Мъжки игри

— Ами ако го няма на работното му място?

— Кого? Следователя ли?

— Ами да. Нали Мелник каза, че след петнайсет минути ще провери, иначе ще уволни и двама ни.

— Ох, Миша, защо обръщате внимание на разни глупости! Казал бил… Той може да провери след петнайсет минути дали на следователя е съобщено, но не може да го изкомандва кога да се издаде постановлението. И изобщо няма намерение никого да уволнява, да не е идиот — и без това няма достатъчно хора. Сега ще звънна на Костя Олшански, ще се разкая за всичките си грехове и да се надяваме, че той ще ни разбере.

— Ами ако го няма в службата? — настойчиво повтори Доценко.

— Е, ако го няма, здраве да е, престанете да се притеснявате, моля ви.

Настя тръсна тези думи доста ядосано и веднага мислено се скастри. Какво право има да разговаря така с Михаил? Тя си е добре, вече почти е решила за себе си, че няма да работи за Мелник, особено след днешния случай, така че един скандал повече или по-малко няма голямо значение. Няма за нея. А за Доценко? Та нали той има още много да работи с Господаря, естествено е да се пази от такива неприятности. Има едно златно правило: мъмрили ли са те, поправи грешката си, поправиш ли я бързо, връщаш си добрата репутация. На нея не й пука за репутацията й в очите на Мелник, но при Миша е съвсем друго. И тя няма никакво право да му се сърди.

Но Доценко се оказа лош пророк: никой не вдигна телефона в кабинета на Олшански, а на другия телефон секретарката каза, че Константин Михайлович е отишъл да присъства на обиск. Тъй като секретарката беше страстна почитателка на криминалната литература и особено обичаше книгите, написани от Татяна — съпругата на Стасов, Настя на няколко пъти й се бе подмазвала, като й бе носила нови повести с автографи, с което си бе спечелила пълното и дълбоко доведе на една от най-дългогодишните служителки от следствения отдел при градската прокуратура. Така че без усилия получи адреса, на който в момента Олшански присъстваше на обиск.

— Да вървим, Мишенка — каза тя и си облече якето, — ще се опитаме да хванем Костя, преди Господаря да го направи. Вече минава пет, Олшански може да не се върне в прокуратурата след обиска.

— Ами вечерният отчет? — жално попита Доценко. — Ще трябва да поискаме разрешение от Мелник, инак ще крещи още повече.

— Миша, не ставайте дете. Гордеев ни е поразглезил, дума да няма. Никога не ни се е налагало да мислим как да измамим началника си и как да се измъкваме. Няма как, ще трябва да усвоим тази наука. — Тя вдигна слушалката на вътрешния телефон и набра номера на Жерехов, заместник-началника на отдела. — Павел Василиевич, ние с Доценко отиваме да изпълняваме нареждане на Мелник. Ако ни търси, напомнете му това, ако обичате, защото той може и да забрави и да започне да се кара защо не сме го посетили за отчета.

Намерението да смени работата и началника си укрепваше у нея с всяка изминала минута. Не че Анастасия Каменская беше абсолютно честна и правдива във всичко, разбира се, че не, инак не би могла да работи в криминалната милиция. Но наистина през последните десет години не й се бе случвало да мисли как да измами началника си. Просто нямаше такава необходимост, нещо повече — това би било глупаво и опасно, защото Житената питка — Гордеев можеше да й даде много умен съвет и да й помогне. Той имаше доверие на подчинените си, на техния опит и интуиция и не тропаше с крака, когато указанията му се изпълняваха неточно или не се изпълняваха — стига за това да имаше солидни причини. А в работата с Мелник трябваше постоянно да мисли не толкова за разкриването на престъпленията, колкото как да не си навлече неприятности. Колко противно и унизително беше всичко това!

Доста бързо стигнаха до мястото, посочено от добросърдечната секретарка. Пред входа на блока бяха спрели две коли: милиционерската — бяла с тъмносиня ивица, и светлосиньото жигули на Олшански.

— Успяхме! — с облекчение каза Настя. — Сега можем спокойно да изчакаме Костя да излезе. Хем ще подишаме чист въздух.

Тя извади цигарите и зиморничаво сгърчи рамене. Не беше много студено, под краката продължаваше да жвака разтопен сняг, но налитащият влажен вятър току запращаше в лицата им отвратителна смес от суграшица и дъжд. Да се разхождаш в такова време не е много приятно. Настя надникна във входа, надявайки се да намери там временно убежище, но веднага излезе. Блокът беше стар, с мръсно стълбище и олющени стени. По-добре да постоят на улицата.

Тя съвсем се бе вкочанила, когато Олшански най-сетне излезе, придружен от трима души.

— Настася? Какво правиш тук? Привет, капитане! — кимна той на Михаил. — Какво се е случило?

— Трябва да поговорим с вас, Константин Михайлович.

— Почакайте една минутка, сега ще се освободя. — Олшански се отдалечи, размени набързо няколко думи с другите присъствали на обиска, после отключи колата си. — Качвайте се, ще си поговорим на топло.

Настя бързо се вмъкна в колата и извади от чантата си носна кърпа, за да избърше мокрото си от дъжда и снега лице. Не бяха нужни много обяснения, Константин Михайлович веднага разбра всичко.

— Много ви тормози новият ви шеф — каза той. — Сигурно ви е тежко?

— Меко казано — призна тя.

— Ами ти, капитане — обърна се следователят към Доценко, — спомняш ли си онзи наш разговор? Мисля, че е дошъл моментът да си смениш работата.

Настя знаеше, че Олшански отдавна се опитва да примами Михаил в следствения отдел, понеже високо цени неговата способност да получава точни и правдиви показания от свидетели и потърпевши. Знаеше също, че Доценко винаги бе отклонявал тези предложения. Нима и сега ще откаже?

— Ще помисля — много сериозно отговори Михаил. — Може би сте прав, наистина трябва да се махна.

— Аз винаги съм прав — засмя се Олшански. — Защото съм следовател. Хайде, Миша, не протакай, не чакай да си скъсаш нервите с този новия. А аз ще ти бъда наставник, като млад специалист ще те взема под крилото си, така че не бой се, не е кой знае каква философия.

— Ще помисля — повтори Доценко.

На Настя й докривя. Тя щеше да напусне, вече е решено. И Миша сигурно ще напусне, за какво му е да се тормози! После ще започнат да напускат и другите. Всичко, което Гордеев грижливо и с обич бе създавал, което бе събирал зрънце по зрънце и шлифовал, в един момент ще рухне като пясъчна кула. Жалко, чак да ти се доплаче. И от Гордеев ще я е срам — не издържаха още първите трудности, разбягаха се като плъхове от потъващ кораб. Може би все пак не бива да напуска? Миша я гледа в устата, има я за необорим авторитет и ако тя напусне, несъмнено ще приеме предложението на Олшански, а ако остане, ще задържи и него. Трябва още да потърпи, да се постарае да свикне. Вярно, всички се чувстват отвратително, тежко им е с новия началник, но търпят, никой не говори за напускане. Само тя. Какво, да не би да е по-слаба от всички?

— Константин Михайлович — каза Настя с пресилено възмущение, — какво сте намислили вие, а? Да ни отнемате кадиите? Не е хубаво да надничате в чужда паница.

— Разбира се, по-добре е вашият Мелник да се възползва от пълната паница, оставена от Гордеев — парира я следователят. — Той такива каши ще ви забърка, свят ще ви се завие! Това ли чакате? Добре де, шегувам се, вие си решавайте къде да работите. Та какво ще правим с вашата Лазарева? Ще я обявяваме ли за издирване?

— Обявете я. Не можем да убедим Мелник в обратното. Той смята, че тя има нещо общо с убийствата и не мисли да променя мнението си.

— Ами може наистина да има нещо общо? — присви очи Олшански. — Нали Мелник не би упорствал без основание сигурно има някакво.

— Константин Михайлович, той има основание, ако смятаме седемте убийства за серия.

— Е, и?…

— Аз пък имам основание да смятам, че не са серия. Хайде избирайте на кого вярвате повече — на мен или на Мелник.

— Виж я ти! — разсмя се той. — Един нормален мъж, ако трябва да избира между мъж и жена, трябва да избере жената. А аз съм нормален. Само искам да разбера защо Мелник не се вслушва в твоите доводи. На мен те ми се сториха напълно убедителни. Още повече че познавам трудовете на Самойлов, знам и за онази история в Зеленоград. На мястото на твоя началник бих повярвал на теб. И щом той постъпва другояче, бих искал да разбера защо го прави, от какви съображения. Или ти пак не ми казваш всичко?