Мъжки игри

Настя Каменская с всички сили се стараеше да бъде обективна, но за свой срам осъзнаваше, че това не й се удава твърде успешно.

Наложи се дълго да търси козметичния салон с превзетото име „Горска нимфа“. Той се беше скрил сред многобройните улички в района на булевард „Цветной“, в старинна четириетажна сграда, където заемаше целия втори етаж. Дълго не й обръщаха внимание. Цените в този салон бяха такива, че по дрехите й веднага си личеше — не е клиентка. Най-сетне госпожицата, седнала на високото бюро каса, благоволи да спре върху нея разсеян поглед.

— Какво ще обичате? — пропя тя без капчица ентусиазъм.

— Имам въпрос за изграждането на нокти — каза Настя. — Правите ли тук тази услуга?

— Разбира се. — Госпожицата отвори своята дебела тетрадка. — Така, до началото на февруари всичко е заето. Ще се запишете ли?

— Засега не. Ще си помисля. Искам само да направя една справка. Една позната ми каза, че тук си е правила ръцете и е останала много доволна. Но аз се страхувам, че тази процедура уврежда тъканите. С кого да поговоря, за да ми обяснят по-подробно?

— Процедурата е абсолютно безвредна! — безапелационно отговори госпожицата.

— И все пак искам сама да преценя — твърдо каза Настя. — Кой при вас се занимава с тази процедура?

Госпожицата вдигна телефонната слушалка:

— Галя, можеш ли да дойдеш за малко? Да, тук. Аха, хайде.

След няколко минути дойде красива снажна жена на около четирийсет години, с очила и брилянтни обици.

— Галя, обясни на жената за ноктите.

Дамата с очилата бързо огледа Настя и внезапно се усмихна. Усмивката й беше приятна, без снизходителността, присъща на заможните дами, когато гледат обикновени жени. Очевидно разбираше от хора и невзрачният вид и непретенциозните дрехи на Настя не я измамиха.

— Заповядайте при мен — приветливо каза тя. — Насам, моля.

Настя я последва в малко кабинетче, където нямаше никаква апаратура, само бюро и три фотьойла — един за домакинята и два за посетители.

— Заповядайте, седнете — покани я дамата. — Свалете си якето, при нас е топло. Та какво искахте да ви обясня?

— Исках да ви попитам дали процедурата за бързо израстване на нокти не нанася вреда на тъканите.

— Журналистка ли сте?

— Не, откъде ви хрумна? — учуди се Настя. — Не съм журналистка.

— Аз пък си помислих, че сте решили да пишете критична статия за нас. Не е така значи? — Галина отново се усмихна, но този път усмивката й беше студена и напрегната.

— Не, защо, питам за себе си…

— Не е вярно. Вие имате прекрасни нокти. И тази процедура изобщо не ви е нужна. Да не мислите, че нищо не забелязвам? Все пак съм професионалист.

Настя се разсмя и машинално погледна ръцете си. Голям пропуск, не беше съобразила, че ноктите й са дълги и добре оформени. Трябваше поне да ги изреже, преди да тръгне насам…

— Права сте. Тази процедура не ми е нужна. Но ви давам честната си дума, че не съм журналистка и нямам намерение да пиша статия.

— Тогава каква сте? От данъчната полиция ли ви пращат?

— От милицията съм. Работата е там, че трябва да науча дали една жена е прибягвала до вашите услуги. Това е всичко.

— Можехте да попитате момичето, което разговаря с вас. В нейната тетрадка е записано всичко.

— Но вие не искате паспорт — възрази Настя. — Могат да ви кажат всякакво име. Още повече че аз не знам името на тази жена. А ако започна да описвам външността й, това почти няма да помогне — във вашия салон идват много клиентки и момичето във вестибюла едва ли помни всичките. Затова исках да поговоря именно с вас.

— Добре. Как изглежда тя?

— Много е висока.

— И толкоз? — учуди се Галина. — Никакви други белези ли няма?

— Това е главният белег. Жената, която ме интересува, не е просто висока. Тя е много висока. Като баскетболистка.

— Ах, Аня? — веднага се сети Галина. — Анечка ли имате предвид?

— Не знам как се казва — излъга Настя, за да не сбърка отново. — Разбирате ли, проверяваме алибито на един престъпник, който в определен ден и час се е намирал на тази улица и е бил в кола. Никой не може да потвърди това, защото той е бил сам в колата, но ни уверява, че е видял много висока жена, която биела на очи с ръста си, да влиза във вашия салон. Та значи искам да разбера дали наистина в посочения ден и час тази жена е идвала при вас. Значи вие добре я познавате?

— Тя е постоянна клиентка.

— Именно ваша клиентка ли? — попита Настя.

— Не, Анечка посещава много специалисти. Много се грижи за себе си. Педикюр, масажи, почистване, маски, процедури за заздравяване на косата. Идва и при мен. Ноктите й се нацепват и често се чупят, а тя обича ръцете й винаги да изглеждат добре.

— Кога за последен път е идвала при вас?

— Сега ще проверя. — Галина извади от чекмеджето си дебела тетрадка и я прелисти. — Ето… — Тя прокара пръст по един ред. — … Лазарева, двайсет и шести декември. Точно този ден ли ви интересува?

— Да, точно този. Благодаря ви. Ще предам на следователя, че заподозреният наистина може да е видял на улицата в интересуващия ни ден много висока жена. Той може да поиска да ви разпита и да впише тези сведения в протокола. Тогава ще трябва да отидете при него. За това посещение непременно си вземете тетрадката, разбрахме ли се?

Всичко това явно не харесваше на Галина. Лицето й стана сякаш по-твърдо, устните се присвиха, на брадичката й се открои дупчица. Споменаването на тетрадката, в която записваше клиентките, отново я върна към мисълта за данъчната полиция и разните проверки. Тя май не бе повярвала на измислицата на Настя за нечие алиби и продължаваше да си мисли за парите, скрити от държавата. Абе чудо голямо, да си мисли каквото ще, само да не разбере, че обект на интереса на милицията е самата Лазарева, та не дай боже да вземе да я предупреди.

— Кажете — леко смутено попита Галина, — а този човек в колата… той е от мафията, нали?

— Как ви хрумна това? — неподправено се учуди Настя.

— Ами… помислих си… знаете ли, да бъдеш свидетел, когато нещата са свързани с мафията, не е безопасно. Не бих искала…

— Не се тревожете — бързо я успокои Настя. — Ако нашият заподозрян в момента на извършване на престъплението наистина се е намирал тук, в района на булевард „Цветной“, значи е невинен. Вашите показания ще бъдат в негова полза и няма да предизвикат от негова страна нищо друго, освен благодарност.

— Е, добре тогава — кимна Галина. — Ако се налага, ще отида, където трябва.

Когато излезе от салона, Настя бавно тръгна към метрото. Е, Аня Лазарева, лоша ти е работата. През последните дни Миша Доценко усилено бе разпитвал обитателите на блоковете в близост до местата на убийствата, за да научи дали някой не е виждал през онези дни около двайсет и три часа много висока млада жена. Засега не беше постигнал успех, но при такива дела човек трябва да е много търпелив, извънредно рядко се случва нужните свидетели да се намерят от първия опит. А намереха ли се такива хора, без съмнение Мишаня щеше да успее да им помогне да си припомнят всички дреболии, включително подробности от облеклото и цвета на червилото. В тази работа той беше голям специалист.

Глава 6.

В читалнята на библиотеката беше тихо, светло и удивително уютно. Паригин седеше зад маса, на която бяха струпани течения на вестници, и периодично се улавяше, че се отвлича от набрания с дребен шрифт текст и се потапя в тази спокойна и светла тишина. Не е нужно да бързаш занякъде, не е нужно да се криеш от никого, можеш да не мислиш за лудите пари, които трябва да намериш за Долита. Да можеше да седи така дълго, дълго… После да се прибере вкъщи, да пусне телевизора, да си направи вечеря, да изгледа един хубав филм и да си легне. А на сутринта отново да дойде тук, в тази просторна тиха зала.

Нали има хора, които живеят точно така! Научните работници например. Седят по библиотеките по цели седмици, дори месеци, че и години, и никой не ги гони, и над главите им не виси дълг от хиляди долари. Спят си спокойно и сънуват не смърт, а формули, археологически разкопки или други безопасни неща. Ето онзи дядка например, дето е седнал точно до прозореца, обграден с дебели книги. Като мина покрай него, Евгений любопитно извърна поглед и разбра, че дядката чете стари сборници с материали от конгресите на КПСС. Сигурно беше някакъв историк. Или пък убеден партиен член, който се готви за събрание. Ами онова девойче на около седемнайсет, което току-що донесе от гишето дебел том с трудове на Белински и сега конспектираше, ниско наведено над тетрадката? Паригин си спомняше как в училище и тях ги караха да изучават трудовете на великия критик и да пишат конспекти. Очевидно нищо не се бе променило през тези дълги години. При тази мисъл на Евгений му стана топло на сърцето. Момичето можеше да му бъде дъщеря. Беше на подходяща възраст. Той нямаше деца, защото какви деца може да има човек с неговия специфичен начин на печелене на пари! Съпруга също нямаше и никога не бе имал. Разбира се, постоянно имаше край себе си по някоя жена, нали беше нормален здрав мъж и се нуждаеше не само от физически контакт, но и просто от женска компания, от ласка, от душевен уют. Паригин никога не бе изпитвал желание да се ожени. Знаеше, че много мъже се женят изключително от съображения за удобство в домакинството, тоест вземат си не съпруга, а домашна помощница. В този смисъл Евгений не се нуждаеше от съпруга, той открай време беше напълно самостоятелен и без проблеми се обслужваше сам. Виж, деца искаше. Момиченце. Кой знае защо, именно момиченце — малко, пълничко, къдрокосо.