Мъжки игри

Страшно й се прииска да си поговори с Льоша. И сякаш в отговор тутакси звънна телефонът.

— Какво ти се е случило? — попита мъжът й вместо поздрав.

— Ами… — Тя се стъписа и дори не можа да се овладее веднага. — Как се сети? Тоест исках да кажа — откъде ти хрумна такова нещо?

— Аска, ще лъжеш други, не мен. Казвай какво се е случило.

— Льошик, ще ти кажа, честна дума, но хайде, обясни ми как се сети. Знаеш, че ще умра от любопитство.

— Елементарно, Уотсън! — засмя се Чистяков. — Току-що си поприказвах с моята любима тъща и тя те предаде, каза, че гласът ти бил уморен и някак убит. А тъй като те познавам и знам, че когато разговаряш с родителите си, гледаш да звучиш бодро и весело и да не демонстрираш каквито и да било терзания, веднага разбрах, че щом тъщата е доловила нещо такова, значи съвсем си се скапала. Хайде сега се опитай да ми кажеш, че не съм прав.

— Прав си — въздъхна Настя. — Настроението ми е отвратително. Толкова отвратително, че дори не съм успяла да го скрия от мама.

— Защо така? Обиди ли те някой?

— Аз сама се обидих. Глупачка съм и няма кой да ме напляска.

— Правилно, обаче е неконструктивно. Ако искаш, ще ти дам телефона на един мой колега — той живее наблизо и ако го помолиш, ще дойде да те напердаши.

— Браво бе, каква конструктивност! — Настя се развесели.

— По-добре ме направи умна.

— Безполезно е, вече си стара за такива експерименти. Колкото — толкова, ще трябва да живея с глупава жена. Е, та по кой начин глупостта ти е развалила настроението?

— Льоша, сега ще ти кажа, но обещай ми, че няма да ми се караш и да се притесняваш. Това не е повод за вълнение.

— Добре, казвай!

— Мисля да напусна работа.

— Съвсем? И да си седиш вкъщи?

— Не, какво приказваш, само да напусна отдела. Не мога да работя с новия началник.

— Ах, това ли било… — проточи Чистяков. — Е, нищо, нормално е. Ще ти мине. Ще потърпиш ли, докато си дойда?

— И аз не знам. Льошенка, нищо не знам, в душата ми е такъв смут, та ми се струва, че не мога да измисля нищо разумно.

— Седни и пиши — посъветва я мъжът й. — Спокойно вземи лист и химикалка и изложи съмненията и съображенията си в писмен вид. В състояние на смут човек наистина не може да измисли нищо свястно и решенията биват абсолютно идиотски. Докато систематизираш аргументите и формулираш доводите, мъглата ще се разпръсне. Ако искаш, прати ми този лист по факса, та да мога да разговарям с тебе по-конкретно.

— Благодаря ти, слънчице — тъжно се усмихна Настя, — мъдър съвет ми даде. Между другото защо си се обаждал на родителите ми? Проверявал си ме, така ли?

— Ха, притрябвала си ми! — изкикоти се той. — Честитих им, както е редно да стори един примерен зет.

— Честитил си им? Какво?

— Е, браво! Годишнината от сватбата им. Ти да не си забравила?

— Забравих! — изохка Настя. — Ау, глупачка, каква съм глупачка! Затова значи мама ме покани на гости утре, а аз се опъвах и се оправдавах, че съм много заета. Ау, каква идиотка съм!

Настя се разстрои още повече. Първо, не беше хубаво, дето беше забравила да честити на майка си и на втория си баща. И второ, Каменская никога нищо не забравяше, особено такива неща като рождени дни и важни дати за роднини и приятели, а щом бе забравила за годишнината от сватбата на майка си и Леонид Петрович, значи нещо наистина не й е наред. Толкова не е наред, че е близо до интелектуална катастрофа. Мозъкът й отказва да работи, паметта е блокирала. Основните й оръдия за производство излизат от строя. Това вече на нищо не прилича.

Осъзнаването на този неприятен факт, съчетано с мислите защрихования етикет, за изчезналата Анна Лазарева и за смяната на местоработата, състави такава чудовищна смес, че тя можеше с чиста съвест да забрави за спокойния сън. И въпреки всички взети мерки — във вид на горещ душ, чаша мартини и две грейки — Настя се въртя в леглото цяла нощ, без да мигне.

На сутринта стана съвсем разбита, неотпочинала, а настроението й беше по-лошо и от снощи. Горе-долу десет пъти по-зле.

Срещата на капитан Доценко с Василий Кликов мина без изненади, ако не броим обстоятелството, че продължи три часа, макар че всичко можеше да се изясни за двайсетина минути. Кликов се оказа многословно момче, безкрайно дълго разсъждаваше по въпроси без значение, по всеки повод се впускаше в дълго и заплетено философстване. Очевидно беше от хората, които от всичко на света най-много обичат себе си и звукът на собствения им глас за тях е по-сладък от най-прекрасната музика. Освен това след гибелта на Вавилов той изпълняваше неговите задължения и много искаше да се представи пред ръководството на банката в най-добрата си светлина с надеждата, че то няма да търси друг началник на службата за сигурност. Ето защо по време на разговора с Доценко той отговаряше на всички телефонни обаждания и обръщаше съответното внимание на всеки, който надникнеше в кабинета му, като се стараеше да демонстрира деловитост и оперативност при решаването на възникващите въпроси и придружаваше всяко свое действие с дълги и подробни коментари, така че и Михаил да може да оцени неговата компетентност и грамотност, както и извънредната му заетост.

При този ход на разговора беше глупаво да се надява, че Кликов ще може да се съсредоточи и самостоятелно да ся спомни онова, което интересуваше Доценко. Ето защо капитанът реши да тръгне по по-лек път и подреди пред Кликов предварително приготвените картончета, на които бяха написани имената на бившите колеги на Дмитрий Вавилов, я го помоли като начало да ги сортира в две групи: съвършено непознати и такива, които може би е чувал. След като първият етап приключи, Доценко прибра картончетата с непознатите на Кликов имена.

— А сега ще ви помоля да вземате поред всички картончета и да ми казвате кога и във връзка с какво Вавилов е споменал съответното име.

Той умишлено не каза на Кликов чии са написаните на картончетата имена и беше готов да чуе, че например човек на име Тихонов за Василий е известният киноартист. Неговите опасения отчасти се потвърдиха — някои от по-разпространените имена Кликов изобщо не свърза със служители от милицията, но двама души от съставения от Михаил списък той наистина си спомни. Особено заинтересува капитана някой си Филипов, когото Вавилов наричал свойски Филипич и го споменавал обикновено в приблизително следния контекст: „Ще се обадя на Филипич, ще го помоля да провери.“

Сега трябваше да се заеме с този Филипов.

Оказа се обаче, че далеч не е лесна работа да се измъкне дори и думичка от Филипич. Той беше пред пенсия, а тъй като не работеше в милицията от ранни младини — беше дошъл навремето от народното стопанство по комсомолско направление, на своите петдесет и две имаше само двайсет и четири години стаж и мечтаеше да изкара последната без приключения. По физиономията му Доценко веднага позна, че Филипов много повече обича да пие, отколкото да не пие. Нещо повече — преди тринайсет години, по времето на министър Федорчук, го бяха уволнили от органите, както и много други, които се оказа, че имат собствени автомобили, апартаменти и вили. Имаше такъв момент в историята на доблестните органи на вътрешните работи. После, когато Федорчук падна, несправедливо уволнените бяха върнати на работа, тогава върнаха и Филипов, а времето на принудителното прекъсване му беше зачетено за стаж. Но тази ситуация остави в душата му незаличима следа и дълбоката убеденост, че когато издава закони, държавата не се обременява с индивидуален подход към всеки конкретен случай и не би се занимавала с дреболии, няма смисъл да се надяваш. Ето защо, когато излезе забрана служителите в органите на вътрешните работи да сътрудничат на бизнес структури, Филипов я възприе буквално. Буквално, в смисъл че дори не може да пие водка с представители на тези структури под заплахата да бъде уволнен с отрицателни мотиви, с други думи — без пенсия.