Мъжки игри

А както знаем, капка по капка — вир става. Заемодателите пристигнали при братовчеда на Паригин да си искат парите или поне лихвите като начало. Братовчедът продал всичко, което можел да продаде, пак взел назаем оттук-оттам и платил лихвите. След месец-два отново го намерили и отново си поискали натрупалите се лихви, а още по-добре — главницата. С една дума човекът разбрал, че е затънал окончателно и безвъзвратно. И наивно решил, че щом сам си е виновен за всичко, сам трябвало да си понесе и отговорността. Допрял пистолет до слепоочието си и стрелял. Не взел предвид обаче, че на законите на съвестта се подчиняват далеч не всички в заобикалящия го свят. Пък и каква съвест може да има значение, когато става дума за толкова пари! Щом основният длъжник не е сред живите, заемаме се с жена му. Тя да търси пари. На кого му пука, че жената не се занимава с бизнес, останала е сама със седемгодишно момченце и няма никакви пари? Няма дори какво да продаде, защото всичко, което е било възможно да се продаде, съпругът й вече го е продал.

Паригин и братовчед му били много добри приятели още от деца. И макар че нищо не знаеше за приключенията с маслото — инак щеше навреме да му даде правилен акъл, Евгений взе присърце нещастието на Долита. Имаше възможност да намери пари и обеща на вдовицата, че ще направи всичко необходимо. Онази възможност обаче отлетя. И той трябваше да измисли откъде спешно да намери нужната сума, която вече беше нараснала до четирийсет хиляди великолепни конвертируеми американски долара.

Докато измъкваше от паничката накиснатите яркооранжеви зарзали, Евгений стигна до извода, че трябва да скрие Долита и сина й в жилище, където взискателните кредитори няма да ги намерят. Временно, разбира се, докато той намери парите.

След като завърши своята бавна, сериозна закуска, той се облече и вече се чудеше кое яке да сложи — по-дебелото или по-тънкото, когато на вратата се позвъни. „Сигурно е лекарят от поликлиниката — помисли си Паригин. — Добре че не успях да изляза досега. Може още да ми продължи болничните.“

Ала далеч не беше лекарят. В апартамента нахълтаха трима млади мъже и моментално го изблъскаха към хола.

— Паригин, Евгений Илич? — попита един от тях.

— Ами да речем… — спокойно отвърна той.

Почти не се изплаши. Беше безсмислено да го обират — в жилището нямаше никакви пари и ценни предмети. А пък ако е милицията — да заповядат, нямаше нищо против. Умееше да разговаря с хора от милицията и никога не се бе страхувал твърде много от тях.

Първият удар беше нанесен мигновено, право в слънчевия сплит. Паригин машинално се преви одве и скри челюстта си от втория удар. Не се съмняваше, че ще се опитат да нанесат втория удар именно по челюстта. Ударите по лицето винаги деморализират по-силно, независимо колко са болезнени. С доста усилия се въздържа да не започне и той да удря. Защо трябваше тези простаци да знаят, че почти не бе почувствал удара в слънчевия сплит? Благодарение на дългогодишната специална гимнастика тренираните коремни мускули изпълниха ролята на солиден щит.

Уж с усилие Паригин вдигна глава и със запъване попита:

— Какво искате?

— Искаме признание — делово му съобщи най-нисичкият от гостите и започна да разкопчава обемист спортен сак.

— Какво признание?

— За убийство. Сега ще ни разкажеш как преди половин година си убил гражданина Шепельов и как си успял да се измъкнеш от лапите на милицията. После ще си отидем. И толкоз. Виждаш ли колко е просто? И най-важното, че не боли, ако се държиш правилно.

Паригин стана и направи крачка назад, към прозореца. Един вид — отстъпи.

— Станала е някаква грешка… Никого не съм убивал.

— Да бе, да, разбира се! — кимна онзи, който беше по-висок и по-широкоплещест. — Това вече си го разправял на милиционерите, когато са те пипнали. Така че не си прави труда да се повтаряш, не ни е интересно.

Следващите няколко удара бяха по гърдите. Удряха вяло, без агресия. Евгений умело се преструваше, че го боли, спокойно изтърпя пет-шест удара, после тихо изломоти:

— Добре… Стига вече… Ще ви кажа.

Лежеше на пода, точно под прозореца, нажеженият радиатор приятно пареше рамото му под тънкия пуловер. Като протегна ръка към най-близкия стол, той се престори, че търси опора. Дръпна го, мълниеносно скочи и с всички сили удари с него прозореца. Гостите останаха като гръмнати. Паригин живееше на втория етаж и добре виждаше как около падналия на тротоара стол започнаха да се спират минувачи. Те вдигаха глави и си сочеха един на друг счупения прозорец. Дочуваха се гласовете им:

— Нещо е станало…

— Сбиване ли?

— Да извикаме милицията…

— Може да убиват човек…

— Ами, сигурно са просто някакви пияници…

Пръв се осъзна ниският, който вече беше извадил от големия си сак видеокамера.

— Тръгваме си! — изкомандва той кратко, стиснал камерата под мишница. Вече на вратата се обърна и злобно просъска: — Добре, гадино, пак ще се видим. Няма да ти хареса.

Евгений мълчаливо ги сподири с поглед. После се обърна към прозореца, почака посетителите му да излязат от входа и да се качат в колата си — обикновена жигула, мръснобяла. Колата бе паркирана така, че той не можа да види номера й.

Сега трябваше да се заеме с прозореца. Чак след това можеше да седне и спокойно да помисли. Паригин се обади на един приятел, който решаваше проблемите със счупените стъкла само за час. Приятелят не се изложи и след един час на прозореца бе поставено ново стъкло.

Жилището обаче стана опасно. Паригин бързо нахвърля в сак всичко необходимо, взе документите и спестовната книжка, още веднъж огледа апартамента, който смяташе да напусне за неопределено време, грижливо заключи и излезе. Изхвърленият стол още се търкаляше на тротоара под прозореца. Любопитството на хората и готовността им да се притекат на помощ траяха кратко, дори милицията никой не се накани да извика. Номерът му обаче мина.

Евгений влезе в една банка и изтегли от сметката си пет милиона. На първо време трябваше да му стигнат, а после — според обстоятелствата.

Слизайки от колата, Василий Валерианович с всички сили тресна вратата, като се постара да изобрази раздразнение и началническо недоволство. Тук, в учебния център, всички ходеха цивилни, човек с униформа не можеше да се появи сред тези стени при никакви обстоятелства, но младежът на гишето при входа скочи и се изопна пред него в стойка „мирно“.

— Да ви придружа ли?

— Сам ще се справя — избуча Василий Валерианович, сякаш знаеше, че още щом се скрие зад завоя на дългия коридор, хлапакът веднага ще грабне слушалката и ще докладва на Стоянов, че шефът е тръгнал към него и е в лошо настроение.

Така и стана. По израза на лицето на Стоянов Василий Валерианович веднага разбра, че той вече е предупреден за наближаващата буря. Прекалено любезна и радушна беше усмивката на началника на учебния център. Василий Валерианович мълчаливо съблече палтото си, с господарски жест го метна върху ръцете на Стоянов, после прекоси кабинета и седна зад началническото бюро.

— Къде е заместникът ти? — сухо попита той, загледан настрани.

— В кабинета си. Да го повикам ли?

— Повикай го. И кажи да ни донесат чай. Студено е.

След няколко минути в кабинета влезе Зеленин — нисичък румен здравеняк с весело лице и неочаквано мрачен поглед. След него се вмъкна хубавичко младо момиче с поднос, на който имаше чайник, захарница и чаша, както и кристална купичка с бонбони. Василий Валерианович бавно си наля чай, сложи захар и дълго, мъчително дълго я разбърква, като позвънваше с лъжичката по чашата. Не искаше да прави разбор на текущата работа, сега не беше в настроение. Но разбираше, че след като се бе включил в играта, трябва да я доиграе до финалния сигнал, а не да напуска терена в самия й разгар само защото настроението му не е било подходящо.

— И така, драги ми господа, моля да обясните защо вече два пъти поред се проваляте с новия набор. Отначало взехте, че уцелихте агент на „Петровка“ и нашите доблестни приятели от милицията сега земята ще преобърнат, за да си изяснят ситуацията около Никита Мамонтов. Днес пък имате друга неприятност. Как да разбирам това?