Страница 29 из 110
Паригин с усилие се върна към вестниците. Гледай ти, значи е започнал да се уморява от дребния шрифт. Нима е от възрастта? Ще трябва да отиде на очен лекар. Четирийсет и осем години не са малко, време беше да погледне истината в очите. Вярно, има желязно здраве и пази добрата си спортна форма. Съществуват обаче природни закони, а на природата не можеш да обясниш, че се чувстваш още съвсем млад и пълен със сили. На нея изобщо не й дреме как се чувстваш, тя си има свои правила на играта. На четирийсет и осем, на прага на започващото шесто десетилетие, е нормално човек да има проблеми със здравето. Нормално е и толкоз. Смешна работа…
Паригин вдигна очи и хвърли поглед към гишето, откъдето даваха поръчаните книги. Библиотекарката — жена горе-долу на неговата възраст — отново поглеждаше към Паригин. Беше я заинтригувал. Може би мъже като него изобщо не идват тук? Само ученици и студенти, като ей това светлокосо момиче, или пенсионери, на които абонаментът за любимите издания вече не е по джоба и затова сега четат вестници и списания в безплатните библиотеки. Ха, интересно! Не е лоша идея да се сприятелиш с библиотекарка. Може да го почерпи с чай, защото той има да стои тук още дълго.
Евгений се протегна, разкърши схваналия се гръб, стана от масата и отиде при гишето. Библиотекарката лесно се включи в разговора, сигурно й е било скучно, така че с удоволствие реши да се поразсее в разговор с приятен мъж, преглеждащ пресата. След две минути се разбра, че наблизо няма заведение за бързо хранене, но точно до библиотеката има хлебарница, където може да се купят пресни пасти и торти. След още три минути бе решено Паригин да изтича за пасти, а Виктория Владимировна, която му разреши да я нарича просто Вика, да сложи чайника на котлончето.
Като реши по този простичък начин проблема с обеда, Евгений, след като си побъбри весело с Вика, се върна към своите вестници. Привечер най-сетне намери нещо, което го заинтересува. Вярно, по никакъв начин не беше свързано с нахълталите в дома му мутри, но само по себе си беше извънредно любопитно. Човекът, когото щяха да „поръчат“ на Паригин, беше станал жертва на маниак-удушвач. Много интересно! Излиза, че поръчката е била отменена, защото небесата са решили друго, а не защото се е намерил по-евтин изпълнител.
Той неволно изхихика, когато неуместно си спомни вица за двамата килъри, които причаквали в някакъв вход „поръчаната“ жертва. Жертвата закъснявала и килърите разтревожено поглеждали часовниците си и се чудели дали, не дай си боже, с човека не се било случило някакво нещастие, защото в наши дни било толкова опасно да се движиш по улиците…
Е, майтапът си е майтап, но нереализираната жертва на килърите на име Аликади Нурбагандов се бе оказала ликвидирана по волята на съдбата абсолютно безплатно. Да, в случая Паригин определено несправедливо бе обвинявал възложителите, конкуренцията също нямаше нищо общо. Стечение на обстоятелствата и толкоз.
Сега беше напълно ясно, че тримата с видеокамерата са били изпратени от ченгетата. Но как да разбере дали се опитват да действат по метода на налучкването, или ровят конкретно около него? Ще трябва да спре да се мъкне подир Доценко. Време е да заема активна позиция, реши професионалният убиец Евгений Илич.
В Академията на Министерството на вътрешните работи, която се намираше близо до метростанция „Войковская“, Настя Каменская пристигна към четири часа. Този час й бе определил професор Самойлов, авторът на същите онези разработки по серийните убийства.
Оказа се, че не е толкова лесно да се намери кабинетът на Самойлов, защото архитектурата на сградата беше твърде своеобразна. Специално построената централна част имаше две долепени от двете страни крила, които представляваха бивши жилищни сгради. И докато едното от крилата беше ремонтирано отвътре и съответно преустроено, другото си беше останало обикновена жилищна сграда със стълбищни площадки и апартаменти. Именно в това жилищно крило се намираше кабинетът на професора. В лутане по стълбищата и връзките, които съединяваха сградите, Настя похаби почти половин час, защото не можеше да схване как така, като преминава от шестия етаж на едната сграда в съседната, попада на нейния седми, а не шести етаж.
Професор Самойлов — младолик и строен мъж с брада — посрещна Настя доста сухо.
— Готов съм да разговарям с вас — веднага каза той, — но само в случай че сте дошли по работа. Нямам намерение да удовлетворявам вашето чисто житейско любопитство.
— Че какво любопитство може да има в случая? — учуди се Настя.
— Какво ли не! — леко раздразнено отговори Самойлов. — Например някои хора имат наглостта да се обръщат към мен като към астролог. Молят ме да им предскажа дали не ги заплашва насилствена смърт и ако ги заплашва, кога именно. Та значи между нас подобен разговор няма да има. Ако сте дошли при мен с такива намерения, ще ви изпратя до изхода. Тук, в нашите катакомби, човек като нищо може да се изгуби.
— Знам — усмихна се тя, — вече се полутах из тях. Олег Григориевич, интересът ми е служебен. Нужна ми е консултация.
— Имате случаи на серийни убийства?
— Да. Седем случая за две седмици, еднакъв начин на извършване. Искам да ви помоля да прегледате материалите. Знам, че така сте моделирали профила на човека, извършил серия убийства в Москва и Зеленоград. Казаха ми, че когато убиецът е бил задържан, десет от единайсетте белега, определени от вас, са съвпаднали.
— Нищо друго ли не ви казаха? — попита Самойлов и по лицето му се мерна някакъв странен израз — може би на злъчна ирония, а може би на умора и безразличие.
— Нищо друго.
— Тогава ви съобщавам, че при издирването и залавянето на престъпника моделираният от мен профил изобщо не беше използван. Заловиха го по съвършено друг начин.
— Искате да кажете… — слисано подзе Настя.
— Да, уважаема Анастасия Павловна, именно това искам да кажа. Не мигнах няколко денонощия, работейки по моята методика, като се опитвах да създам максимално подробен портрет на серийния убиец. Ако бяха използвали този портрет, щяха да заловят престъпника най-много за седмица. Но криминалистите не ми повярваха и продължиха да работят, както си знаят открай време. Вярно, намериха маниака, но чак след два месеца. Колко сили бяха похабени, колко време! Забележете, тук не говоря за себе си — моите сили не ми се свидят. Жал ми е обаче за онези оперативни работници, които прекараха излишни два месеца под заплахата от неуловимия сериен убиец.
— Почакайте, Олег Григориевич, но нали във вашите статии пише, че когато програмата е завършена, маниакът вече не убива и не представлява опасност. Можели са вече да не се страхуват от него.
— Да, драга, но това го пише в моите статии, а не във вестник „Аргументи и факти“. На вестниците вярват всички. На научните статии не вярва никой. Пък и не ги четат. Освен може би тесните специалисти, когато пишат дисертации. С една дума моята методика се оказа ненужна на практиците, те учтиво ме изслушаха и продължиха да действат, както си знаят. Но когато убиецът бе задържан и се оказа, че съм бил прав, всички дружно забравиха за моделирания от мен профил. Знаете ли, Анастасия Павловна, аз се занимавам с наука вече дълги години и отдавна съм свикнал с факта, че никой не взема науката насериозно. Практиците ни се присмиват и ни смятат за безделници и тунеядци. Отначало това ме наскърбяваше, обиждаше ме, после свикнах. Но същевременно се старая да избягвам излишни удари. Разбирате ли какво искам да кажа?
— Да, разбирам. Е, ще прегледате ли моите материали?
— Добре, дайте ги — произнесе с въздишка Самойлов. — Трябват ми сведенията за потърпевшите: датата на раждане и мястото, където е бил открит трупът.
Настя извади от чантата си папката и подреди книжата на бюрото. Самойлов грижливо си записа данните и я погледна въпросително:
— Какво чакате? Да не би да съм фокусник, та да започна да вадя зайци от шапка? Това не става толкова бързо. Седем души е доста много, за обработка на данните е нужно време.