остане незаловен, отколкото да се окаже, че началният се е заблуждавал. Ето и вие току-що казахте, че винаги сте прав, защото сте следовател. А Мелник е винаги прав, защото е началник. Схващате ли разликата?

— Ох, колко го мразиш! — поклати глава Олшански. — Винаги съм те смятал за сдържана, дори равнодушна, но сега омразата направо извира от теб. Колко те е ядосал само! Поде чуваш ли се как говориш?

— Не, защо?

— Ами че ти почти крещиш.

— Така ли? — смути се Настя. — Извинявайте. Развълнувах се.

— А не бива. Един лош началник не е повод за вълнение, това си е нещо обичайно, всички живеят така. Къде да ви оставя?

— До най-близката станция на метрото, ако може.

— Може и не само до най-близката. На какво ще се качваш? Вкъщи ли се прибираш?

— Вкъщи — уморено кимна тя и веднага се сепна: — О, не, извинявайте, у родителите ми! Съвсем забравих, че им обещах да отида. По линия „Серпуховская“.

— Ясно. Ами ти накъде си, капитане?

— И аз мога да пътувам по „Серпуховская“.

Настя и Доценко слязоха от колата при станция „Нагорная“. В метрото тя купи огромен красив букет рози, за да честити на майка си и втория си баща годишнината от сватбата. Във вагона почти нямаше хора — влакът идваше откъм жилищните райони на града и след края на работния ден хората пътуваха предимно в обратната посока.

— Анастасия Павловна, ще ме осъждате ли, ако отида при Олшански? — попита Доценко.

Ето въпроса, от който тя най-много се страхуваше. Какво Да отговори? Да го разубеждава, а после самата тя да напусне? Или да го подкрепи? Как е правилно да постъпи?

— Миша, не бива да се съобразявате с моето мнение. Постъпете, както смятате, че е правилно. Само не вземайте прибързани решения — това е най-важното.

Лицемерка! „Не вземайте прибързани решения!“ Ами тя самата не постъпи ли точно така? Човек би помислил, че се е измъчвала месеци наред, разкъсвала се е вътрешно, претегляла е всички за и против. Не, и тя взе решението си внезапно, под моментното влияние на емоциите си. И сега това решение укрепва у нея с всеки изминал час. Само дето едновременно с него се засилва и чувството на срам. Срам, задето е страхлива и слаба. Срам пред полковник Гордеев.

На станция „Боровицкая“ Михаил се сбогува и слезе, трябваше да се прехвърли на друг влак, а Настя продължи, потънала в своите безрадостни мисли. Може би след разговора с втория й баща ще й олекне? Поне смутът в душата й ще се разсее.

У родителите й беше пълно с гости и това беше неприятна изненада за Настя. Сега най-малко й се искаше да бъде сред хора, да се усмихва, да разговаря с почти непознати. Ако майка й я беше предупредила още снощи, Настя щеше да намери един милион причини, коя от коя по-уважителни, поради които точно днес по никакъв начин не би могла да дойде. Но майка й коварно премълча и й говори само за необходимостта да се храни правилно.

Настя мъжествено „отбиваше синовния си дълг“, като току поглеждаше часовника. Удобно ли е вече да изчезне или трябва още да се повърти сред гостите, за да не обиди майка си и Леонид Петрович? Винаги я беше смайвала способността на родителите й да завързват познанства и приятелства с хора, които нямат никаква връзка с професионалните им среди. Ако Настя поканеше гости, всички те щяха да бъдат или нейни колеги от „Петровка“, или колеги на Льошка от института. А сега около нея имаше хора с най-различни професии, с които майка й и вторият й баща се бяха запознавали на приеми, банкети, по курорти, имаше дори две съученички на майка й.

Тя си проправи път до втория си баща и го подръпна за ръкава.

— Тате, да идем в кухнята, трябва да се посъветвам с теб.

Леонид Петрович веднага се извини пред някакъв смешен дебел чичка, с когото току-що нещо оживено бе обсъждал, и стана от масата. Но кухнята се оказа заета — там седяха две дами и като чуруликаха весело, украсяваха кюфтенца на клечка с панделчици от тънки ивички цветна хартия. Настя стъписано погледна втория си баща, но той веднага посочи с глава по посока на външната врата. Като се постараха бравата да не щракне, те тихичко се измъкнаха на стълбищната площадка.

— Е, Настя, детето ми, казвай какво те измъчва.

— Не мога да работя с Мелник — веднага тръсна тя.

— Не можеш или не искаш?

— Не искам, защото не мога. Татко, започнах да се замислям дали да напусна отдела. Ти какво ще кажеш?

— Е, дете, ти си вече омъжена дама и едва ли се нуждаеш от моите съвети. Кажи си честно, трябва ли ти помощ? Мога да поговоря с някои хора в министерството…

— Не, татко — тя упорито завъртя глава, — трябва ми именно съвет.

— За какво?

— Да напусна ли или да не напускам. Не искам да работя с Мелник. Но същевременно ми е някак неудобно… срам ме е.

— Това го разбирам — кимна вторият й баща. — Не е нужно да ми обясняваш.

Господи, колко е хубаво, че баща й всичко разбира! Самият той цял живот е работил в практиката, прекрасно знае какво представлява „отделът на Гордеев“, как се е създавал и какво е правила в този отдел Настя, така че разбира всичко без излишни приказки.

— Дете, на теб ти е добре известно, че робският труд е най-непродуктивният. Човек, който работи насила, няма да върши работата си добре, дори много да се старае. Трябва или да промениш отношението си към ситуацията, или наистина да напуснеш. И без това ако останеш при Мелник и всеки ден се бориш с неприязънта си към него, няма да свършиш много работа. Повярвай на опита ми, аз неведнъж съм минавал през това.

— И всеки път ли си сменял работата си? — недоверчиво попита Настя.

— Не, защо? Променях отношението си към ситуацията или полагах усилия отношенията ми с хората да станат такива, каквито искам аз.

— Аз няма да мога — въздъхна тя. — Не ми е такъв характерът.

— Знам. Затова смятам, че спокойно можеш да напуснеш. Ако беше работила в практиката година или година и половина, щях да приема напускането ти като страхливо бягство от трудностите. Но ти си в милицията повече от десет години, работи честно, добросъвестно, не бягаше от трудностите, знам всичко за теб, Гордеев редовно ме информираше как се труди детето ми. Така че имаш пълното морално право да напуснеш, без да се опасяваш, че ще те гледат накриво, и без да укоряваш себе си.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм. Трябва само да помислиш къде да отидеш.

— Е, има ли значение — Настя махна с ръка, — стига ми да съм по-далече от Мелник.

— Тук обаче не си права — възрази Леонид Петрович. — Има дори много голямо значение. Сега длъжността ти е неизгодна.

— Как така неизгодна? — не разбра тя.

— Ти си старши оперативен работник. Да се преместиш от „Петровка“ в някой район на същата длъжност означава понижение. За да не загубиш нищо, трябва да отидеш само на по-висока длъжност — началник на районно, отдел и така нататък. А ти си жена. Разбра ли ме сега?

— Разбрах. Никой няма да ме назначи на такава длъжност.

— Именно. Значи веднага отхвърляме териториалните органи, ако не смяташ да сменяш профила на работата си. Единствената възможност да работиш в района без понижение в длъжността е да се занимаваш с превенция на престъпността сред непълнолетните. В тази работа назначават жени на всякакви длъжности. Ще отидеш ли?