Страница 69 из 110
— За нищо на света! При нея човек трябва да обича децата, умее да ги разбира и да им прощава, да бъде педагог. А какъв педагог мога да бъда аз?
— Вярно, никакъв. Ами ако останеш на „Петровка“ — например в администрацията или в информационния център?
— Не татко, няма да мога. Всеки ден да виждам старите колеги и да крия очите си… Не.
— Добре, отхвърляме и „Петровка“. Не е лесно да ти угоди човек, дете.
— Недей така, татко…
— Добре, добре. А какво ще кажеш за аспирантура? Не си ли мислила за това? През лятото ще навършиш трийсет и седем, вярно, за аспирантура приемат само до трийсет и шест, конкурсите са през есента, но в редица случаи правят изключения, нали става дума само за три месеца. Как ти се струва тази идея?
— Какво говориш, татко, какъв учен мога да бъда аз?
— Тук грешиш, от теб може да излезе наистина добър учен. Имаш прекрасен ум, аналитични способности, огромно търпение и упоритост. Ще напишеш дисертация, ще я защитиш, после ще преподаваш.
— Всичко това е прекрасно, но…
— Какво но? Какво друго но измисли сега?
— Няма да издържа до есента. Искам да напусна сега. Веднага.
— Да-а — проточи вторият й баща, — хубаво те е изтормозил Мелник. А на мен ми се видя съвсем нормален мъж. Какво не поделихте с него?
— Не можахме да се разберем за границата. За границата между неговото самолюбие и началническо самомнение и моя стил на работа. Аз винаги се съмнявам, Житената питка ме е научил така — дори някоя версия страшно да ми харесва, аз никога не се вкопчвам в нея, когато виждам, че е слаба или неправилна. Разбираш ли, татко, аз възприемам работата си като творчество и ми е жал, и ми е обидно да се отказвам от нещо, до което съм стигнала с такива усилия, но въпреки това се отказвам с лекота — дори да съм похабила маса време и сили за проверяването на тази версия. Защото важното в крайна сметка е разкриването на престъплението и залавянето на престъпника, а не моето творчество и моите амбиции. Не се срамувам да призная, че съм сгрешила. А Мелник е началник, който винаги е прав по презумпция.
— Тежък случай. Тогава си права, трябва да напуснеш. Ще помисля как да ти помогна, ще поговоря с мои познати.
— Татко, не ми помагай, моля ти се. За мен беше важно да чуя мнението ти. Останалото ще си уредя някак сама.
— Е, чу мнението ми. Щом не можеш да работиш с Мелник, напускай, не се насилвай, не се пречупвай. Имаш ли други въпроси?
— Нямам — усмихна се Настя.
— Да влизаме тогава. Ти все поглеждаш часовника. Бързаш ли?
— Малко. Тепърва час и половина ще пътувам до вкъщи.
— Добре тогава, тръгвай. Само не забравяй храната, майка ти е наготвила за цяла седмица.
Когато се върнаха в апартамента, кухнята вече беше свободна. Леонид Петрович извади голяма чанта и започна да помага на Настя да прибира в нея пакетите, бурканите и тенджерките, които Надежда Ростиславовна грижливо бе приготвила.
— Ами това какво е? — попита Настя, когато взе в ръце някакъв непрозрачен тежък пакет.
— Риба. Сурова е, но вече е почистена и нарязана, трябва само да се оваля в брашно и да се изпържи. Ще се справиш ли?
Настя погледна пакета със съмнение:
— Не съм сигурна, но ще опитам. Всъщност нямам олио, свършило се е. Дали да взема тази риба? Я по-добре да ви я оставя.
— Дума да не става! Я почакай, май имаме много зехтин, сега ще повикам майка ти, тя ще ти налее.
След минута в кухнята влетя Надежда Ростиславовна и веднага се нахвърли върху дъщеря си:
— Ти защо не искаш да вземеш рибата? Какъв е тоя твой отвратителен навик да се тъпчеш със сандвичи! Трябва непременно да ядеш топла храна.
— Мамо, не ме бива в приготвянето на риба, а и олио няма изобщо не се знае кога ще успея да вляза в магазин. Жалко е да се похаби хубавата риба.
— Не е кой знае каква философия. Слагаш рибата в тигана и я пържиш. А аз сега ще ти налея зехтин в едно шише.
Надежда Ростиславовна извади от шкафчето голяма тенекиена кутия със зехтин, празно шише от коняк и фуния.
— Ето, готово! — доволно констатира майка й, като внимателно намести шишето в чантата между пакетите и бурканите. — Тръгваш ли си вече?
— Да, ще бягам. Докато стигна, ще стане много късно. Имаш ли нещо против да се измъкна без шум, без да се сбогувам с гостите ви?
— Добре, върви — усмихна се майка й. — Изглеждаш уморена, почини си хубаво.
Чантата беше тежка и Настя едва я замъкна до вкъщи. „Сега прибирам храната в хладилника и — в леглото! — помисли си тя, докато събличаше якето и потриваше болния си кръст. — Снощи изобщо не мигнах, сега очите ми се затварят, дано успея да стигна до възглавницата.“
Тя подреди тенджерките и бурканите в хладилника, извади от чантата шишето със зехтина. Ръцете й мигом отслабнаха, коленете й се разтрепериха. Обикновено шише от коняк. И етикетът му обикновен. Само дето светлите части на рисунката бяха защриховани с молив.
Настя постави шишето на масата внимателно, сякаш то можеше да се разпадне от най-малкото докосване, после три пъти вдиша дълбоко, за да успокои сърцебиенето си, и вдигна телефонната слушалка:
— Майче, прибрах се благополучно, не се тревожете за мен.
— Браво на теб, че се обади! Не забравяй да прибереш храната в хладилника, защото те познавам — ще захвърлиш чантата в антрето, без дори да я отвориш, и всичко ще се развали.
— Вече прибрах всичко. Слушай, у вас идват странни гости — каза тя с възможно най-невинния си тон. — Рисуват си по етикетите на бутилките. Кой има такава страст към художественото творчество?
— Божичко, какъв въпрос, Настюша! — учудено възкликна майка й. — Ами татко ти има този навик. Как може да не си забелязала?
— Татко? — Настя стисна свободната си ръка в юмрук, ноктите й се впиха в дланта толкова силно, че в очите й блеснаха сълзи. Но това й позволи да се сдържи. — Никога не съм виждала татко да рисува по етикетите на бутилките.
— Така е, защото не пиете заедно — засмя се Надежда Ростиславовна. — Когато е на голяма трапеза, татко ти се държи прилично. Седне ли обаче насаме с някого за по чашка и сериозен разговор, винаги взема молив и драска по етикетите. Казва, че това му помагало да се съсредоточи. А, Настюша, забравих да ти кажа, в буркана от домати има руска салата, не съм я донаправила, за да не се разваля. Преди да я ядеш, й сложи майонезата и не забравяй да я посолиш.
— Няма да забравя, мамо, благодаря — машинално отговори Настя.
Значи баща й. „Господи, само не това! — отчаяно си помисли тя и останала без сили, се отпусна на стола. — Не искам! Не искам! Защо ми пращаш това изпитание, Господи? С какво те разгневих? Татко… Той ме отгледа, до голяма степен ме направи това, което съм. Научи ме на много неща. Даде ми толкова много. Дори и аз винаги рисувам и защриховам ромбчета и квадратчета, когато мисля, защото съм му дъщеря, макар и не родна. Ето защо ми беше толкова неприятно, когато размишлявах за етикета на бутилката, намерена в колата на Баглюк. Да, сега вече си спомням, че съм виждала в кухнята на родителите ми празни бутилки със защриховани етикети, но подсъзнателно съм се страхувала да разбера това. Неслучайно днес не ми се ходеше у родителите ми — сякаш съм усещала колко лошо ще свърши това. И защо ли споменах за това идиотско олио? По-добре да не знаех нищо. Татко…“
Но Настя си кривеше душата. Тя беше твърдо убедена: винаги е по-добре да знаеш истината, дори най-неприятната. Какво ти неприятна — направо убийствена. И какво ще прави сега с тази истина?
Глава 14.
Известието, че няма начин да се свърже с журналиста Валентин Баглюк, автор на статията „Трупове на бунището“, огорчи Паригин. Значи щеше да се наложи да изостави този вариант за намиране на пари. Евгений Илич имаше и резервен вариант, но никак не му се искаше да прибягва до него. Опасно беше. Нещо повече — ако все пак разиграеше тази карта, щеше да се наложи да се прости завинаги с бъдещи поръчки. Тогава щеше да сложи голям и дебел кръст на кариерата си на наемен убиец, ако изобщо успееше да се измъкне жив. Но нямаше как, Лолита вече беше в паника и се налагаше спешно да намери пари и да върне дълговете, направени от братовчед му.