Страница 12 из 110
— Не съвсем — призна Миша.
— Тогава ще обясня по-ясно. Колко често спортистите получават психични или нервни стресове, свързани ли са тези стресове с начина на живот на човека, устремен към високи спортни постижения, влияе ли този начин на живот на начина, по който човекът живее и се държи впоследствие, когато е напуснал спорта. Пречат ли нервните и психическите разстройства на ефективното спортуване, например може ли олигофрен или психопат да стане шампион. И така нататък по същата тема. Задачата е: да получим сведения за хора, които биха могли да илюстрират посочената зависимост чрез пример от собствения си живот.
— Ясно. Ами документи?
— Ето, дръж. — Селуянов му подаде журналистическата карта, която бе получил сутринта и на която се мъдреше собствената му снимка. — Иди при момчетата, да приберат тази и да направят една на твое име. После върви да почетеш умни книжки, да понаучиш думички, та да можеш да минеш за специалист.
— Коля — укори го Настя, — не прекалявай.
— Ама моля ви се, Анастасия Павловна, няма нищо — лъчезарно се усмихна Доценко, — аз се притеснявам от вас, а с Коля мога да се разбера набързо по мъжки. Просто във ваше присъствие не ми е удобно, затова само правя интелигентна физиономия.
Миша тръгна да преправя документа, потвърждаващ, че е журналист, който работи в някакво слабоизвестно издание. Навремето главният редактор на това издание бе пострадал лошо при обир, но трябваше да му се признае — макар че не бе успял да им окаже съпротива, той бе запазил завидно самообладание, бе се съсредоточил и запомнил техните лица, дрехи и начин на говорене толкова точно, че само за едно денонощие тарикатите бяха заловени по характерните белези, а всичко откраднато бе върнато на собственика му. Оттогава той се чувстваше вечен длъжник на криминалистите от „Петровка“ и по негласна уговорка винаги им разрешаваше да използват списанието му като прикритие и потвърждаваше личностите на самозваните журналисти, ако някой особено недоверчив разследван решеше да прави проверки.
До седем часа Настя седя в кабинета си и мисли не толкова за престъпниците и техните жертви, колкото, че тази вечер съпругът й щеше да замине за Щатите за почти три месеца. След дълги препирни и безкрайно пресмятане на оскъдните финансови средства тя успя да го придума да приеме поканата на Станфордския университет да изнесе курс лекции по висша математика. Американците плащаха повече от прилично, така че най-после биха могли да ремонтират гарсониерата си и да направят някои основни покупки, които отдавна им бяха необходими.
Льоша трябваше да мине да я вземе в седем и петнайсет и точно в уговорения час Настя вече стоеше на улицата пред входа, по навик преценявайки колко ли още ще трябва да мръзне тук — петнайсет минути или половин час. При всичките си добри качества съпругът й закъсняваше винаги и за всичко и можеше да се смята за голям късмет, ако изобщо се явеше на мястото на срещата, а не чакаше на другия край на града, след като за пореден път бе запомнил нещо неправилно. Например вместо Чертаново — Черкизово, вместо Бирюльово — Бибирьово или вместо Дмитровското шосе — Болшая Дмитровка. Настя се стараеше по възможност да взема предвид тази му особеност и да не му определя срещи на места с „рисковани“ имена, но понякога дори тя, която познаваше Алексей от двайсет години, не можеше да предвиди безумните виражи на неговите мислени асоциации. Личният рекорд на Алексей Чистяков беше двучасовото чакане на някого на метростанция „Римская“, когато всъщност срещата трябвало да се състои на изхода на метростанция „Пражская“. „Ами извинявай — разкаяно бе обяснявал той впоследствие, — бях запомнил, че става дума за някаква европейска столица.“
Вярно, не би трябвало да обърка местоработата на Настя с нещо друго, затова й оставаше надеждата, че закъснението ще се получи само поради неговата неорганизираност и неумение да си разпределя времето, като взема предвид възможните задръствания по пътищата. Така и излезе. Мъжът й закъсня само с двайсет минути, което при неговия характер можеше да мине дори за предсрочно пристигане. Когато видя, че Алексей е дошъл със своята кола, Настя ужасно се разстрои. До този момент беше сигурна, че до летището ще ги закара някой приятел или роднина, а колата Льоша ще остави в гаража край блока на своите родители. Сега излизаше, че ще трябва тя да кара колата от летището до вкъщи, а после да се чуди какво да я прави.
— Льошик, ама защо… — подзе тя жално, докато се настаняваше в топлото купе.
— Без хленчене — весело я прекъсна Чистяков. — Свиквай с автомобилния живот. Когато се върна, ще ти купя кола.
— Абе за какво ми е притрябвала! — възмути се Настя. — Мразя да шофирам. И изобщо ме е страх от колите. С метрото се чувствам прекрасно. То ме вози, а аз си чета книжки. И за нищо не се тревожа. Ако ти платят толкова много пари, по-добре купи на себе си нова, защото в тази краката ти едва се побират, чак мене ме боли, като те гледам как се свиваш на кравай.
— Добре — миролюбиво отвърна той, — като се върна, ще го обсъдим.
— Браво бе! Ами какво да правя сега с тази кола, ако мога да знам? Да не спя по цели нощи от страх, че ще я откраднат? Защото и без това няма да я карам.
— Е де, щом няма, закарай я при моите старци и я прибери в гаража. Асенка, не се ядосвай, толкова работа имах днес, че не успях аз да го направя. Нали разбираш, преди заминаване винаги внезапно изниква нещо несвършено.
— Е, добре де — омекна Настя.
В Шереметиево пристигнаха навреме, малко преди това бяха обявили регистрирането за полета. Но вече се беше наредила огромна опашка.
— Дали да чакаш? — колебливо попита Алексей. — Я виж колко народ. Хайде да си вземем довиждане и ти си тръгвай за вкъщи.
— А, не — засмя се Настя. — Трябва да видя с очите си, че си минал през митницата.
— Защо? — учуди се той. — Какви неприятности може да имам там?
— Какви ли не! Нали не можах да те наблюдавам, докато си си подреждал куфара. А ти, слънчице, може нещо да си сбъркал.
— Какво например?
— Например взе ли си спиртния лосион против алергии?
— Разбира се, закъде съм без него! От друг лосион моментално ще получа гадни обриви.
— И антихистаминовите таблетки си взе, нали?
— Естествено. Не се тревожи, не съм забравил нищо от лекарствата.
— Ти трябва да се тревожиш, приятелче, защото митничарят непременно ще те попита какво е това в шишенцето там и ще поиска да извадиш флакона и да го отвориш. А ти със сигурност си го сложил чак на дъното. Така че има да ровиш багажа си пред очите на изумената публика, да бавиш опашката… И след това ровене всичко в куфара ти ще е на вили и на могили. А на митницата може да ти проверят и таблетките. Така че докато имаш време, дръпни се настрана и внимателно премести всичко, което може да събуди съмнения, най-отгоре. Ръкописите на лекциите между другото също не забравяй да сложиш най-отгоре, та да ти е удобно да ги извадиш при нужда, понякога те проверяват дали гражданите не изнасят секретни материали. Върви, върви, а аз ще пазя реда ти на опашката.
Алексей се отдръпна настрана, влачейки куфара на колелца, а Настя остана на опашката, запали цигара и с вял интерес заразглежда заминаващите и техните изпращачи. Според дрехите, израженията на лицата и количеството багаж, както и според изпращачите, тя успя да раздели всички застанали на дългата опашка на няколко групи: хора, които отиват на гости, хора, които се прибират след гостуване, както и хора, които заминават за Щатите по работа или се връщат там след служебна командировка. Опита се да се постави на тяхно място и с изненада проумя, че заникъде не й се пътува. Настя Каменская изобщо беше ужасно мързелива и най-много от всичко на света обичаше две места — своя диван вкъщи и кабинета си в службата. Колкото до далечните пътувания, би трябвало да изникнат съвсем особени обстоятелства, за да я помръднат дори на крачка. От служебната командировка в Италия й бяха останали приятни спомени, но не беше ходила никъде другаде в чужбина. Разбира се, искаше й се да види и Париж, и замъците по Лоара, и Венеция, и Флоренция, и Виена… Но ех, да можеше да види всичко това, без да става от дивана!