Мъжки игри

Ето защо още при първото споменаване на името на Дмитрий Вавилов Филипов отговори, без дори да помисли:

— Той отдавна не работи при нас. Не знам нищо за него.

За някакъв кратък миг на Михаил дори му дожаля за този впиянчен, страхуващ се от всичко майор. Можеше, разбира се, да организира натиск отгоре, да го обвини в незаконно сътрудничество с бизнес структури и така със сплашване да го накара да се оправдава и да говори, че не е правил нищо особено, само проверки… И така нататък. Но това щеше да бъде продължителна и сложна работа, и то много несигурна. Много по-лесно би било да купи на Филипич бутилка и да почака да му се развърже езикът. Друг на мястото на Филипов естествено би се замислил защо ли младото детективче от „Петровка“, не щеш ли, предлага да си пийнат и се усмихва заговорнически — не е току-така тая работа, трябва да си отваряш очите на четири. Друг може би, но не и Филипич, който обичаше водката до такава степен, че вече гледаше на появяването на пълната чашка пред него напълно нормално, без критика. Важното е, че ти я наливат, ама защо, с каква цел, с какви лоши намерения — няма значение.

Доценко беше пределно внимателен, когато покани Филипов „да ударят по една малка“ за запознанството в най-близкия бар, и повече не продума за Вавилов. Той беше достатъчно опитен, за да подреди разговора правилно, и след час и половина научи, че изпълнявайки нечия молба, през декември Филипов е ходил в градския архив, който се намираше на края на географията, чак в противоположния край на града, и ако не е бил приятелят, на когото е трябвало да помогне, той за нищо на света не би се помъкнал натам.

В архива капитан Доценко доста бързо научи, че майор Филипов е преглеждал наказателно дело за хулиганство, благополучно прекратено от следователя поради неголямата обществена опасност на деянието. Михаил внимателно прочете делото, взе си бележки и се върна на „Петровка“.

— Анастасия Павловна, предполагам, че Вавилов е помолил бившия си колега Филипов да прегледа в архива едно дело за хулиганство. Но не разбирам какво може да го е заинтересувало в това дело. Може би Филипов е преглеждал материалите, за да услужи на друг човек?

— Говорете поред — помоли Настя. — От коя година е делото?

— От деветдесет и пета.

— И кой е хулиганствал?

— Трима мъже вдигнали скандал на обществено място, сиреч в ресторант, строшили няколко чаши, сменили си взаимно физиономиите, сервитьорите също леко пострадали. Извикали милиция, хулиганите били задържани, дълго и мъчително се извинявали пред ръководството на ресторанта, незабавно възстановили стойността на счупеното, признали вината си, платили медицинската помощ на сервитьорите. С една дума — разкаяние в действие. Особено се проявил един от тях, веднага започнал да вади пари и да се извинява. Другите двама били по-сдържани. След три дни следователят прекратил делото. И добре е сторил. Ето имената и паспортните данни на тези хулигани. — Доценко сложи пред Настя листа с бележките си. — А ето и координатите на следователя, който е оформил делото.

— Благодаря — кимна тя. — Трябва да изпратим запитвания и за тримата, да видим какво представляват днес и с какво се занимават. Искам да разбера с какво може да са заинтересували покойния Вавилов през периода на неговото така наречено мисловно вглъбяване. Естествено — ако той се е замислил толкова дълбоко именно заради тях.

— И ако Филипов е взел делото от архива за Вавилов, а не по молба на друг човек — добави Доценко.

Да, прекалено много ако имаше тук. Прекалено много… Но нали трябваше да започнат с нещо. Щом Едуард Денисов си бе заложил главата, че между убийствата на Вавилов и Нурбагандов има връзка, тази връзка трябваше да се намери. В противен случай всичките седем трупа, официално приписвани на неизвестен маниак, щяха да си останат мъртво бреме и истинският убиец никога нямаше да бъде открит.

Настя вече бе отворила уста да зададе на Михаил поредния въпрос, когато вратата се отвори рязко и широко. На прага застана самият Мелник. Лицето му беше отчуждено и хладно, а святкането на светлите му очи не предвещаваше нищо добро.

— И двамата са тук — кой знае защо, удовлетворено констатира той. — Прекрасно! Очевидно работата по издирване и залавянето на серийния убиец е приключена и вие можете с чиста съвест да си седите в кабинета и да си пийвате кафенце. Поздравявам ви. Докладвайте!

Кръвта нахлу в лицето на Настя, тя ужасена почувства как пламтят бузите й и как започват да треперят ръцете й. За чест на Доценко трябва да се каже, че той се владееше много по-добре. А може би беше просто по-млад и по-здрав и вегетативните му реакции не бяха толкова драстични.

— Владимир Борисович — започна тя, като се стараеше гласът й да не издава емоциите, — освен със серийния убиец, ние се занимаваме и с много други престъпления, които изискват да поседим и да помислим, преди да хукнем кой знае накъде, без да виждаме пътя пред себе си.

— Уважаема Анастасия Павловна — студено произнесе Мелник, — вие имате лошия навик да ме бъркате със себе си. Не е нужно да ми обяснявате с какви дела се занимава моят отдел. Камо ли да ми разяснявате основите на детективската работа. Зададох ви съвсем конкретен въпрос: как върви разработката на Лазарева? И искам да получа също толкова конкретен отговор. Е?

— Лазарева е под контрол, Доценко работи с нея — отговори Настя, усещайки се като човек, който е скочил от вертолет, без да знае има ли парашут или не. — Но днес аз съм още по-сигурна, че тя няма никакво отношение към седемте убийства и ви моля да отмените нареждането си за ежедневно наблюдение.

Очите на Мелник се присвиха и сякаш станаха още по-светли.

— Вероятно вашата увереност се основава на факта, че изобщо не знаете къде е Лазарева и с какво се занимава.

„Ясно — помисли си Настя, — нямам парашут. Жалко. Ще трябва да летя надолу самостоятелно и най-вероятно ще си счупя главата при падането.“

— Вие, Анастасия Павловна — продължи Мелник, — си направихте труда да ме заблудите, с други думи — да излъжете мен вашия началник. Нещо повече — вие въвличате в тази грозна постъпка и един младши по чин и длъжност свой колега, който трябва да се учи и да взема пример от вас. Вашата Лазарева е изчезнала и това означава, че съм бил прав. Тя има връзка с убийствата, виновна е и е усетила опасността. А вие, вместо да биете тревога и да я обявите за издирване, си седите спокойно и — ще ми простите грубостта — си чешете езиците. Може да се завиди на оптимизма ви. Ако до петнайсет минути Лазарева не бъде обявена за издирване, можете да сложите на бюрото ми рапорта си за напускане. Това се отнася и за вас, Доценко.

С тези думи той се обърна и излезе от кабинета, като силно тръшна вратата.

— Ама че работа! — тихо проточи Михаил. — Откъде е научил? Вие ли му казахте?

— Не, не съм му казвала. А вие, Миша?

— И аз не съм. Но кой тогава ни е предал?

— Нямам представа. Най-вероятно никой не го е направил нарочно. Просто нашият Господар усеща вътрешната съпротива на слугите, страхува се, че правим нещо зад гърба му, и се опитва да ни проверява. Сигурно е възложил конфиденциално на някого от нашите да издири Лазарева, без да обяснява коя е тя и кой я разработва, а човекът добросъвестно е отишъл в дома й, поговорил е с родителите и е научил, че тя не нощува вкъщи и не ходи на работа. Сега се радва, че е хванал двама ни в лъжа и ще ни запушва устата с нея до второ пришествие. Сред някои началници този похват е много популярен: пипваш подчинения си за нещо нередно и после дълго и здраво го държиш изкъсо, като му го напомняш.

— Загазихме! — отчаяно поклати глава Доценко. — Ама аз съм виновен: хленчих, хленчих, исках по-скоро да се отърва от Анна.

— И аз съм виновна — въздъхна Настя, — нали ви казах, че можем да не я закачаме повече. Е, сбъркахме, изложихме се, но все пак положението не е толкова смъртоносно, колкото се опитва да го представи Мелник. Лазарева не е избягала, поне не е напускала Москва — Коротков я е видял с очите си в редакцията. Друг е въпросът, че ние с вас не знаем защо е ходила там и е търсила Баглюк, но Баглюк е съвсем друга история, която няма никакво отношение към седемте трупа. Е, хайде, Миша, стига сме си посипвали главите с пепел, трябва да се обадим на следователя да издаде постановление за обявяване на Лазарева за издирване. Да не си търсим повече белята.