Страница 48 из 110
Сълзите по бузите на момичето вече не просто се търкаляха, а се стичаха като мощен поток, раменете му се тресяха, но то, кой знае защо, не криеше лицето си в шепи, а продължаваше да се взира в пътниците, слизащи от вагоните. Никой не й обръщаше внимание, хората подминаваха, заети със своите мисли и грижи, и плачещата на перона млада жена не предизвикваше изненада у никого.
Паригин приближи и застана точно пред нея, но тя май не го забеляза. Евгений сложи ръка на рамото й, нежно я погали.
— Не плачи — тихо каза той, — той не заслужава сълзите ти. Щом е могъл да постъпи така, значи няма защо да се измъчваш за него.
Тя не вдигна очи, не го погледна в лицето, а обхвана Евгений с ръце и притисна глава до якето му. Сред грохота на приближаващия влак той отначало не чу нейните отчаяни ридания и само по потреперващия под ръцете му гръб разбра, че момичето вече не се сдържа и е дало воля на мъката си.
Евгений не се страхуваше от женски сълзи. Той знаеше, че някои — какво ти някои, всички мъже не ги понасят, стъписват се, не знаят какво да правят и от това веднага стават или агресивни и груби, или пък отстъпчиви и започват да угаждат на плачещата жена. С него такива неща не се случваха. Всъщност той не виждаше разлика между плачеща и смееща се жена. И в единия, и в другия случай това беше физиологическа проява на силни емоции, а полюсът — положителен или отрицателен — нямаше значение. Затова той мълчаливо стоеше пред ридаещото момиче, без да изпитва ни най-малък психологически дискомфорт, и търпеливо чакаше истерията да премине.
Не чака дълго, през това време успяха да минат само четири влака. Момичето отпусна сключените си зад гърба на Паригин ръце и бръкна в джоба си за кърпа. Евгений седна до нея, пъхна ръка под лакътя й.
— А сега казвай кой посмя да те обиди.
— Защо? — изхлипа тя и си избърса носа. — Ще ме защитавате ли?
— Е, не е задължително. Ти си човек самостоятелен, ако трябва, сама ще се защитиш.
— Какво искате тогава?
— Искам да не плачеш и да не се разстройваш. Искам да се усмихваш, защото имаш приятна усмивка и хубави зъби, а от сълзите носът ти почервенява и това не е много красиво, нали си съгласна с мен?
— Откъде знаете каква усмивка имам?
— Ами просто няколко пъти съм си купувал списания от тебе. Не ме ли помниш?
Жената отрицателно завъртя глава и отново се изсекна. Сега, след плача, тя беше не просто грозновата, а почти уродлива — с подпухнали очи и лице и с пурпурни петна по бузите.
— Та какво се случи, значи? Той не дойде на среща, така ли?
Тя кимна, втренчена в пода.
— И смяташ, че вече никога няма да дойде?
Отново кимване, придружено от кратко изхлипване.
— И за теб това е трагедия, така ли? Много ли си привързана към него?
Още едно кимване.
— Е, значи ще трябва да се примириш с истината, че любовта невинаги е взаимна. Не си дете и никога не бих повярвал, че това е първата в живота ти несподелена любов. Вече ти се е случвало, нали?
Паригин предусещаше нещо неприятно. Момичето не се включваше в разговора, макар че след истерия жените обикновено се успокояваха и с всяка минута ставаха все по-общителни, като започваха с нарастващ гняв да обвиняват „тоя гад“ във всички смъртни грехове. А тази, обратното — сякаш с всяка минута все повече се затваряше в себе си като в раковина. Това никак не харесваше на Паригин, който не бе мръзнал с часове на улицата и не бе стоял зад колоната на перона, за да се запознае накрая с мълчаливка, на която трябва да й вадиш думите с ченгел от устата. Такава не би разказала и нищо интересно. Трябваше да я разтърси, да не я оставя да се затвори окончателно.
— И на мен ми се е случвало, затова знам колко боли. Знаеш ли, всъщност аз отдавна те наблюдавам. Често минавам оттук и винаги купувам от теб вестници или списания. Но ти не ме забелязваше, не ми обръщаше внимание. Веднъж събрах смелост и реших да те заговоря, но точно тогава при теб дойде един висок красавец, подари ти цветя и аз разбрах, че нямам шансове. Може да ти се види странно, но дори на моите години понякога съм плах. Смешно, нали?
Тя не се усмихна, но все пак извърна глава. Вече е нещо!
— Кой сте вие? — попита с безизразен глас.
— Казвам се Евгений Илич. А ти?
— Анна.
— Имаш ли къде да се прибереш тази нощ?
— Вкъщи — каза тя кратко.
— А там кой те чака? Родителите ти?
Отново кимване. Хайде, Паригин, стегни се, мисли, тя пак престана да говори и започна да се затваря в себе си, хайде, размърдай се, направи така, че да се съживи.
— Тогава не бива да си ходиш вкъщи — решително каза той. — По себе си знам — в състояние като твоето човек по никакъв начин не бива да се показва на родителите си. Душата ти вадят с въпросите си. Имаш ли близка приятелка?
— Имам къде да нощувам.
— Разбери — разпалено заговори Евгений, — сега не бива да ходиш там, където имаш познати, приятели или роднини. Ще те изтормозят с въпросите си, с разни идиотски съвети и с унизителното си съжаление и ще ти стане още по-тежко. Трябва ти място, където няма никой. Имаш ли такова място?
Тя отново кимна.
— Тогава да вървим, ще те изпратя. Да вървим, да вървим — той стана от пейката и я дръпна за ръката, — ще хванем такси и ще стигнем бързо.
Анна послушно стана и тръгна до него. Паригин здраво я стискаше под ръка, струваше му се, че тя не вижда нищо под краката си и може всеки момент да се спъне, особено по стълбището. Изведе я на улицата, застана в края на тротоара и вдигна ръка. Почти веднага успя да хване такси. Евгений буквално натика Анна в колата, защото тя сякаш не виждаше нищо наоколо.
— Къде отиваме? — попита веселото момче, извърнало се назад, към пътниците.
Паригин стисна лакътя на Анна, така че да й причини болка и да я върне към действителността.
— Аня, закъде сме? — попита я тихичко.
— А, да… За „Мосфилмовская“.
Макар и млад, шофьорът се оказа опитен и предпазлив, не пришпорваше колата по заледения път и не нарушаваше правилата. Въпреки умерената скорост, стигнаха бързо. Паригин плати и помогна на Анна да слезе от колата. Тя мълчаливо, без да каже дори дума за благодарност, тръгна към входа. Евгений също мълчаливо я последва, сякаш се разбираше от само себе си, че ще я изпрати до самия апартамент. Когато слязоха от асансьора, момичето дълго търси ключа в чантичката си. По несръчното отключване Паригин разбра, че това е чужд апартамент и Анна не идва тук често. Заедно с нея той влезе в малкото тясно антре.
— Чие е това жилище?
Сякаш не бе чула въпроса, Анна влезе и седна на табуретката, поставена до закачалката. Прегърби се и очите й останаха вперени в пода, застлан с евтин линолеум.
— Аня! Чуваш ли ме?
Никаква реакция. Паригин бързо свали якето си, отиде в кухнята, потърси с поглед чайника, наля в него вода и го сложи на котлона. После надникна в хладилника. Тук май не живееше никой.
Отново се върна в антрето и приклекна пред безмълвно застиналото момиче.
— Аня, стегни се. Трябва да се съблечеш и да си измиеш лицето. Сега ще пием чай. Хайде, Аня, хайде, миличка, стегни се, съвземи се. Разбирам, сигурно ти е тежко, дори не ти се живее, но трябва да надмогнеш това у себе си. Хайде, моето момиче, ставай.
Той говореше, стараеше се да не млъква, та със звука на гласа си да върне момичето от бездната, в която то бе потънало и от която не искаше да излезе в този свят, изпълнен с болка и обида. Най-сетне Анна вдигна глава и го погледна право в очите.
— Защо се занимавате с мен? Какво ви интересувам аз?
— Ти си момичето, с което исках да се запозная. Това не е ли достатъчно?
— Вървете си — глухо каза тя. — Искам да остана сама.
— А, няма да стане… — Паригин се усмихна. — Човек не бива да е неблагодарен. Ако не бях аз, и досега щеше да ревеш в метрото. А после щеше да се прибереш вкъщи, където родителите ти сега щяха да те тормозят с въпросите си. Нима не заслужих малка почивка и чаша чай?