Мъжки игри

Юра автоматично се обърна, излезе от кабинета и тръгна по дългия коридор. Нищо не разбираше. Всичко, което му бе казал Мелник, беше по принцип правилно и достатъчно логично. Освен едно: Никита Мамонтов никога не бе работил като негов агент. Може би някой друг е завербувал Никита? Например от отдела за борба с организираната престъпност, тъй като момчето принадлежеше към макар и хилава, но все пак групировка. Най-важното обаче далеч не беше това. Най-важното беше началото на тази проклета статия. Защо Мелник нищо не каза за това? Не го бе забелязал ли?

„Ах, как се накисна, Коротков!“ — каза си Юра, докато отключваше вратата на кабинета си.

Глава 3.

В десет сутринта, след като събра служителите за сутрешното съвещание, Мелник обяви:

— Днес вашият бивш началник ще ми предава секретните дела. Моля след шестнайсет нула-нула всички да бъдат налице. Ще проверя секретните дела по личните ви описи.

Оперативните работници започнаха тъжно да въздишат. Те разбираха, че това е задължително мероприятие, не може без него, но никак не искаха да си разкъсват деня. Всички секретни дела, разследвани от оперативния състав, се водеха на отдела, и по-точно — на началника, полковник Гордеев. А самите дела се намираха в касите на служителите заедно с едно забележително листче, наречено личен опис, в което се отбелязваше броят на делата и тяхното движение. Напускайки поста си, Виктор Алексеевич трябваше да предаде секретните дела по опис на своя приемник, а по-нататък всичко щеше да зависи от самия приемник. Той можеше срещу честна дума да приеме делата, тоест да вземе от ръцете на предшественика си регистъра, да се престори, че го чете, да се подпише, че го е получил, и да го прибере в касата си. А можеше и да поиска да му представят всички изброени в описа дела. По всичко личеше, че Мелник смяташе да постъпи по втория начин. Тази процедура сигурно щеше да отнеме много време, защото служителите държаха в касите си огромен брой дела. Ако едно престъпление не може да бъде разкрито, следователят издава постановление за прекратяване на делото и то благополучно заминава в архива. При оперативните работници всичко е съвсем различно. По неразкритото престъпление работата продължава, криминалистите измислят мероприятия и ги изпълняват, доколкото им стигат фантазия, сили и време, а началникът постоянно ги контролира: сиреч нали не сте забравили, че относно убийства с петгодишна давност престъпниците не са заловени и още се разхождат на свобода. И тези оперативно-следствени дела се водят до безкрай, а по-просто казано — или до успешното разкриване на престъплението, или до изтичането на давностния срок за конкретното престъпление. При убийствата тези срокове са доста големи, ох, наистина доста големи! Стигат до десетки години. Е, пресметнете тогава колко дела се намират в касите на оперативния апарат…

Щеш не щеш обаче, при всяко положение делата ще трябва да излязат на бял свят. Добре ще е, ако Господаря само ги подържи в ръце, за да се убеди, че такава папка съществува, не е изчезнала, и се успокои. Много по-лошо ще е, ако поиска да се запознае с делата. Сиреч да провери колко добросъвестно работят неговите подчинени не само по текущите, но и по старите дела. Така че папките трябва да бъдат в пълен ред. Ето защо в този януарски ден на снежни виелици служителите от отдела по тежки насилствени престъпления, скърцайки със зъби, зарязаха всичките си дела, включително и неотложните, и се заеха с бумащина.

В четири и половина папките бяха струпани в кабинета на Мелник, след което Господаря с мила усмивка каза:

— Ще се запозная с всички материали, а после ще проведа съвещание, специално посветено на този въпрос. Свободни сте.

Служителите се пръснаха по работните си места, пресмятайки какво ли биха могли да свършат, та поне частично да спасят така нахалост пропиляния ден. Накуцващият Коля Селуянов влезе при Настя и още от прага започна да се жалва от несправедливо устроения живот.

— Кажи ми бе, кажи ми, Аска, на какво прилича това! Като ми тръгна наопаки от онази катастрофа през ноември — и все така си върви. Вече започна нова година, а лошият късмет си е с мен — като вярна съпруга. След катастрофата пратих колата на сервиз, обещаха да я направят до средата на декември, а още не е готова. И така се мотая из целия град — с моите куци крака. Днес смятах да прескоча до Федерацията по баскетбол, както ти ме беше помолила, обаче ето — на главите ни се стовари този проверител.

— Ще идеш утре, не се нервирай — опита се да го успокои Настя.

— Лесно ти е да го кажеш, обаче аз съм си планирал за утре съвсем други работи. И после, Ася, нашият удушвач все пак е маниак, не забравяй. Представи си, че докато ние тук се ровим в стари прашасали папки и оформяме бумаги със задна дата, той отново получи пристъп, а ние — осми труп?

Разбира се, Николай беше прав. Работата по престъпление, където явно бе действал убиец, определил като своя цел конкретна жертва, принципно се различава от работата по издирване на сериен маниак. Докато в първия случай човекът вече е убил, когото е искал и сега всички негови действия ще са насочени само към укриване и предотвратяване на разобличаването му, маниакът обикновено не се „задоволява с постигнатото“, той ще убива със същата или с друга периодичност, докато някой не го спре. Ето защо всеки ден забавяне може да доведе до ново убийство. В тази ситуация за утеха, макар и слаба, им служеше само обстоятелството, че седемте еднакви убийства бяха извършени в течение на много кратко време — през периода от 13 до 24 декември, а от момента на откриването на последния от седмината удушени вече бяха минали повече от две седмици. С други думи можеха да се надяват, че маниакът — ако той наистина е душевноболен — е имал пристъп на психическо разстройство, а сега се е успокоил и в обозримото близко бъдеще няма да убие никого повече. Макар че с душевноболните човек никога не може да бъде сигурен…

— Как са счупванията ти? — попита Настя.

— Болят ме — въздъхна Селуянов. — Особено при промяна на времето. Да знаеш случайно дълго ли още ще се мъча така?

— Цял живот — усмихна се тя. — Може би няма да те боли толкова силно, но окончателно няма да ти мине. Така че бъди готов.

— Браво бе, много ме утеши! Добре, щом днес не можах да отида при баскетболистите, поне дай да изпипаме легендата. Нещо не ми харесва. Какъв журналист може да съм аз — сама помисли. На лицето ми е написано, че не мога да вържа две фрази накръст.

— Е, тогава бъди не журналист, а научен работник. Например социален психолог или специалист по медицинска психология. Макар че си прав, Николаша — и на научен работник не приличаш. Идеята ми май не е толкова добра, колкото ми се стори в началото.

— Не, идеята си е добра, но изпълнителя не го бива. Защо не пратим Мишаня?

— Така де, защо не! — оживи се Настя. — Правилна мисъл. Мишенка спокойно може да мине и за журналист, и за книжен плъх. Но къде е той? Дали не е тръгнал занякъде?

Селуянов скочи от мястото си и накуцвайки, излезе от кабинета. След около пет минути се върна заедно с Миша Доценко — висок, черноок и много симпатичен оперативен работник, който се славеше с две неща: умението да работи с паметта на свидетелите и потърпевшите и любовта към модните, елегантни, „изпипани“ дрехи. Миша имаше и една трета особеност, за която наистина знаеха само колегите му: незнайно защо, той трепереше като лист пред Настя, ужасно се стесняваше от нея и й говореше само на Ви, като я наричаше по име и презиме, въпреки петгодишната им съвместна работа и нейните постоянни молби да се държи по-неофициално.

И Доценко се занимаваше с удушвача, така че Селуянов му прехвърляше посещението при баскетболистите с чиста съвест.

— Според една от нашите работни версии маниакът трябва да се търси сред много високите жени. Като вариант това може да бъде някоя баскетболистка. Тъй като по принцип тези жени не са много, те най-вероятно образуват един доста тесен кръг, в който информацията се разпространява бързо. А тъй като това все пак са жени, макар и много високи, почти няма надежда информацията да остане тайна. Ето защо не можем да допуснем да плъзне мълва, че в техните среди се издирва маниакална убийца. По-добре веднага да пуснем обява във всички вестници — ефектът ще бъде същият. Ние с Коля смятаме, че най-правилно ще бъде да отидем при тях с легендата за събиране на материал за статия или научен труд. Темата: начинът на живот в спорта и неговото влияние върху начина на живот извън спорта. Ясна ли ти е идеята?