Мъжки игри

— Ами якето?

— И тук нещата са много завързани. Всички описват якето еднакво. Повтарям: било е тъмно, цветът практически е неразличим. Може да се каже само дали е било тъмно или светло. Но тъмни якета с качулка в Москва колкото щеш, с такова ходи всеки трети. Между другото и Лазарева носи такова. Тъмно и с качулка.

По лицето на Доценко се плъзна сянка, очите му помръкнаха, сякаш някой угаси лампичката, която бе горяла вътре в него.

— Какво, омръзна ли ви да излизате с нея? — съчувствено попита Настя.

— Сили не ми останаха — призна Михаил. — Вкопчила се е в мен като пиявица. Прави ми някакви подаръци, вече се чудя как да постъпя, за да не я обидя. Подарява ми ту вратовръзка, ту ръкавици. Предполага се, че и аз трябва да й подарявам нещо, но е опасно. От една страна, ако й направя подарък, тя ще го оцени като поставяне начало на общо домакинство, а не й ли направя, излиза, че съм невъзпитан. Всеки път й купувам цветя и се чувствам като пълен идиот. По принцип тя е свястна жена, но е голяма лепка. Ясно е защо мъжете бягат от нея. Ако тя не се вкопчваше така, може би отдавна щеше да се е омъжила.

— Свястна ли? — повтори думата Настя. — Да не сте забравили, че при нас тя се води заподозряна за няколко убийства?

— Е, това е друг въпрос. Вярно, ненормална е, тоест не е съвсем нормална — уточни Доценко, — психарка е. Аня като нищо може да се окаже убийца. Но като цяло е добро момиче. Грижи се за бездомните котки, за кучетата.

— Харесва ли ви?

— Не!

Той каза това така припряно и уплашено, че Настя неволно се разсмя. Имаше представа какъв е като цяло вкусът на младия капитан. На него му харесваха нисички изящни сексапилни брюнетки с изваяни крачета и тъмни очи. Анна Лазарева никак не пасваше на този изграден образ.

— Не се измъчвайте, Миша, малко остана да се мъчите. В най-близко време ще можем да вземем решение за Лазарева.

— Някакви нови данни ли имате? — с явно облекчение попита той.

— Засега не. Но може да получа още днес.

— Значи аз довечера пак… — Той не довърши и безнадеждно махна с ръка.

— Вероятно да. Но вие ми се обадете по телефона, преди да отидете на среща с Лазарева. Може да ви зарадвам.

— Добре би било — потиснато каза Доценко. — Защото от ден на ден ми става по-трудно да се правя на целомъдрен. Тя не проумява защо още не съм я вкарал в леглото си.

До три часа Настя се занимава с аналитичното сведение за състоянието на престъпността и за разкриваемостта на престъпленията през януари и подскачаше при всеки телефонен звън и с надежда грабваше слушалката. Ама какво прави този Самойлов, та не се обажда?

И ето го най-сетне дългоочакваното позвъняване. Гласът на професора беше сух и монотонен, също като вчера.

— Не намерих в материалите, които сте ми предоставили, признаци на серийни убийства — спокойно съобщи той.

— А какво намерихте? — попита Настя и внезапно се разтрепера.

— Нищо. Всичките седем убийства са извършени от различни хора. Съжалявам, но не мога да ви бъда полезен с нищо друго. Моята методика е разработена само за серийни убийци. За обикновени престъпници не върши работа, така че не мога да ви съобщя никакви допълнителни данни.

Настя благодари на професора, затвори телефона и се втренчи в тъмнеещото пространство навън. И какво ще прави сега? Да вярва ли на професор Самойлов или да не вярва?

Глава 10.

Паригин почти беше убеден, че младият оперативник Доценко няма да го заведе при хората, които бяха нахълтали в дома му с видеокамера. И си постави краен срок: днес. Днес още веднъж ще погледа как черноокият детектив ще прекара деня си — и край. Трябва да търси други пътища.

Вчера Евгений за трети път внимателно бе проверил улицата, където се намираше основното му жилище, и не бе открил никакви признаци, говорещи, че някой го търси. И около завода нямаше нищо подозрително. Може би сам си беше измислил всичко? Един дявол знае… Но нали онези тримата не бяха илюзия! Счупеният прозорец — също. Както и изхвърленият на улицата стол.

Най-много от всичко на света Евгений Паригин се страхуваше да не се побърка. Даваше си сметка, че почти трийсетгодишната кариера на професионален наемен убиец не може да не се отрази на психичното му здраве дори само поради факта, че да лишиш себеподобен от живот е противоестествено. Така че постоянно внимателно се взираше в себе си: дали не е започнала да му „хлопа дъската“. За всеки случай Паригин се обади на своя познат, същия, който умееше бързо да решава проблемите със счупените стъкла, и го заприказва за незначителни неща, просто го попита как е. Познатият веднага се заинтересува дали прозорецът не се е счупил пак, от което Евгений Илич си направи извода, че онова не е било илюзия, стъклото наистина е било счупено и е трябвало Да се постави ново. Но каква беше тази неясна история, защо нямаше никакво продължение?

Добре де, днес за последен път ще видим как се придвижва детективчето, реши Паригин. Към пет и половина Доценко бе влязъл в сградата на „Петровка“, но ето вече минаваше шест, а той още нямаше намерение да излиза и да тръгва към „Профсъюзна“, за да се види с онази, високата жена, както бе правил през всички предишни дни. „Нима съм го изпуснал? — с внезапна тревога си помисли Евгений. — По дяволите, ако е излязъл през друга врата на задната уличка, може би именно днес той ще наруши обичайния си режим и ще се срещне с хората, които ме интересуват?“

Той се завтече към метрото и в седем и десет вече беше на „Профсъюзна“. Върлината със зачервен от студа нос още работеше, но имаше угрижен вид. Постоянно поглеждаше часовника си и постепенно отчаяние сменяше недоумението на лицето й. В осем без четвърт дойде колата, двете яки момчета натовариха в нея непродадените вестници и списания и сгъваемите маси и си заминаха. Момичето обаче нямаше никакво намерение да си тръгва, а продължаваше тъпо да стои на едно място, без да откъсва отчаян поглед от стъпалата, които се изкачваха от подземния тунел. Всичко е ясно, помисли си Паригин, скарали са се и той не дойде в обичайния час. Какво пък, щом изпусна Доценко, трябваше поне известно време да наблюдава момичето. Може би дори имаше смисъл да се запознае с него. Оскърбените жени често на драго сърце разказват за кавалерите си какви ли не гадости, включително неща, които не бива да се разгласяват.

Минутната стрелка на часовника направи пълен кръг и тръгна да прави втори, а жената още стоеше като вързана. Лицето й стана съвсем отнесено, тя сякаш напълно бе забравила защо стои тук, близо до входа на метрото — просто са й казали да стои и тя изпълнява заповедта. Паригин започна да премръзва, но мъжки търпеше, разбирайки, че се случва нещо необичайно и случаят не бива да се изпуска. Едва ли става дума за просто скарване — тогава тя нямаше да чака толкова дълго. Ако предната вечер са се скарали, още в седем и половина щеше да разбере, че Доценко няма да дойде, и спокойно щеше да си тръгне. Но ето че часът минава вече девет, а момичето продължава да стои. Нещо друго трябва да се е случило.

В десет и нещо младата жена най-сетне се размърда. Вперила невиждащи очи право пред себе си, тя бавно, като автомат слезе по стъпалата в метрото. Паригин я последва. Тя стигна до перона, но не се качи на никой влак, а в изнемога седна на една пейка. Хората в този късен час бяха малко и за да не го забележат, той трябваше да застане зад една колона, на около пет метра от момичето. Влаковете идваха и заминаваха, а тя седеше ли, седеше и май нямаше никакво намерение да пътува закъдето и да било.

Внезапно Паригин се напрегна: от отворилите се врати на един вагон излезе висок младеж със сиво яке от набук, украсено със светлосив астраган. В първата секунда му се стори, че е Доценко. Момичето рязко се изправи и направи крачка към младежа и в същия миг Евгений разбра, че и двамата са се припознали. Лицето на младежа беше съвсем различно, приличаха си само по фигура, а и якетата им бяха еднакви. Младежът бързо подмина, а дългараната отново седна на пейката. Прегърби се, устните й затрепкаха, по бузите й се затъркаляха сълзи. И Паригин с изненада изпита остро съжаление към това грозновато високо момиче, което ето вече над три часа очакваше своя кавалер, недоумявайки защо го няма и ужасено от мисълта, че са го изоставили.