Мъжки игри

Когато Чистяков се върна, Настя вече беше изминала половината път до заветното гише на митницата.

— Е, това е. Направих всичко, както ми каза — докладва мъжът й. — Сега определено не е нужно да чакаш. Върви, Асенка, вече наближава десет, и без това ще се прибереш едва към единайсет.

— Не, ще почакам — упорито възрази тя. — Знае ли човек! Може да се наложи да помагам. Половин час не е от голямо значение.

— Навън е минус двайсет — продължи да я увещава Алексей. — Колата ще замръзне, после кой знае колко ще трябва да я сгряваш, докато я запалиш. Колкото по-дълго стои на студа, толкова по-дълго няма да запали. Хайде, Ася…

— Не. Не ме гони, Чистяков. Да не би да имаш прощална среща с дама?

— Пфу, дявол да те вземе! — Той отчаяно махна с ръка. — Човек не може да те надприказва. Инатът ти се е родил преди тебе.

— Пак обърка всичко — засмя се Настя. — Не инатът, а мързелът.

Опашката изведнъж започна да се движи много по-бързо, не минаха и десет минути и Алексей вече подаваше на митничаря паспорта си, декларацията и разрешението за изнасяне на валута. Настя се оказа права: бдителният страж наистина се заяде за флакончето, поиска Льоша да го извади от куфара и да го отвори. Леко извърнат, той хвърли изумен поглед към жена си. Настя му намигна в отговор.

— Защо пръстенът не е посочен в декларацията? — строго попита митничарят.

Настя мислено изруга. Ето на, не обърна нужното внимание — и пак нещо не е наред. Разбира се, Льошка беше написал, че няма изделия от скъпоценен метал. А за халката напълно беше забравил.

— Но това е венчална халка — смутено отвърна той.

— Златна е — внушително произнесе митничарят. — Или я впишете в декларацията, или я дайте на изпращачите си.

Настя се мушна под загражденията и докосна мъжа си по рамото.

— Льоша, дай ми халката.

Чистяков се обърна и й хвърли унищожителен поглед:

— Ще я впиша в декларацията.

Настя отстъпи назад. Глупачка такава, глупачка! Как можа да си помисли, че Льошка ще свали от пръста си тази халка! За нищо на света не би го сторил. Тя прекалено добре познаваше мъжа си и разбираше, че е невъзможно да му отнемат венчалната халка дори под смъртна заплаха. Професор по математика, в някои неща доста сух човек, в други — дразнещо логичен, понякога той проявяваше неочаквана сантименталност, особено по въпроси, отнасящи се до брака му с Настя. Твърде дълго бе чакал, твърде дълго я бе придумвал да се омъжи за него, така че сега венчалната халка на пръста му бе се превърнала за него в символ и същевременно в талисман, с който не би се разделил за нищо на света.

Митничарят постави отметките си върху поправената декларация и върна документите на Льоша. Чистяков подхвана куфара, направи няколко крачки напред, обърна се, намери Настя с поглед и й помаха. И тя му помаха в отговор. „Е, прекрасно, мина почти без приключения!“ — помисли си тя.

Пророчеството на мъжа й се сбъдна. Колата беше замръзнала толкова много, че сякаш бе стояла на студа поне седмица. Но Настя Каменская умееше да не се дразни и ядосва по повод обстоятелства, които не беше по силите й да промени. Затова започна търпеливо да загрява двигателя, а мислите й се върнаха към маниака-удушвач, погубил в течение на две седмици седем живота. Колкото повече мислеше за него, толкова повече й се струваше, че това все пак беше не ТОЙ, а ТЯ.

Начинът на живот на Евгений Паригин се бе подредил преди много години и оттогава не бе претърпял практически никакви промени. Той ставаше в шест сутринта, правеше сложна гимнастика, после излизаше да потича половин час, вземаше душ, закусваше солидно и отиваше на работа. Или оставаше вкъщи, ако беше почивен ден. Паригин винаги се бе радвал на завидно здраве. Единственото нещо, срещу което нямаше защита, бяха грипните вируси. Стовареше ли се върху Москва поредната епидемия, той непременно се разболяваше въпреки строгите профилактични мерки, които вземаше във вид на витамини, лук и чесън.

Тази година, веднага щом по радиото прозвучаха първите предупреждения на медиците за връхлитащ особено тежък грип с висока температура и симптоми на отравяне, Евгений започна да пие витамини с шепи и да се тъпче преди лягане с кромид, но въпреки това рухна с температура близо четирийсет градуса и изтощително повръщане. Четири дни минаха като в кошмар, но после здравият организъм започна да си възвръща силите и Паригин започна бързо да се оправя. Лекарят от районната поликлиника му даде болнични за цели десет дни, така че той можеше с чиста съвест да не ходи на работа. Днес беше осмият ден и Евгений се чувстваше вече добре. След като стана по навик точно в шест часа, започна да прави гимнастика, като същевременно обмисляше плановете си за деня. И това беше задължителна процедура. Нито веднъж през последните трийсет от изживените четирийсет и осем години Евгений Паригин не бе започвал деня си, без да си състави ясен план и да изреди наум всичко, което трябва да свърши.

Все пак реши да се въздържи от бягането, като се сети, че високата температура отслабва сърцето. Не бива да се претоварва, защото после ще стане по-лошо. След гимнастиката взе душ и с удоволствие се зае със закуската си. Никакви омлети — тях да ги ядат закоравелите ергени, които не се грижат за нивото на холестерола в кръвта си. Никакви сварени на бърза ръка кренвирши — в тях и без това няма месо, а неизвестно какво, смесено с равни части хартия и смлени хрущяли. Първо задължителната овесена каша. Не можеше да понася овесената каша, но мъжествено я ядеше всяка сутрин — като профилактика срещу стомашни болести. Добре че през последната година по магазините вече се намираха английски овесени ядки с плодове и други съставки. Не беше нужно да се варят, достатъчно беше само да се накиснат с вода или мляко, а и на вкус бяха много по-приятни от кашата, но Евгений си позволяваше такива глезотии далеч не всеки ден. Та нали целебните свойства се криеха не само в безбройните витамини и минерални вещества, но и в обстоятелството, че кашата е каша — гореща и полутечна, тя действа благотворно на стомаха. Второ — задължителна част от закуската бяха маслините, един сандвич с черен хайвер и една средно голяма райска ябълка. И за хемоглобина трябваше да се грижи, инак щеше да чувства слабост, а той винаги се нуждаеше от сили. Трето — Паригин пиеше сутрин чай без захар, но със сушени зарзали и стафиди за поддържане тонуса на сърдечния мускул. И накрая изяждаше шепа орехи. Човек никога не знае какво ще успее да хапне на обед и къде ще вечеря, така че всички продукти от своя списък Евгений предпочиташе да изяде още сутринта, за да е сигурен.

Вече беше приключил с неприятната част — изяждането на овесената каша — и бе пристъпил към по-приятните компоненти на закуската, когато по телефона се обади Лолита.

— Женя, не знам какво да правя — простена тя. — Те пак се обадиха. Казват, че ако не намеря парите, ще се заемат със Серьоженка.

— Ясно. Какъв срок ти дадоха този път?

— Една седмица. Ако след една седмица не получат пари, ще…

— Казах вече: всичко ми е ясно. Не се паникьосвай, Лола. Къде си днес? На работа ли си?

— Че къде другаде? Сега тръгвам. Вече бях на вратата, когато ми се обадиха.

— Ще намина при теб. Към обед.

— Как, няма ли да си на работа?

— В болнични съм. Хайде бягай, че ще закъснееш.

След като затвори, Паригин се върна към бавното изяждане на маслините. Лолита беше съпруга на братовчед му, несполучил бизнесмен. И то толкова несполучил, че всичко бе свършило трагично. Някакъв почти непознат тип бе предложил на братовчед му да се включи в операция по купуване и препродаване на краве масло. Тогава онзи му казал, че срещу двайсет и пет хиляди долара може да се докарат вагоните с маслото, при продажбата, на което според предварителните пресмятания може да се спечелят шестнайсет хиляди. Дори му показал мостра от стоката. Братовчед му не бил толкова глупав, занесъл мострата — добре разфасовани кубчета със златна опаковка — на предприемачи, които търгували с хранителни стоки, и те в един глас му казали, че стоката е добра и те с удоволствие ще я вземат именно на цената, която ще позволи да се получи търсената печалба. Онзи тип, който му бил предложил операцията, не взел финансово участие в нея, само уговорил своя процент след успешната реализация и братовчед му се втурнал да търси пари назаем. Между другото говорим за цели двайсет и пет хиляди долара. Тоест никак не били малко парите. Естествено срещу лихва, другояче днес никой не дава. По-нататък всичко се оказало много просто и напълно предсказуемо. Стоката пристигнала. Само дето се оказало, че, първо, тя далеч не била със същото качество, а, второ, не била разфасована. Наложило се братовчед му да вземе под наем хладилен склад и да наеме работници за разфасоване. Но въпреки това никой не искал да купува маслото. Онзи тип естествено изчезнал яко дим. Стоката останала в склада, за който впрочем трябвало да се плаща. А лихвите се трупали, трупали, трупали…